Резерват „България“

Николай Фенерски | 29 ноември 2016 в 07:4059350

Много вода изтече, откакто почнах родолюбивото дело „Резерват Северозапад“. 14 години са това, в 21 век такъв период представлява много повече, отколкото преди сто години да речем. Защото темповете са други, лакомията човешка за зрелища е няколко пъти по-мащабна, идеалите и ценностите са различни. Хванахме се тогава с още неколцина съратници за диалекта, за това мъничко и много забележимо нещо, което отличава един регион на Родината ни от другите. Почнахме да събираме, да превеждаме, да пишем, не с желания размах и не толкова убедително, колкото трябва, но забележете, че става дума за саможертва, за жертване на лично време, без никаква материална изгода насреща. Днес си мисля, че делото трябва да продължи и да запази тая своя необвързаност с бизнес модели. Не за пари ще го правим и не за пари сме го правили. Алманахът се продава за пари, но той не е донесъл повече от заплащането на хостинг и домейн на сайтовете, нито повече от пътните разходи, които съм имал в обикаляне нагоре и надолу. Постепенно интересът взе да притихва, лавинообразният шум, който последва нашето дело из интернет и медиите, стигна върха и, очаквано, започна да се спуска и да стихва. Остана трезвомислието и равносметката – защо беше всичко? За да постигна лична популярност ли? Ами - не е кой знае какво и не може да е самоцел.

Всичко беше заради живите хора, които все още са там – сестра ми, родителите ми, приятелите ми, съфорумците. Всичко беше заради стотиците хиляди пустиняци, пустинячки и малки пустинячета, които се скитат някъде по планетата. Без хората нищо не чини пет пари. А хората постепенно оредяват. Тръгват си по различни направления. Отчаянието се заменя от реализъм. Трябва да продължим заради това, което ни държи живи и упорити – детството, спомените ни, деенкато на дедите и бабите ни. Докато ни има нас, ще продължим. Ще преминем към следващ етап, ще издадем следващ брой на Алманаха някой ден, като настане нужда от него, ще издадем и други книги, ще потърсим и други форми да заявим, че ни има, ще направим и продължение на документалния филм. Някой ден. Убеден съм, че ще стигнем до него, знам, че това не е краят, защото такава идея не може да има край, докато някой някъде все още носи тия гени на непримиримост и биковитост.

Преди това обаче ще направя нещо друго. Иван Хаджийски е писал за народопсихологията на нашия народ. Днес, когато думите „български народ“ са заменени от коректния термин „български граждани“, за да не засягаме чувствата на цигани, турци и други малцинства, също може да се обикаля с велосипед из селца и градове. Така, както обиколих няколко пъти Северозапада, за да засвидетелствам погрома, ще обиколя цяла България. Както я е обикалял Хаджийски. Той е намерил сили да състави „оптимистична“ теория за нас българите. Аз ще се опитам да направя реалистична картина, за да видим докъде ни докара оптимизмът на комунистите, към които се е числил и Хаджийски – по негово време това е била спасителната сламка, днес идеята за всеобща земна справедливост е доказано неработеща. Проблемът е в „материала“. Идея за справедливост без Бога води до там. Да видим докъде ни докара и вторият ешелон на комунистите, най-корумпираната му и ченгеджийска част, тази на партията на Бойко. Докъде ни докараха десе агентите, мимикриращи в началото на това, което се нарича „преход“, като десни. Иван Хаджийски днес би написал друга книга.

Вместо него ще се опитам да я напиша аз, или ще се опита някой друг ненормалник като мен. Илюзия е да смяташ, че властта днес или в бъдеще ще попадне в ръцете на човек с чест и доблест. Тя не е била в честни ръце нито в началото на 20 век, нито за миг по-късно. Но може би не трябва да говорим с понятия като „чест“, да не би честта на политиците в Англия или в друга богата бяла държава да е резултат от някакъв по-честен „материал“ от нашенския? Материалът е един и същ и всяка теория за превъзходството на викинги и келти над славяни и южни племена е расистка, както го разяснява Хаджийски много обосновано.

Споменах го толкова пъти, че си заслужава и да го цитирам, защото е бил голям човек с голямо сърце и чиста любов към Родината.

„От тънката сланинка на българския народ се отделиха милиарди за обзавеждане на новата ни държава, за създаване на местна индустрия, за водене на война. Всичко това трябваше да става в ускорен порядък, защото ние догонвахме общия европейски напредък. (Вложеният досега капитал в БДЖ е 12,5 милиарда лева; в шосета и пристанища 16 милиарда; в пощи, телеграфи и телефони 850 милиона)“. Чии пари са влагали тогава за построяване на инфраструктура? Европейски, американски, чужди? Или е било от „тънката сланинка на българския народ“? Чии пари се влагат днес, кой ще ги връща и къде отива тънката сланинка сега? Губи се някъде по пътя тая сланинка. Хаджийски говори за една епоха, за която дядовците ни свидетелстваха, че е била много по-мизерна от комунистическата и съвременната. И тогава силните мъже са се справяли сами, без чужда помощ. Докато настоящите крадци и кекави баби чакат БДЖ да се доразпадне. Возили ли сте се скоро на влак? Железниците са най-видимият белег за състоянието на една държава. Влаковете са закъсняващи, мръсни, смърдящи, със строшени тоалетни, без вода, люшкат те застрашително, не знаеш ще стигнеш ли жив. А гарите... Можеш само да плачеш при техния вид.

И, както казва един предприемчив приятел с няколко фирми и добро имотно състояние, излиза, че за България са направили най-много комунистите, колкото и да ни е трудно да си го признаем. Защото от тях останаха построените неща, които ние днес не можем дори да боядисаме. Как стана това? Със заеми от СССР, както пише Георги Марков? Или със саможертва? И в началото започнах с тая дума, сещайте се. Истината може и да е някъде по средата, но направеното е направено за всички и е било общо и е останало за децата им, демек за нас. Нравствената поквара обаче беше задействана. Ние се юрнахме на разграбването и днес вече е доразграбено. И сланинката опоскаха и вече режат до кокал хиените и през мръсните прозорци на влака всички можем да видим скелета, големия 111 хиляди квадратни километра скелет. Обаче знаете ли какво – дебилните политици днес ни учат, че това, което виждаме, е илюзия, че всъщност всичко е наред... И вместо да погледнем в какво окаяно състояние сме, че и бежанците не ни щат, гневът ни бива пренасочен към същите тия бежанци, за да изпуснем винтила, да се освободим от омразата. Изхитриха се копелетата. А не можем да постигнем нищо от това, за което мечтае основателят на българската социология, защото няма кой да го направи. Няма хора. Свършват. Оредяват. По различни направления. Остават лешоядите и техните помощници, днешните социолози.

Прощавам на Хаджийски комунизма му. Умрял е на фронта в Сърбия срещу СС през 1944. Положил е душата си за другите. За Родината. И ми се ще повече народ да успее да излезе от неговата схема на мислене, както и от схемата на Георги Марков. Защото ние не сме някакви роботизирани схематизирани и лишени от сърца и разум биологични единици. Ние сме Човеци. А Човекът има нужда от Твореца. У Него единствено може да дири оптимизъм.

Препоръчани материали