Какво ще направите, ако загубите доверие в местната хлебарница? Или ако загубите доверие в качеството на месото в месарницата? Най-вероятно просто ще отидете в друга хлебарница или месарница – това му е хубавото на конкурентния пазар.

Колкото и странно да звучи, почти същото се случва и с българския съд. След като доверието в него (до голяма степен заслужено) спада в продължение на години, гражданите и фирмите започнаха да търсят алтернативи и разрешаване на спорове, без изобщо да се влиза в съдебна зала. В това обаче има както рискове, така и голям потенциал.

Рисковете са, че някои алтернативни начини за решаване на спорове имат задължителен характер, който често не се разбира добре от поне едната страна. Такъв пример е арбитражът – там двете страни се съгласяват, че трета (независима) страна – арбитър, ще служи като съдия по техния спор, като цялата процедура и решението на арбитъра става задължителна от момента на съгласието.

Омбудсманът Мая Манолова е права, че с някои арбитражните съдилища има проблем. Проблем е и фактът, че значима част от българите не четат договорите, които подписват за услуги като водоснабдяване или електроснабдяване, да не говорим за условията на гаранциите при покупка на бяла и черна техника.

Така потребители на услуги или продукти могат, без да разберат, да се съгласят, че споровете с доставчик или производител ще се разрешават в еди-кой си арбитражен съд и цялото производство ще е със задължителен характер. Някои от тези арбитражни съдилища е възможно да са частично или дори напълно под контрола на доставчика и „безпристрастността“ им да е изцяло в кавички.

Тук трябва да уточня, че в арбитража сам по себе си няма нищо лошо. Важното обаче е страните да са напълно наясно в каква процедура влизат и арбитърът да бъде независим. Например, Международният арбитражен съд в Париж е част от Международната търговска камара – организация, обединяваща стотици хиляди компании в над 180 държави. Тоест, вероятността някоя от тези компании да има решаващо влияние над арбитрите е почти нулева.

Важно предимство на арбитражите е, че те гарантират изход от спора в обозримо бъдеще и според ясни правила. Това е и една от причините, например в Париж, често да се разрешават спорове между големи компании от различни държави, често с доста различно законодателство (примерно Русия и Великобритания).

Алтернатива на арбитража е медиацията. Там процедурата и решението не е със задължителен характер, като всяка от страните може да се изтегли по всяко време или просто да не изпълни постигнатата накрая договорка. Медиацията цели по-скоро да се открие компромис, върху който всички страни са съгласни и ще ги освободи от отговорността да водят дълга, тежка и скъпа съдебна битка.

Медиацията в България също расте като популярност и дори навлезе в държавния сектор чрез помирителните комисии към Комисията за защита на потребителя (КЗП). Там потребителите могат да влязат в спор с доставчик на услуга или продукт, като разчитат чрез медиатори от страна на КЗП да достигнат до компромис. При медиацията често се достига и разясняване на детайли от казуса, които не са били известни при възникването на спора. Например, един завод наскоро получи сметка за вода, която беше три пъти над обичайната за месеца – говорим за няколко хиляди лева. Хората можеха да отидат веднага в съда и да започнат тежък процес с ВиК дружеството. Но предпочетоха медиация – седнаха с ВиК дружеството, обсъдиха стъпка по стъпка всичко и накрая се оказа, че съседен завод е крал вода, включвайки се тайно към довеждащия водопровод на съответния завод.

Рисковете при медиацията са, че цялата работа може да излезе просто загуба на време, ако една от страните прекрати процеса или пък откаже да се съобрази с постигнатото решение.

Възможни са и хибридни модели. Преди няколко дни представлявах Министерство на икономиката при учредяването на нова организация именно в тази насока - Национална асоциация за извънсъдебни спогодби (НАИС). Нейни учредители са Българска национална асоциация „Активни потребители“, Професионалната асоциация на медиаторите в България и Асоциацията за отговорно небанково кредитиране. При НАИС процедурата се започва от потребителите с медиация и няма нищо задължително и обвързващо до момента на постигане на решение. След като и двете страни се съгласят, че такова е постигнато, се преминава към споразумение за завършен арбитраж със същото решение, което да ги обвърже да приложат решението. По този начин се комбинират плюсовете на арбитража и медиацията.

В крайна сметка, зациклилият български съд (до голяма степен и по вина на законодателната власт) просто стимулира бизнесът и гражданите да търсят и де факто създават алтернативи. Тези алтернативи крият своите собствени предимства и недостатъци, но създават конкуренция. А както е известно, конкуренцията е основния двигател на прогреса.

Още по темата

13/05/2016

Нашите автори

Поемете дълбоко дъх и кажете две думички: „Президент Тръмп“

09/05/2016

Анализи

Конкуренция в топлофикациите? Мисията възможна

04/05/2016

Нашите автори

Какво печели държавата?

12/04/2016

Анализи

Не бързайте още да си сменяте доставчика на ток