Ще ви разкрия чрез публична изповед нещо, което ме тормози като мисъл напоследък. Аз съм завършен пияница. Опитах се да си спомня откога не е имало вечер, в която да не излоча поне една бира или сто грама твърдо гориво – не успях. Със сигурност такава не е имало през последните 6 месеца, а може и 7 да са, а защо не и 8... Това да ви кажа са минимум 180 вечери, а понякога и дни, през които неизменно употребявах. Така че няма защо да се лъжем, да усукваме и да си кривим душата, пияницата си е пияница и не бива да отричаме тоя факт като някакви пропаднали алкохолици.

Много лесно става всичко. Дори в дните, в които си обещаваш, заричаш се или просто си съобщаваш неангажиращо, че ето на тази и тази същата дата няма да употребяваш, че ще пропуснеш, за да усети твоята добронамереност и личният ти черен дроб, че няма да допуснеш и капчица огнена вода да премине като нахален имигрант границите на твоето тяло, все ще се намери някой пропаднал тип, било то и собствената ти съпруга, който има апетит за една бируха или една малка ракийка. Само една, честна дума. Не му е тамън на човека, бил той и жена ти, да се налива в самота, да усеща всемирната скръб по кожата си и ти прави предложение, на което няма как да откажеш. И работата е готова. Опечена. Сварена. Ти си в кюпа и с двата крака. Само по едно де, не повече. И после по още едно.

И тогава почваш да смяташ – аз откога не съм спрял да пия? Защо вече нервичките ми са така изпилени и толкова силно се заблуждавам по толкова много въпроси? Защо изоставам с толкова много начинания? Защо до вечерните часове съм в някаква депресираща мъгла и ми просветва едва тогава, когато... И почваш да се досещаш, виновни са нашествениците, алкохолните съединения и молекули, пред които ти доброволно си вдигнал бариерата и си ги пуснал да навлязат в кръвта ти без митническа проверка. Никой не ти е наливал насила, братле. Както и Адам никой не го е карал насила да престъпва Божията воля. Ама и той, завалията, не се е усетил в първия момент. В първия момент никой не се усеща. Границата е някъде между първото малко и второто. Между първата бира и втората. Обаче е граница невидимка. И дори след втората да кажеш стоп, дотука бях, ще си се спасил. Обаче кой казва стоп след втората? Само големите хора, само твърдите комунисти и праведните типове. Всички останали се размазваме на секундата, щом преминем невидимата граница.

В тая именно секундичка ние изоставяме Бога. Оставаме голи. Нали при Кръщение се пее „Елици, демек всички, во Христа крестистеся, во Христа облекостеся“ - да се облечем в Христос. И обличаме се ние в тоя тържествен миг, но после почваме и да се събличаме в разни други мерзки и долни мигове. Стриптийз правим доброволен и съвсем безмозъчен. И като се съблечем, на другия ден ни е тежко, мрачно, тъжно, самотно, студено, защото сме останали без Него и покрова Му, без дрехата Му върху себе си, видели сме се голи и сме се засрамили, а и вятърът навън е така студен. Срам ли ви е от себе си, когато сте в махмурлук? Е те това е изпитал Адам, това е неговото чувство след онова предателство. При Ева нещата малко по-различно стоят. Не че и тя не страда от това чувство, но не е така ярко изразено. И трябва да се напие повече, за да го усети по-силно.

Те жените по-лесно понасят махмурлука по принцип... А от грехопадението се получава един световъртеж, тя затова бабичката завлякла и стареца си след себе си, понеже била в състояние на еуфория. Любовта към Бога, ревността към Него е именно обратното чувство на тоя пагубен световъртеж, на тая сладострастна еуфория. Противоположното, но вече с друг ефект върху битието, спасителен, а не убиващ. Престъпват те двамата заповедта, напиват се на мотики и на следващия ден установяват със срам, че са голи. Сами са си виновни. Сами са изоставили Бога. Не Той тях е изоставил, а те Него и то напълно съзнателно. Съзнателно е до първата чашка, както вече споменах, тоест докато отхапали от тая пагубна ябълка. Обаче Господ е казал – обичайте ме! И ние някъде между първото и второто питие спираме да Го обичаме, понеже вече сме се спуснали с шейната по нанадолнището, заиграли сме се по баира, дето се вика по нашия край, и нема спиране.

„Абе не моа се запра“, дето пеят приматите в една нископрофилна и първосигнална песничка. Но те усещат инстинктивно, въпреки своята примитивност, че тръгнеш ли надолу, спирането е почти невъзможно. Е, сега като без едно си можеш, но само с едно не минаваш, тогава стой си и без това едно. Стой си трезвен на краставичка, бъди близо до Бога, не мисли за оня неумолим и неуловим миг, когато прекрачваш границата на любовта Му и Го зарязваш като ненужен предмет, когато се отделяш и от собствения си ум дори... Не й се плаши на тая граница, вместо това дерзай в поста и молитвата, честна дума, друго не можеш да направиш. Трезвитесь, трезвитесь се казва в молитвите, демек бъдете трезви. Щото още ония двамата старци са почнали да прекаляват. И после – махмурлук, срам един такъв безграничен, гузност една такава душеугнетяваща.

Тая гузност я изпитвате и вие, дето поркате, обаче в Бога не вярвате. Тоест, вашата душа в тоя момент ви доказва, че е християнка, че иска да си стои облечена в Христа и да не я събличате с несъразмерните си действия. От тази гледна точка може би падението, голотата и разсъбличането са ви полезни, защото ви довеждат до чувството на Адам и Ева. Това е чувството, когато съвестта ти те е хванала на следващата сутрин, досущ както съпругата ти те хваща да ти пили и ти набива канчето – „защо така направи, не биваше така да правиш, не е редно да прекаляваш с каквото и да било, дори оня езичник Сократ е казал „Умереност във всичко!“, а ти си даже християнин човек, знаеш добре кое може и кое не може и пак стъпваш накриво, засрами се“! Така ти говори твоята лична съвест и така трябва да ти говори. Обаче целта й на тая твоя съвест не е да те доведе до отчаяние, това в никакъв случай! Целта й е твоето покаяние, което е съвсем друга бира от отчаянието. Между покаянието и отчаянието разликата е от небето до земята. Ти на земята ли искаш в крайна сметка или на небето?

Щото сега едни бездарници от един френски просташки вестник определено не искат на небето. С налична съвест те не разполагат, ампутирали са си я, хванала им е мазол и пускат пошли картинки, в които използват смъртта на едно детенце за подигравка с други неща. Безгранична е свободата човешка, наистина. Но налага ли се да тестваме тая липса на граници, братле? Ти като седнеш да поркаш, тестваш ли границите на черния си дроб?

Разумът и съвестта ти са последната нишка, която те привързва към Господа. Хубаво е, значи, да имаш махмурлук понякога, полезно е чувството. Тъп си, човек си и поради това ти е нужен урок. Да изпитваш същото като ония двамата първи палавници. Тая нишка ще те изтегли обратно към мястото ти, под топлото Му крило и ти като едно пиленце ще се върнеш обратно в топлия полог и ще се сгушиш в квачката, в уютната перушина на Божията любов. Така че пий съвестно, братле. Отговорно и съвестно. Само по едно. Правилната употреба се учи дълго. Но не е невъзможна. Ела сега да те почерпя едно. Само едно, честна дума.

Още по темата

15/08/2015

Нашите автори

Аз, грешникът

27/03/2015

Нашите автори

Централна гара струва 4 лева

19/04/2014

Нашите автори

„Няколко прасета се превърнаха в лебеди!“ *

28/02/2014

Нашите автори

Николай Фенерски: Аз, бройлерът