Това заглавие не може вече да не е измислено, толкова естествено ми се струва. Пак ще ви разказвам филми. Хубави филми. Хубаво е да гледаме такива филми, за да си даваме сметка какви сме. Да се поглеждаме отстрани, не за друго. От самото начало на изкуството май това е основната му задача. Да разбираме повече за душите си. Иначе за какво е? Да се кефим на красивите форми, на приятно звучащите думи, на извивките? Това е вторично и то служи за подкрепа и убедителност на първичното. Изкуство заради изкуството радва само безделниците и празноглавците. Изкуство заради изкуството е извратеност, гаргара, едно голямо нищо, обичано от всички ония егоисти, за които ще ви разкажа.

Ego – от латински, аз. Аз, аз, аз, аз. Ама трябваше всички с голямо А. Защото аз съм си най-важният, защото над мене няма никой, защото моят аз е повече от азовете на другите, защото така. Айн Ранд обяснява, че егоизмът бил добродетел, но не мога да й повярвам. И на Ницше не вярвам. Те тия всички умници май са фенове на естествения подбор и застават зад идеята, че човекът е само едно по-различно животно. В „Еверест“ от 2015 един британски режисьор припомня събитията от 10 и 11 май 1996. Героите отговарят на най-естествения въпрос, който идва на ума на всеки нормален човек – защо го правят? Защо изкачват тъпия връх, какъв е смисълът, нужно ли е някому? „Защото е там.“ гласи хоровият отговор. Със същия успех могат да отговорят и със „Защото сме тъпи.“ Или защото искаме да разберем дали сме хора – не, не сте, щом зарязвате другия да умира, а вие продължавате.

Всички, изкачващи Еверест, са егоисти. Те се обучават да бъдат егоисти, защото знаят в каква ситуация могат да изпаднат и освен това са възпитани през годините в егоизъм, друг двигател за извършването на тая простотия не знам да има. А егоизмът е свидетелство за греха на греховете, за сквернотата на сквернотите – бесовската гордост. Сещате ли се за оная песничка „Ааа и зеленый попугай“ от руския вариант на Червената шапчица, там се пее „здравствуйте горы вот такой вышины“, а ако те е страх, стой си вкъщи, не излизай, пази си ръчичките и крачетата – не говоря за това. Не ме е страх и съм скитник по душа, скитам много и обичам всички видове пътешествия, но когато едно нещо може да те убие, когато то не е създадено да бъде дом за човека, да решиш въпреки всичко да не слушаш здравия разум, да бъдеш безразсъден – нямам определение за такава глупост. Това е извънмерна глупост. Това е глупостта на гордостта. Тя си има и защитна реакция, която ще се изтъпани тук отдолу в коментарите, сляпа е за очевидното. Режисьорът на филма изобличава егоизма на човека, зрителите зяпат, кефят се, но не му вярват... В очите им го навират, но те не виждат, че става дума и за тях.

Нашата планета е създадена от Създателя си с това предизвикателство съвсем не случайно. Природната Вавилонска кула, гробището Еверест ни показва нашето падение. Върхът ни показва дъното. „Изкачването е слизане.“ Може с тялото си да сме горе, но с душата си сме в преизподнята при гяволите. Вървят осмината към смъртта си, а по пътя им във вечните снегове замразени навеки ги пресрещат труповете на други такива като тях. И поразрових, и попаднах на статията „Гробището Еверест“ с галерия снимки, над 150 души са останали там по пътеките като пътни знаци за другите, които тепърва ще се качват да омазват върха с нечистотиите си. През 2006 край един измръзващ, треперещ и молещ за помощ англичанин преминават като през малка гара цели 42 егоисти. Те отиват нагоре или надолу, но не се спират да му помогнат, те го смятат вече за мъртъв. Но има една особеност. Докато ги моли за помощта им, той още е жив. Разликата между живота и смъртта знаете ли каква е? Голяма е. През 1996 същото нещо се случва с група алпинисти от Япония, те преминават край бедстващи индийци и не спират да им помогнат. Това там горе е ежедневие. Непогребаните трупове на стотиците човешки същества са симптомът на нашето време, най-яркият признак за днешния ни егоизъм.

Няма никакво нормално човешко приемливо и разумно обяснение за тази наша болест, не бива да я приемаме, не бива да й симпатизираме и да я наричаме с други имена, тя е само и единствено това – болест. Чума. Първата крачка при постъпването в клуб анонимни едикакви си нали я помните – аз съм едикойси и съм едикакъв си, примерно алкохолик. Първата крачка към собственото ни изцерение е да кажем – ние сме болни, чумави. Ние не сме добре с главите и душите, щом тръгваме да изкачваме Еверест, ние имаме нужда от лечение и помощ, а не от изкачване, изкачването няма да ни излекува, може само да подхрани егоизма ни, ако случайно оцелеем. Може ли да бъде здрав човек, който вижда смъртта на друг, но съвсем равнодушно отминава, за да постигне лайнената си мечта? Може ли да бъде здраво човечество, което е оставило непогребани телата на стотици там в снега? Че това е било грях още в предхристиянски времена, това е грях и в „Антигона“, има и такива вечни и извечни закони за човека.

Телата са си там. И в момента, в който го пиша, и в момента, в който четете – те са си още там. Лежат си изцъклили очи към нищото. Докъде другаде може да стигне едно такова човечество, ако не до самоунищожението си? Но не го възприемайте еднозначно, Еверест е само ярък пример, Еверест е само една излязла на челото ни въшка, същият крив, див и неподправен егоизъм присъства всеки ден и всяка минута в битието ни. Затова ще ви поразкажа с две изречения и за другите филмчета, па вие ако искайте ми вярвайте.

Не знам дали „Младост“ е цанен за Оскарите, но е много добро кино от италиански режисьор. Сорентино е пич, който ни показва старостта в цялата й прелест, с всичките й красоти, показва и тъгата на старостта, породена от невъзможността да се поправят натрупаните с годините грешки, породени до една от само едно нещо – егоизма. Непреодолимото его движи всички персонажи и чак по-късно разбираш, че присъстват и приятелството, и любовта, диригентът лъжеше режисьора, че е болен от неговата болест от чиста солидарност... После разбираш, че и баща и дъщеря си говорят не за покойна съпруга и майка, а за жива, но това живот ли е и кое я е докарало до това състояние?

Предпоследно ви препоръчвам причудливата и концептуална антиутопия „Омарът“, където въпросите за егоизма са разгледани по съвсем модерен начин, егоизмът получава и оправданието си, но въпреки това е голямо кино и дава много храна за ума, Колин Фарел изиграва перфектна роля, а краят предизвиква катарзис, днес мнозина кинаджии и театрали забравят за това задължително условие – катарзисът. Става въпрос за любов. За това кого да обичаме. Тези, които се обичаха, имаха нещо сходно. Когато сходството им бива отнето, спират да се обичат.

И последният филм, пресъздаващ земния ни, грозен и разрушаващ егоизъм, от който произлизат 99 процента от проблемите ни, е „Стив Джобс“ на Дани Бойл, доста по-добър опит за филмиране на живота на онзи луд егоист от предишния. И ще ви кажа нещо честно, макар да знам реакцията ви – пука ми на мен за всички технически джиджавки и играчки, дреме ми за всички високотехнологични постижения, една пробита стотинка не струват, ако цената им е била нещастието на Джобс, Лиса и нейната майка. Много по-важно, неизмеримо по-важно е било той да преодолее егоизма си. Зад тоя егоизъм се е криел чувствителен човек, страдал в детството си от липса на любов човек. На везните слагаме заслугите му за ИТ сектора, от другата страна повредената му от егоизма душа... Пластмасата на цена няколко хиляди е просто един сглобен от чаркалачета боклук без никакво значение за никого. Ама вижте докъде стигнахме - да съизмерваме пластмасата с душата!

Още по темата

12/01/2016

Нашите автори

Идолохулник

29/12/2015

Нашите автори

Присъствието

17/12/2015

Нашите автори

Дураците

18/04/2015

Анализи и Коментари

Любов, подслон, храна и вода