Казвам се Петя. Работя тук от пет години. Никога не съм си представяла, че ще се задържа толкова дълго време на едно работно място. Всяка сутрин пристигам петнайсет минути по-рано, за да пия от кафето в офиса. Точно в девет си правя второ и се крия да пуша в тоалетната, въпреки че още никой не е дошъл. В десет и половина пия трето, за сметка на шефа е все пак. До края на деня съм изпила общо шестнайсет кафета и два аспирина против главоболие. Най-добре се чувствам на шестото кафе, а след него просто не мога да спра. Обичам в устата ми да полепва вкуса на работното ежедневие.

Бавна и мудна съм – така ме определят колегите. Има дни, в които наистина едва се влача по коридорите. Нямам воля дори да проверя профилите си в социалните мрежи, а какво остава за статуси като „спи ми се!”... Нося дънки и размъкнати пуловери. Не слагам грим. Не се усмихвам без повод, защото това много изморява.

След мен в офиса пристига колегата Дончо. Тази сутрин обаче нещо се бави. Започвам да се изнервям. Исках да продължим дискусията си за социалната политика на страната. Все не можем да се разберем на тази тема.

- Защо толкова настояваш за тези шизофреници, бе Петя! – беше изкрещял в ухото ми Дончо. – Аз в блока имам един, дето чупи стъкла и се разхожда гол, и внесох подписка в съда...

- Дончо, - започнах делово, докато наум го кълнях, ако може да си счупи нещо. – Не можеш да зачеркнеш хилядите шизофреници, които мизерстват по улиците или в домовете си без отопление! Най-малкото защото и аз съм шизофреничка!

Последното може би не трябваше да го споделям. Сега си давам сметка – докато пия кафето си в очакване Дончо да се появи. Но вчера, когато му казах това, той просто отбеляза, че според него би било добре шефът да знае, че съм шизофреничка. След това си седна на стола, с гръб към мен и повече не ми продума.

Междувременно усилих парното до дупка. Пийвах си от кафето, разсъждавах за пенсии и помощи и очаквах нещо да се случи.

На вратата се позвъни. Станах от стола и бавно се запридвижвах към входа. През това време звънецът иззвъня още три пъти, все по-нервно.

- Добър ден – каза съвсем тихо някакъв младеж. – Организацията за борба със счупените нокти ли сте?

- Да – отговорих.

- Аз съм... – изобщо не чух името му. – Днес ще замествам Дончо. Счупил си е китката на дясната ръка.

- Но как така? – изненадах се аз. – Нима това, че го прокълнах е подействало?

- Моля? – сбърчи лицето си младежът и понечи да влезе. – Спънал се е в килима у тях.

Предложих на новия кафе. Направих и за мен, разбира се. Той седна на мястото на Дончо, включи компютъра и започна яростно да щрака по клавишите. От челото му захвърчаха едри капки пот.

Няколко пъти се опитах да го заговоря, но той беше толкова улисан в работата си, че изобщо не ме чу. Реших да се заема с нещо по-ползотворно, затова отворих указателя с производители на лак за нокти и го заразглеждах.

- И така, той затвори вратата… - промърмори новият, - …оставяйки я с празен поглед…

- Моля? – изумих се аз.

- Да, това е хубав финал – каза той и сключи длани, за да изпука кокалчетата си.

- Финал на какво? – недоумявах.

- А, нищо… Ъм… Аз… пиша роман.

- Уау! Чудесно? Много ли е дълъг? – попитах го.

- А, не… Но знаеш ли… темата е много наболяла… Мисля, че ще има голям социален отзвук!

- Прекрасно! – възкликнах. – За шизофрениците, нали?

- Всъщност не. Не. За пазара на средства за борба със счупените нокти е. И за техните производители.

Тогава усетих едно тънко пробождане отляво. Веднага разбрах, че започвам да се влюбвам в новия. Представих си нашата сватба – голяма, пищна, на нея ще свири лично Горан Брегович. И тихо измяуках от удоволствие.

- А това, че си шизофреничка – каза новият ми възлюбен, - е покъртително. Не бих искал да оставам дори и миг в една стая с теб, но някой трябва да замества Дончо, който се е спънал в килима и си е счупил…

Тряс! Прас! Той не ме обича, жално заключи сърцето ми. Замествам-Дончо-килим-счупил... Шизофреничка! Какво друго да направя, освен да се втурна към кухнята за още кафе?! Но аз съм мудна и не мога да се втурна. Затова баааавно ставам от стола и се запъъъътвааам натам. А после – мисля си, - ще подготвя детайлите за една хубава, сочна, многозначителна молба за напускане. И ще събера вещите от бюрото си, както правят по филмите.

А навън е много, много студено. Стоманен студ, който ме кара да се зъбя. Нужно ми е кафе, мисля си. И оставям шала си до кофата за боклук. Надявам се някой беден и болен човек, който има нужда от топлина, да намери моя шал. И баааавно се запътвам към кафенето.

___________________________________________
При интерес към новата книга на Диана Маркова - романа "...Три, четири" - моля, свържете се с автора на адрес [email protected].

Още по темата

22/02/2017

Нашите автори

Синдромът WANNABE

10/01/2017

Нашите автори

Опитът на пазаруващия