България навлиза стремително в политическа криза. Причините за нея са няколко. На първо място, фактът че в хода на предизборната кампания за президент бе направена сериозна заявка за промяна на геополитическата ориентация на страната. Десет години след присъединяването ни към Европейския съюз и дванадесет години, след като България стана пълноправен член на НАТО, за първи път бе постигнат пробив в полза на руската геостратегическа концепция. Тезата, че българският национален интерес е единствено и само в задълбочаване на евро-атлантическата ни ориентация, бе подложена на съмнение.

Вторият източник на политическата криза е състоянието на отношенията между политическите партии в управляващото мнозинство. Нарастването на претенциите на Патриотичния фронт бе резултат от политиката на ГЕРБ, която им даде значително повече възможности за реализиране на техните идеи. Реформаторският блок не успя да се развие като политически проект, а ДСБ закъсня прекалено много с оттеглянето си от коалицията. Всички загубиха от това, но говоренето за нов десен проект, показва че уроците от този провал не са научени. ГЕРБ изгуби ориентация и чувство за реалност, подценявайки президентските избори. Оттук нататък партията просто ще се опитва да управлява щети, вместо да лансира нова управленска програма.

Третият източник на кризата е огромното напрежение, което се съсредоточи в тила на новоизбрания президент. БСП повярва, че е спечелила изборите. Както и при ГЕРБ, президентските избори доведоха до тежка загуба на чувство за реалност. Но, проблемите които имат да решават на „Позитано” едва започват. Поне няколко групи си приписват заслуги за победата на Радев. „Новите леви” се опитват да го облекат в дрехите на антиглобализма. Отделни групи от мрежите за влияние на някогашните отдели на Държавна сигурност влязоха в челен сблъсък около интригата с Решетников. На опашката на победителите търсят място и отпаднали, изключени или самоизключили се крила и фракции на БСП, които търсят реванш. Резултатът от всичко това е в усилване на напрежението около съдбата на служебния кабинет, а с това и увеличаване на непредвидимостта в действията на институциите.

Не е вярно това, че криза няма и просто ни предстои описаната в конституцията процедура. Това е пропагандната теза на онези, които решиха, че са спечелили. Предсрочното прекратяване на мандата на 43-то Народно събрание, само по себе си е пореден сигнал за политическа нестабилност, която неминуемо ще се отрази върху икономиката и финансите на страната. Но, по-същественият въпрос е в това, че колкото и неадекватни да са социологическите сондажи, те не дават никакво основание да се очаква, че предсрочните парламентарни избори ще намерят отговор и нова легитимност на политическата система. Вероятността да произведем избори, след които в парамента да влязат между шест и осем политически формации, неспособни да изградят стабилно мнозинство, изглежда много висока.
При подобно развитие на ситуацията, страната ще остане блокирана в очакване на новите управляващи поне шест месеца, което съществено ще наруши ритъма на управлението и ще ограничи възможностите за реакция на променящата се среда, както и за продължаване на усилията за стратегическо позициониране. Засега икономическите измерения на кризата не са толкова видими, но икономиката е инертна система, която реагира със закъснение, но неизменно на всяка политическа криза. Още повече, когато става дума за българската стопанска среда, която не се основава на свободна конкуренция, а на политически протекции.

Публичното пространство се насити с всякакви прогнози, преговори, изявления и откровени заплахи. Говорителите на БСП възродиха реваншизма, на който бяхме свидетели през 2013 година. В съчетание със собствените им вътрешни борби за надмощие, политическата агресия към опонентите трайно влошава общия политически климат в навечерието на поредната предизборна кампания. Партиите навлязоха в кампания преди още тя да е официално обявена и въпреки, че се готвеха за нея преди изборите за президент, изглеждат все така неадекватни. По всичко изглежда, че играта със страховете на хората ще продължи, но никаква пропаганда и агитация не може да прикрие факта, че БСП не се различават по нищо в отношението си към миграционния проблем, от националистите. Говоренето за „нова левица” остава за пред Европа, докато тук т.нар. социалисти продължават да възпроизвеждат клишета на Живков от времето на „Възродителния процес”.

Десните заявки за участие в изборите изглеждат все така дезорганизирани и неясни. Лансирането на нов политически субект крие риск поради липсата на време и политическо пространство за неговото адекватно позициониране. Ясно е, че РБ няма потенциал да оцелее в тези условия, но новите идеи не се различават съществено от онова, което вече беше тествано по един или друг начин. Борбата с корупцията и съдебната реформа за ключови проблеми пред управлението, но това е въпрос на добро управление, а не на идеологически дебат. Идеологическите разграничения започват отвъд решаването на всекидневните проблеми на управлението. В този смисъл, новият проект изглежда десен заради участниците в него, а не защото се опитва да лансира дясна политика за решаването на общи социални проблеми.

Гражданите изглеждат все по-несигурни и отчуждени от политическия живот. Не е вярно това, че президентските избори са обозначили надигането на някаква нова вълна на гражданска енергия за промяна на политическата система. Това е част от традиционната игра с публиката, която българският Агитпроп се опитва да наложи в публичното пространство. Методите на съветската пропаганда са добре познати, но те няма да бъдат достатъчни в тези избори. Прогнозите за висока избирателната активност изглеждат пресилени дори сега, преди още върху българските граждани да са се посипали всякакви обещания и заплахи. Няма обществени очаквания за решаване на проблемите пред страната чрез избори. Мнозинството все така очаква един център на власт и по възможност – един човек, да „оправи нещата”. Докато това е така, в най-добрия случай, ще има смяна на човека, но не и на самия модел на отношение между гражданите и държавата.

Популистките проекти взаимно се конфронтираха. Можем да станем свидетели на интересна ситуация, при която популизъм популизъм може да възпре или поне да неутрализира в значителна степен. Енергията на антимонополните протести бе разпиляна много бързо още през 2013 година. Темата за избирателната система не е достатъчно атрактивна, за да генерира достатъчно силна вълна, а национал-популизма предизвиква все повече страхове и все по-слаба готовност за политическо действие от типа на гласуването на избори. Всеки опит за конфронтиране между различните говорители на новите популистки проекти ще връща разговора отново в началото – към тяхното минало и обща принадлежност към структурите на ДС, а оттам ще рефлектира върху напрежението в БСП.

Липсата на десен популистки проект не е загуба за политическия плурализъм в България. На тези избори, десните избиратели трябва да имат шанса да изберат модел на управляваща коалиция, която е в състояние да придвижи страната към постигането на собствените ни интереси. Това няма да се случи нито чрез „нови лица”, нито чрез остарели призиви. Необходимо е отрезвяване и почтена оценка на причините за липсата на ефективно взаимодействие между партиите, претендиращи да са част от дясната европейска политика в България.

Ако обземащата ни „врява и безумство” не бъде туширана и не започнем да говорим по съществените въпроси на развитието ни, изглежда че следващият парламент също няма да завърши мандата си.