Един положителен текст

Николай Фенерски | 17 май 2016 в 00:3498060

Има хора като захарен памук – добри, та добри. Обаче се топят лесно и нищо не остава от тях, не засищат. Такива гледам да избягвам, щото техният позитивизъм в повече ми идва, байгън от позитивизъм. Те от всичко са щастливи и на всичко се радват, досущ като прасета някакви. Прасето така – дадеш му чиста вода, радва се, дадеш му помия, пак се радва. В близост до подобни предизвикващи душевен диабет лица се изнервям. Добротата им често избива в аз-повествование, в което те са главни, второстепенни и епизодични герои, а любимото им изречение е, че са много добри и на никого нищо лошо не са сторили. Ей това само като кажат, и вече са ми сторили лошо на мен, прилошава ми от тях. Тези хора могат да ви предизвикат кариеси, ако сте често в тяхна компания.

С годините така се получи при мен, че някак по естествен път се филтрират тия позитивни и всеядни компетентни и доброжелателни типове и почнах да срещам единствено свестни човеци по пътя си. Не помня казвах ли ви, но всяка сутрин ставам в 6, защото до даскалото са 30 километра и трябва да ги преодолея преди 7,30, когато започва първият час. До 6,20 съм изхвърчал от дома си, ако тая кутийка, формираща мислите ми съвсем паралелепипедно, може да се нарече дом, и бързам към автогарата. Сега е такъв периодът, че ми се налага да пътувам с автобуса нататък и на стоп обратно. Та пътувам си нататък сутринта, слушам детското по „Хоризонт“, което шофьорът винаги увеличава, сякаш вози не учители, а някакви дечица, сигналът за тоя антисънчо е все същият от едно време, нали го помните, някъде около седем без нещо почва, кукурига петлето и приключва преди седем, когато обявяват часа и почват новините. И никъде, никъде, нито на автогарата, нито в раздрънкания микробус не срещам кофти хора.

Напротив, шофьорът спира, където го помолиш, без да има спирка, а това е нарушение, но той е готин и рискува заради теб. Слуша правилното радио, когато пуснат неразбираема за него нова музика, прехвърля с едно копченце на станция, от която се носят народни мелодии, перфектни за събуждане. Автобусът със селски даскали се носи към нищото, слънцето полека се протяга, всичко е наред. Предстои нов работен ден, в който ще се чудим как да съчетаваме несъчетаемото, как да примирим добрината на невинните деца със злобата, която ги атакува отвсякъде – т. нар. „детски“ тв канали, „детските“ филмчета, фейсбук трендовете да се интригантства и клюкари. И чалга, чалга, от кофти чалгата, не в музикален смисъл. Изгубена битка, ако разчитаме само на себе си. Падна им се да растат в още по-зловещи времена и от нашите, но те си остават добрички, наистина добрички въпреки всичко. Нали ви казвам, около мене всички са добри, ама не с оная глупава доброта.

И влизам в час. Класен съм на 11 клас, официално са 13 души, но рядко се събираме всички. Понеже на добрите селски деца им се налага да работят, за да подпомагат семейния бюджет. Надницата за общак на строежа е 30 лева. И така, къде се учим (аз тях и те мене, интеграцията е взаимна), къде работят, идеята е, че училището още ги формира като общност, още не са отпаднали от обществото. В началото започнаха повече, но някои се омъжиха, други се хванаха на работа постоянно, няма да докретат до средното образование. При мене все още са спасените, англичанинът Чарли, дето съм ви разказвал вече за него покрай Шарли Ебдо и онези другите, от мнозинството, дето съчиниха кючека „Илиада“, когато бяха в 9 клас. Добри деца са. Не искам да навлизам в подробности, да не би случайно да прочетат тук, но са добри деца. Някои от тях имат съдба, която Вонегът нарича „по-лоша от смъртта“. Някой ден под друга форма и по друг повод ще разкажа повече за това как едно момиче мечтае да има семейство. Само това – да има семейство. Ние, имащите семейство, не осъзнаваме какво богатство имаме.

Искам онези супердобрите, захарните, лигавите и позитивните да дойдат само за един ден тук да се порадват на тези деца. Искам онези от хелзински мелзински комитети и комитетчета да си довлекат надутите задници тук долу в ниското и да изслушат мечтите на децата. Вече са по на 18 тези деца, вече имат право да гласуват в следващите избори, представяте ли си. Лесно е от висотата на някакъв кабинет в някакво непео да проповядваш за правата на малцинствата, трудното е да откриеш онова малцинство, състоящо се от един единствен човек на цялата планета – и той е сам самичък върху нея, няма си никого. Те това е малцинство – от един човек в целия свят. Всички останали, които разполагат с удобства, с електронни играчки, със спокойствието да учат, с любовта на близките си, са мнозинство, защото са повече от един човек. Такова отчаяно желание някой от нас порасналите да им бъде приятел не бях срещал никъде. Бяха ме карали още преди да ги заведа на екскурзия. Но не се получи. Вместо това наскоро успяхме да отидем на излет в Странджа. Цели 8 от 13 дойдоха. И когато са извън зоната на училището, те си говорят за това къде ще работят през лятото, тая тема ги вълнува в момента. Нито едно от тях не е разглезено като градско гевезенце. Така че не знам какво се оплаквате и ревете за бъдещето, голямо мрънкане, голямо чудо. Проблемът не е в онова, което идва отдолу, а в онова, което ни се спуска насила отгоре.

До края на часовете ми се налага да се вдетиня в пети и шести клас, господине, пък той се закача, господине, кажете на оня да не хвърля хартии по мене, да не ме пръска с вода, да не ми говори глупости и какво ли още не. Следобед децата от малцинствените мнозинства ще си тръгнат от даскало, ще се съберат в гората край града и ще играят на бежанци, сирийци и полицаи, това виждат – на това си играят. Ще си направят клипчета с различни инсценировки и ще ги качат в youtube. Няма да ви давам линкове, не ме кефят тия игри.

А на мене ми е дивно и чудно в момента, в който си тръгвам – дали имаше смисъл, или съм тук само заради мизерната заплата, по-малка от тази на Йовковия Серафим. Това е лека манипулация с цел да търся отговор на тия въпроси, всъщност не си ги задавам изобщо, всъщност не обичам лигавите въпроси и предпочитам екшъна. Докато не се прибера до града, предстоят още приключения. Всеки ден около един и половина заставам на околовръстното шосе и вдигам палец. Всеки ден предизвиквам желанието на някой човек да извърши едно добро дело – да спре колата си и да ме качи. Не мисля, че губя достойнство по този начин, макар това да се струва така на някого. Не прося, не искам милостиня, моля за услуга, за безвъзмездно добро. Получавам го всеки ден в продължение на месеци. Хората, които ме качват, са най-различни породи. Понякога си мълчим през цялото време. Друг път си разказваме истории. Два пъти се возих на бетоновози, които карат бетон към границата, където строят оградата. Вдигали са ме хора от всякакви социални групи и прослойки, с всякакви професии и в най-различно финансово състояние. Последно ме вози със занемареното си раздрънкано ауди един бъбрив ухилен пчелар, който има алергия от пчели, понякога цели рояци кацат върху главата му, но не го жилят, има им доверие... За всеки случай си носи противоалергични средства. Но има доверие на пчелите.

Изгубих вече индивидуалността на добротворците, станаха твърде много и почвам да ги забравям. Благодарен съм им на всички тях. Те са от добрите хора, въпреки разочарованието си от тоя свят, което споделят, въпреки своите собствени проблеми. Те не са от ония захарните позитивисти, а са истински и нормални пичове, с които се срещам и се разделям. Срещаме се, изслушвам ги и се разделяме. Благодаря и на тези, които утре ще спрат да ме вземат в колата си. Не знам дали сте опитвали да пътувате така и колко сте чакали, но на мен не ми се налага да чакам повече от двайсетина минути, това е максимумът. Всички тези неща ви ги разказах с една единствена цел и няма да ви подценявам и да ви я изричам сега на глас. Вместо сБогом ви споделям, че няма за какво да се плашите, няма нищо страшно.