Някога, когато бях дете, в града имаше тиха и чиста уличка, на която миришеше на пресни мекици с пудра захар. Баба обичаше да ме води там и аз, освен че хапвах мекици, разглеждах и дюкянчетата, които бяха разположени едно до друго и в които постоянно нещо се правеше. Обущари шиеха кожа и ковяха подметки, часовникар човъркаше в механизмите с лупа пред очите си, а златарят с фини движения на сръчните си пръсти, държащи някакъв тайнствен инструмент, преправяше пръстен или скъсяваше колие. Имаше още и работилница, в която тапицираха копчета, шивач и радиотехник. И аз вървях между тези големи хора и си мислех, че да имаш златни ръце и занаят, който да поглъща дните ти, е най-хубавото нещо, което може да се случи на един възрастен. А най-щастлива бях, когато за пръв път посетих, в училищни екскурзии, места като Сопот, Етъра и Копривщица, където видях да живеят и традиционните български занаяти като тъкане, грънчарство и коване.

После улицата в града се промени. На мястото на занаятчиите дойдоха търговци на бяла техника, на всевъзможни уреди, на турски дрехи. Поотраснах за екскурзии. И бях забравила, че някъде може да има работилници, в които да работят майстори и ателиета, в които да творят приложни художници, бижутери, ножари. Докато светът започна да обръща поглед назад към тези хора и места и да съживява занаятите, които технологиите избутаха.

И ето, днес аз съм в ателието на майстор Михаил Кочев, който е така любезен да ме покани в своята най-естествена среда. Заварвам ги двамата с неговия бивш ученик и колега, майстор Любомир Сакантиев, да работят. От радиото тихо звучи класически джаз, вътре е топло и пълно с всевъзможни инструменти и принадлежности. Както и с добра енергия.

Михаил Кочев в работилницата си

Михаил Кочев е роден през 1956 година в София. Това, което ми прави най-силно впечатление, е че напълно сам е извървял пътя от щуро хлапе до бижутер и майстор-ножар, като интересите и заниманията му изобщо не се изчерпват с това: той снима, пише, отглежда бонсаи и обича семейството си. Но за своите увлечения се е борил сам, учейки се предимно от опита. "Всичко е по негова собствена технология", казва с усмивка колегата му и слага кафе на джезвето. А аз се приготвям да слушам разказа на майстор Михаил Кочев.

Детството му е трудно, както сам го оценява той. Чете от петгодишен и родителите му се принуждават да го изкарват насила навън. Когато все пак успяват, резултатите са трагични: не повече от половин час по-късно пристига някоя съседка, за да се оплаче, че Мишо е набил сина ѝ, че е счупил прозореца или че е обрал черешата. Когато става осми клас, майка му решава, че е дошло време той да погледне по-сериозно на себе си. До този момент, а и по-късно, момчето е палаво: например, прибира се и си ляга в девет вечерта, но скоро след това завива нещо в леглото и изчезва през прозореца. И тъй като винаги е обичал природата, тя му предлага да започне да учи в Техникума по горско стопанство в Тетевен. Там само за половин година се превръща в известен типаж - когато тръгне по улиците, се чуват коментари от рода на „Ааа, софиянецът отива в библиотеката!“.

В малкия град живее в пансион, където приключенията не стихват, а майка му пристига за разговори с преподавателите през две седмици. Въпреки това хубавите спомени остават. Когато става във втори курс, Михаил се оказва с три поправителни изпита – по химия, дендрология и геодезия. „Поне два от тях нямаше да издържа, а и вече ми беше писнало до смърт от малкото китно градче… И казах на майка ми: или почвам работа, или ми намери някакво друго училище в София“. Това се случва около 15-ти септември. На 19-ти Михаил вече е записан в Техникум по дървообработване и вътрешна архитектура в София, където учи до дипломирането си. В това училище всяка четвърта година се открива паралелка „Резбари“, в която има късмета да попадне и бъдещият майстор. Но се оказва, че практика по дърворезба ще имат през втората година, а младият Михаил е нетърпелив и не може да изтрае цяла година без работа. В този момент майка му го подкрепя и насърчава в неговите занимания. „Защото бях… безумен. Като малък и млад бях наистина безумен. И за да не вляза в затвора, трябваше да се занимавам с нещо“. И той започва с един фотьойл в средата на стаята, с дъската между краката и със счупени кухненски ножове, чиито остриета са наточени като длета. "Човърках си с часове", разказва той. А по-късно, но все ще през годините на социализма, когато контактите със западния свят са силно ограничени, тайно негов роднина му изпраща десетина барокови длета. Барокови са длетата, които са с извивка, а не прави като другите. Те служат за копане в мида, обяснява Михаил. „После открих Митьо Пушката, Бог да го прости. Работилницата му беше в Подуяне, той правеше длета и ги продаваше. Отиваш и си избираш от сандъците. И така постепенно си обзаведох един комплект.“

Днес Михаил Кочев почти няма време за дърворезба. Понякога обаче се връща към нея – например, когато иска да резбова някоя дръжка на нож.

След завършването си, Михаил влиза в казармата - две години след набора, което, както казва самият той, от една страна го е спасило от затвора. Престоят там малко го е очовечил, но пък е протекъл като непрестанна битка с военните. „Страшно обичах да ги нервирам – без да ги обиждам, само с тънка усмивка.“ Защото още тогава знае, че никога няма да отиде на война, дори с цената на дезертьорство. „Винаги съм бил против войните и военните, против милитаризма“, коментира Михаил Кочев.

Службата му не минава без провинения. Още преди клетвата получава шамар от един младши сержант и Михаил отвръща подобаващо. Когато служи в поделението в Симитли, в книжката си има тридесет и пет ареста, при граница от тридесет за вкарване в затвора. За наказание го оставят да дослужва още месец. Но през времето на своята военна служба, той винаги носи книга под униформата си. „Това беше нещото, което ме спасяваше. На всички постове, включително и нощните, си четях. Книгата е един друг свят“.

Междувременно в дома на Михаил се случват любопитни неща – в детската му стая се снима един от филмите на Иванка Гръбчева, в който участва и брат му Алеко Кочев. Неговата игра, познанството с Джоко Росич, Стойчо Мазгалов, Ани Бакалова и други артисти, както и цялата обстановка в киното, до която Михаил се докосва, го очароват и той се вдъхновява за своя първи роман. Тогава е на осемнадесет години, а прототип на главния герой в романа е брат му.

След това, с излизането си от казармата, Михаил работи като санитар в стоматология, сценичен работник в няколко театъра, дърводелец в АПК, резбар на сувенири, реквизитор в телевизията и като сценарист в радиопредаването „Бате Радко, разкажи ми“, за което е писал детски приказки. „Аз съм зодия Близнаци. Десетина-петнайсет години се занимавам с нещо и то ми писва. И започвам нещо друго. Занимавал съм се и с фотография, и с какво ли не“, споделя той.

Разказва, че още тогава кандидатствал в Задругата на майсторите – с дърворезба. Но попаднал на „един гад, стар майстор“. За да станеш майстор от Задругата, трябва първо да чиракуваш на някой майстор, той да те препоръча, да направиш пет изделия и ако ги одобрят, да се явиш на изпит. Но на изпита Михаил направил прекалено обемна дърворезба, която била по-подходяща за таван, отколкото за табла на мебел, каквото била темата. И не станал член, не и тогава, не и с дърворезба, а петнадесет или двадесет години по-късно с бижутерията си.

Колие, дело на майстора

Един ден той купува за своята приятелка, която в момента е негова съпруга, пръстен с малък кехлибар от магазина на Съюза на българските художници (СБХ). Става му много интересно как е вграден камъкът в метала, без да има следа от това вграждане. И отива при бижутер, който по-рано е направил комплект на майка му. Михаил попитал майстора дали може да се учи при него. Майсторът отговорил, че може да започне веднага, но с огън ще работи чак след две години. А двадесет и осем годишният ентусиаст е нетърпелив и отказва. Прибира се вкъщи и започва да експериментира. „Нямаше отникъде нищичко да прочетеш – нито книга, нито интернет, а и не познавах друг бижутер“. И започва да си „играе“ – с една спиртна лампа и тръбичка, с която духа през пламъка ѝ - по този начин става спойката. Валира една стара сребърна монета с образа на Фердинанд, с парченца от нея прави спойки и оттам пръстени. „И направих два-три пръстена, обаче спойките нещо не ми се получават. Едни такива… като накъсани стоят. Отидох при майстора и го попитах къде бъркам. Той гледа, гледа… и ме попита какъв флюс ползвам. А аз питам учудено – какво е това флюс?“. Днес Михаил обяснява, че флюс е това, което покрива среброто и не позволява на метала да се окисли. Защото ако се получи окисляване, няма да стане спойката.

Но шест месеца, след като майсторът се е плеснал по челото от незнанието на младия Михаил, нещата вече са потръгнали и той се явява пред комисия от Съюза на българските художници – без ценз и без диплома от Националната художествена академия. Одобряват шестдесет негови модела, които ще бъдат изложени в магазина на СБХ. След което младият бижутер става член на Ателие на младия художник и на Творческия фонд на СБХ.

За своите бижута Михаил Кочев използва сребро и една специфична сплав, която руснаците наричат „мелхиор“, германците „нойзилбер“ (ново сребро), а мнозина у нас – „алпака“, въпреки че няма нищо общо с това, от което се правят тенджерите и мивките. Съставът на сплавта е мед, никел и цинк в различни пропорции. Мелхиорът дава свобода на автора да използва въображението си за по-мащабни произведения, без да се притеснява от крайната цена. С него се работи по-трудно, защото е по-твърд от среброто, но за сметка на това изделието потъмнява по-бавно. Тази сплав е забранена в ЕС от известно време заради никела в състава ѝ – доказано е, че около 10% от мъжете и 15% от жените получават алергия от никел. По тази причина майсторът избягва да изработва пръстени и обеци, от мелхиор прави само гривни и брошки – украшения, което нямат толкова плътен контакт с кожата. Колегата му ми показва как се валира пластината – по този начин атомната ѝ структура се пренарежда и тя се втвърдява.

Михаил Кочев не лее, а работи единствено на ръка – така се постига уникалност на украшението. „Играя си, експериментирам разни техники… Примерно, моите дръжки на ножовете, които по-късно започнах да правя, са по-различни от тези на колегите, защото изцяло почиват на това, което съм научил при правенето на бижутерията“. Показва ми нож с красива дръжка, която е декорирана като мозайка и изглежда като напръскана с боя от самата природа. Обяснява, че тази част на дървото, която е използвал за дръжката, е била гнила и приличала на гъба. „Леко парченце – поресто, гнило, за нищо не става на пръв поглед. Тези дупчици се запълват една по една – с полимер, който аз съм си изработил лично. Апликирането на полимера върху дървото става с игла – както при бижутата. Иглата се топи в лепило, после в полимера и след това се пълни всяка една от това множество дупчици“. По подобен начин Михаил прави и дръжките, в които има мозайки от тюркоаз, малахит или от метални парченца.

Ножове, дело на майстора

Използва всякакви естествени материали – камъни, рог, дърво. Но не какво да е дърво, а „тумор“ или „наплив”. Това, обяснява той, съм го научил пък вече от дръжките на ножовете. Има специфични участъци от дърветата, които нарастват под формата на тумор и всяка година там израстват нови клонки, които обаче не успяват да се развият, наесен умират, следващата година израстват други и пак умират. Получава се шарка в дървесината, която в голяма степен напомня очички. Тези участъци от дървесината – оцветени или неоцветени – майсторът използва за своите бижута, но също и за дръжките на ножовете, за които ще научим от неговия разказ.

Следва на стр. 2