Професор Розмари Стателова е автор на изследването «Седемте гряха на чалгата», където тя като виден музиколог и културолог разглежда феномена на музикалната чалга. Правихме с нея едно интервю за предаването за езика «Щаба на еволюцията» по ТВ7 преди няколко години и тя ни разказа интересни факти. Като например как чужденците възприемат тази музика, какъв прием има оня мангал Васко Костинбродски сред възвишените бели хора от англоезичния свят и други подобни. За нея музиката е феномен, за мен циганската музика е факт от детството ми, когато израснах край махалата на Бела Слатина и духовата музика ми влезе в съзнанието и възприятията. Обичам духова музика, дикоилиевата най-вече, но не ми пречи и циганската, циганските духови оркестри са не по-лоши от българските, а и твърдя, че циганите доразвиват и интерпретират по цигански музиката на народа, сред който живеят, така че циганската чалгия е разновидност на балканския фолклор, както циганите в Испания правят фламенко, а в Русия романси.
За мен феномен е и сръбската кафанска музика, защото дядо ми в Бела Слатина си беше настроил вефа само на радио Караван и оттам по цял ден звучаха песни за любов и вино. И мнението ми е, че нито старата сръбска музика, нито селските духови музики, нито Карандила не заслужават да бъдат плюти и отъждествявани с мизерията на силиконовите кокошки и димитровградските недоразумения. Светът е сложен. Всяко опростяване и приравняване е грешен подход, много грешен. Я си пуснете «Ночас ми срце пати» (през нощта сърцето ми страда) на Силвана Арменулич и тогава пак сложете знак за равенство между нея и която и да е краткоименна перхидролена мръхла с овчи поглед, ама няма да можете. Почвам с тая защита, за да обоснова едно твърде сложно мнение.
И то е, че живеем в профанизирани времена и точно това опростачване ни докарва всичките бели. Един тука се изряза, че съм нарекъл даскали Кирил и Методий. Ми човекът да вземе да се изкаже и срещу обръщението «учителю» към Христос в Библията в такъв случай. Думата «даскал» си носи стария тежък и достолепен смисъл, думите са многозначни, каквито смисли им придаваме, такива носят, аз съм даскал и се гордея с това определение, защото да си учител днес не е призвание, обикновена професия е, докато да си даскал се иска самоотверженост и хъс, иска се да ти доставя истински кеф да влизаш в час и да достигаш до мъничките сърчица.
Та живеем си ние в профанизиращия се свят и все повече изгубваме усещането си за многообразието, разнообразието и красотата на околната среда - природата, езика, хората, лицата им. Профаните се опитват да ни отнемат бохемското отношение към реалността, но се надявам да не успеят, а те много се стараят и не бива да им се даваме, нали така, драги слушатели.
И стигам до основната си мисъл. С «чалга» не наричам музикално направление. Чалга е едно, чалгия друго. С «чалга» наричам профанизирането във всички кътчета и молекули на битието ни, дами и господа съдебни заседатели. И понеже както обичам Вивалди и Дико Илиев, така си падам и по Флойд, Джетро Тъл, ранната Металика, Пантера и други резачки, се възмутих за пореден път от онова човекоподобие, което нарече «глутница наркомани» едни пичове, чиято култура човекоподобието никога няма да притежава. Той няма да достигне една стотна от тяхното музикално развитие, още повече, че всички помним произхода му, дето се кълчи в една дискотека и се прави, че свири на дудук. На тоя парцал някой му е дал пари и той се олива всеки ден пред очите ни. Ако не беше толкова агресивен, нямаше и да говорим за него. Но той е етикетът на опростачването, на профанизацията. Той е емблемата на злото днес. Той е чалга в чист вид. Той е еманация и квинтесенция на онази плесен, която прорасна и избуя през последните години, покри ни с метастазите си, опитва се да ни задуши, мечтае да ни унищожи и на планетата да остане само нейният биологичен вид. Борба за живот е, дами и господа. Борба за оцеляване на биоразнообразието.
В енциклопедиите пише, че «глутница» е група хищни животни от един и същи биологичен вид, които се движат заедно и се хранят заедно. Ние стадата, ятата, прайдовете и табуните сме подложени на изтребление от страна на глутницата властомани. Ще имаме ли сила еволюционна и генетична да я издебнем и обезвредим - времето ще покаже. Може би не ни е заложено да оцелеем. Създателят е създал тоя свет с начало и край. И времето, и пространството в познатите ни граници са лимитирани явления. Все някога всичко ще свърши. А за нас оскъдяването на живота ни, орязването на измеренията ни, превръщането ни в евклидови двуизмерни фигури не може да не бъде показател, че нашият свят свършва.
Спекулира се с една идея, с пирамидата на потребностите, сътворена от евреина Ейбрахам Маслоу. Тя е все в тоя дух на Маркс и клишето за битието и съзнанието. Кое кое определя? Долу в пирамидата е нуждата от храна, вода, здраве, секс, а чак на четвърто и пето място са уважението, самоуважението и познанието. Извинявай, Ейбрахаме, ама не съм съгласен с теб. Съжалявам, но няма сила на тоя свят, която да ме убеди, че в Божия словоред физическото оцеляване е по-важно от духовното. В начало бе Словото, защото без него няма да ги има и материалните потребности. Без литературата например ще си останем скотове. Ще бъдем мучащи придатъци на икономическата машина, зъбни колелца, бедни, безпарични и злобни. Без детайлите, без изкуството, без спокойствието и равновесието на душата ще сме просто нищо. Дами и господа съдебни заседатели, нека аз греша, а вие да сте правите, нека първо е плюскането, а след това достойнството - ще се примиря някак, че дотам ни докарахте, ама поне признайте, че е адски тъжно.
Ако искате да кажете нещо на автора, можете да му изпратите мейл на [email protected] .
