Търпението е майка на завистта, мислеше Явор. Колкото повече търпиш, толкова ти се иска да си на друго място, но вратите са заключени и ти остава само коридорът на търпението, безкраен като глада ти. Дълбаеш, катериш, не те повишават, възможно е всеки момент да те уволнят; тогава Мануела ще те напусне, защото какво си ти – апарат за плащане на сметки и автомобил, който я транспортира. Можеш единствено да се надяваш, че и тя като тебе остарява, колкото и съвършено да боядисва косите си. И тя има бръчки, макар и да е по-веща в укриването им от тебе. В такъв случай за какво ти е Мануела - кошница козметика плюс заучени фрази, лъхащи на задух и скука – наистина ли желаеш да сътвориш поводи колегите да се усмихват подигравателно, питайки се защо инвестираш в нея.

В близко бъдеще Явор следва да се замисли - винаги са налице свежи попълнения, пък и е приятно да усещаш завистта в погледите, по дяволите. На този етап Мануела предизвикваше галактическо възхищение, където и да се появеше – поне още няколко години ще го прави. После ще си вземем сбогом, разбира се, заключи без колебание Явор. Сбогом, ведра и обещаваща триумф дума.

Едва тогава ги чу – кучетата. Десетки гърла, бълващи вой, мрежа от зъби, захапала разбитата улица, където се разхождаше. Далече са, помисли си.

Явор обичаше вятъра в Старо село; на този див баир идваха миговете на просветление - тук, край изтърбушената сграда на стопанството, на пътя, повече ями отколкото път, животът беше ясен – предателствата бяха повече от дните и нощите. В това оглушало село Явор мислеше силно. Тук небето беше по-близко, Емануела се отдалечаваше във времето и пространството, истината за схемите й лъсваше, кристално ясно. Играта на нерви му допадаше, успяваше да отгатне до 80% нейните ходове, а с хитра жена като нея това си беше добър резултат. Със сигурност не му беше вярна, както и той на нея. Но...

Той си припомни Анастас, тяхното куче; беше го купила Емануела – шепа козина - той плати за имунизации, витамини, калций, кучето порасна. Емануела не го обичаше, Явор му купуваше същата шунка както на Емануела и това я дразнеше – обичаше да я дразни, купуваше на Анастас по-скъпи храни отколкото на нея, не защото го харесваше - не можеше да го понася. Беше убеден, че кучето заслужава далеч по-ниско стъпало в еволюцията и мястото му е в тинята или при овчарите. Нарече го Анастас на името на началника си.

Да, търпението е майка на завистта – Анастас го бе подкрепял, защото Явор се държеше с него точно както с кучето, тази твар от дъното на цивилизацията, Явор махаше опашка пред Анастас, усмихваше се, търпеше и му завиждаше – за парите и положението, за жена му, която не беше нито прекрасна, нито умна, просто грейваше като крушка, като се появеше слабоумният Анастас. Но и търпението има край – всеки ден, всеки час Явор докладваше за шефа си – винаги има на кого да докладваш. Щом си жив, докладвай и търпението постепенно стига до своя край.

Докладът е бащата на успеха. Един ден не само уволниха Анастас, началника, но и го изпратиха в Окръжна болница – Явор ходи само веднъж да го види. Онази жена, неговата, с бръчките, седеше до леглото му.

- Само ти му остана верен - прошепна тя на Явор.

Но Анастас, бледият оглозган като гнил клон Анастас, изглежда беше на друго мнение. Когато Явор влезе в болничната стая, бившият му шеф обърна глава към стената и не благоволи да му каже „добър ден“. Това бе другото име на триумфа - болнично легло, в което се топи бившият ти шеф.

- Търпението е оправдание за слабите – каза му Явор и това беше всичко.

След този ден вече не му беше нужно да има куче Анастас.

– Хайде – измърмори Явор, натовари го в колата. Кара дълго – стигна до изтърбушената постройка на стопанството с окрадените керемиди, изпепелените черчевета на прозорците - скелет на постройка, която скоро щеше да се раздроби съвсем.

- Хайде, Анастасе – подвикна и кучето, доверчиво домашно мекотело, слезе след него. Явор му подхвърли парче шунка – беше останало от Емануела, тя я беше похвалила от земята до небето, и му беше приятно, че на сутринта Емануела нямаше да я намери в хладилника.

Кучето заби муцуна в месото, Явор скочи в колата, запали двигателя и отпраши към магистралата. Видя, че песът се вглежда в колата, после побягна след нея, диво, малоумно, безмозъчно бягане. По едно време спря и обърна глава назад – както Анастас в болничната стая бе залепнал към стената.

Сега Явор зае мястото му - десетина млади кариеристи пърхаха около него, тичаха, катереха се, скачаха, слухтяха и слушаха - прекрасно, но Явор не желаеше да завърши като Анастас, шефа в Окръжна болница, и като песа Анастас.

Освен това имаше една млада кариеристка без никакви бръчици, с фин глезен. Явор оценяваше жените според глезените – Емануела го хвана точно с това - не с мъдростите, които зазубряше от някакви страници в интернет. Всъщност скоро и Емануела щеше да замине по реда си.

Ето че десетте кучешки гърбове настръхнаха грозно над грамадната руина на стопанството. Защо бе зарязал колата си горе – защото му трябваше да измисли как да сложи на място напористите млади кариеристи и Мануела. Колата беше далече, а тук, в това село, точно до затворения казан за ракия, беше дворът на баба му – тук бе играл като момче, тука една съседка му беше разказала приказката за Златната ябълка, тук мислеше щастливо и лесно. Не, не мислеше, просто беше щастлив.

Тук се разхождаше с дядо си, който му му бе признал – толкова дълго време чаках внук! Един мъж трябва да има синове. Но е най-щастлив, когато след сина се роди дъщеря.

Явор нямаше синове, но може би онази с младите амбициозни глезени срещу определена сума би...

Видя ги на хвърлей място – десет-петнайсет кучета с гърбове като змии, ступани в гъста, плътна плетеница. Виеха. Бавно, черно пристъпваха към него.

Беше сам – долу кметството с ръждясалото оръдие от Втората световна война и двата бора стърчеше сред баирите и жълтите занемарени дворчета. Народът старееше. На две три къщи имаше бабичка - тогава откъде се бяха навъдили толкова кучета?

Как откъде? Хората от София, на които домашните любимци омръзваха бързо, семейства, които се разпадаха, деца, подивели от капризи, натоварваха зъбатите и ги хвърляха тук – в тясното и дивото, в долината, където имаше малко ханче. Сега вече и ханче нямаше.

Срещу Явор гръмна вой от петнайсет гърла. Ако побегнеш, си мъртъв. Ако останеш, също си мъртъв. Тънките сенки на кучетата скършиха деня. Стоиш мирно. Внимателно се навеждаш за нещо - тояга, скала, парче от страшен буркан, пробит леген от пластмаса. Зъбатите приближаваха, челюсти, очи, глад. Едри бивши домашни любимци – и хората са любимци известно време, после ги изхвърлят в тясното край някое пропаднало ханче. Гърбовете изтъняват, в шепата - десет лева. Накрая главите се обръщат към стената. Туй то.

Наобиколиха го в широк обръч - рунтави, рошави, с мръсна козина, отпред - едри като магарета и мършави като червеи, отзад – ниски, трътлести домашни любимци, в които нямаше нищо домашно нито любимо. Ръмжаха дълбоко, гладно, грозно.

После нещо се случи – точно какво Явор не можа да разбере. Понякога така Мануела млъкваше и вкъщи ставаше тихо. Той не можеше да разбере защо тя просто го гледаше, но очите й бяха празни като празна картонена чаша, след като си изпил кафето.

Глутницата млъкна. Смъртта преряза гърлата им. Това беше много по-страшно. Тишината. Наобиколен от кучета, Явор ги гледаше, замръзнал, скован. Не можеше да диша. Бе невъзможно да избяга. Те бяха навсякъде, от всички страни, виеха – тихо, дълбоко, и полека стесняваха клупа около него.

Нещо пак се случи. Зверовете се разлаяха в залп, небето се скърши, облаците се пръснаха. Защо? Нямаше никаква причина. Но има безпричинна смърт. Въздухът беше камък в гърдите на Явор. Стана му горещо. Не се осмеляваше да разкопчае ризата. Пот се спускаше на вади към устата му.

Един пес, страшен, грамаден, с къса светлокафява козина, изтича напред. Останалите млъкнаха. Песът доближи човека - леко грациозно, като нощ. Останалите ръмжаха гърлено, гъсто. Нищо освен очи на кучета убийци нямаше наоколо. Грамадният пес се плъзна до Явор, замръзна до обувките му. Явор изтръпна. Това беше стената. Краят.

Звярът вдигна грамадна глава. Близна ръката на човека.

- Анастасе…

Явор се олюля.

- Атанастасе – прошепна той.

Кучето, което бе изхвърлил. Шефът, който беше изхвърлил, жената, която скоро щеше да изхвърли – те. Биха платили на някого да го убие, биха заделили крупна сума, о, с радост, за тази цел. Но кучето…

- Анастасе, миличък Наско – избъбри Явор.

Тогава Анастас, силен като пътеката към отвъдното, скочи във въздуха. Кучетата от гладната глутница - подлите домашни любимци, млъкнаха отведнъж, сякаш Господ изпи кръвта им.

Аз не съм го обичал, помисли си той. Не можех да понасям миризмата му. Кучето се метна, челюстите му щракнаха, зъбите се оголиха, луди, потни от глад. Омразата има миризма. Долният звяр, я беше уловил.

Трябваше да го отровя.

Повече не можа да помисли.

Зъбите на Анастас, остри като жило на оса, потънаха в китката му. Куп пари беше хвърлил за това псе, за толкова ваксини се бе бръкнал, а му досвидя да плати да до утрепят. Сигурно съм го харесвал…

В този миг кучето престана да го хапе. Близна ръката му.

- Наско, Насе, сине – прошепна треперещ мъжът.

Истината също имаше миризма. Звярът я познаваше. Хората не.

Още по темата

02/10/2016

Нашите автори

Трън: разказ от Здравка Евтимова

17/09/2016

Нашите автори

Нейният гост: разказ от Здравка Евтимова

03/09/2016

Нашите автори

Няма да тръгвам: разказ от Здравка Евтимова

21/08/2016

Нашите автори

Йоан: разказ от Здравка Евтимова