С хрумването си cogito, ergo sum (мисля, следователно съществувам) Декарт телепортирал центъра на вселената в самия себе си. Ентусиазирано възкликнал: „От днес вече съм център! Човекът стана център!“. Декартовата революция взривила човешкото самочувствие. Разумът се опиянил от новите си перспективи. Започнал да се възприема като централна ос, около която гравитира Всемирът.

Преди това цели хиляда средновековни години центърът бил на небето. Оста бил Бог. Човекът считал себе си немощна твар. Немощна, неразумна, уплашена твар под крилото Божие. Така го била възпитала църквата. Така повелявали израилтянските притчи, които заглушили античността. А сега го застигнало чудо.

Дори могъщата църква не могла да осуети чудото. Случило се чудото на човешката еманципация. Чудото на свободната мисъл. Паднали преградите пред човешкия субективизъм. Паднали обаче и притесненията, че човешкият ум може и да греши.

„Знанието е сила, а разумът оръжие“, казал си човекът. По тази логика свободомислието се очаквало да му донесе несметна власт. От днес - за утре се наложило бързо да порасне. Нямал друг избор. От кошарката на Всевишния, направо скочил в зрелостта. Излязъл от божиите ританки и директно влязъл в новото си амплоа. Обявил поход за завоюване на вселената. Ни детство, ни юношество, ни пубертет му било писано да преживее, за да съзрее. Само преди стотина години в Ренесанса бил преоткрил античната мъдрост. Декартовото „cogito, ergo sum“ било като машина на времето. Със скоростта на светлината го сблъскало челно не само със свободата, а и с… отговорността. А какви съдбовни решения му предстояли да вземе. Дали разбирал тогава рисковете на своето начинание…?

За пръв път след античността човекът отново се почувствал субект. Започнал да предявява претенции като пълнолетен, на който вече пораснали мустаци и мутирал гласът. Възгордял се в очакване на властта, която според Декартовото „cogito, ergo sum“ му се полагала. Възможностите му изглеждали безгранични. Решил, че има сили да рестартира вселената според волята си. Да я постави в подчинение. Сторило му се, че вижда в нея любяща девойка, готова за антропогенно зачатие. Сторило му се…

В началото не бил съвсем наясно как разумът му да реализира новите си възможности, как да се сдобие с очакваната власт. Декарт и за това измислил решение: с математика.

Математиката щяла да смели света, да го направи усвоим за човешкия разсъдък. Необятният, жив, изменчив, органичен, безграничен, холистичен свят трябвало да престане да бъде неуловим и плашещ. Трябвало да бъде „рационализиран“ - нагоден към рациото (разума). Да бъде раздробен на управляеми количества. Количества, които разсъдъкът е в състояние да възприема и предвижда. Да подрежда и разпорежда. Декарт счел, че само с математика може да се постигне това. Че само с нея човекът може да дресира плашещия го див свят. Хората възторжено прегърнали идеята му. Безрезервно се доверили на математиката. Настъпила епохата на „математическата научност“. Наричат я и „епоха на експерименталната наука“.

Още в зората ѝ Нютон представил своите три закона на механиката. Трудът си озаглавил „Philosophiae Naturalis Principia Mathematica: Математически принципи на философията за природата“. Заглавието окончателно доказало, че човекът в похода си за завладяване на света е избрал математиката за безапелативен фелдмаршал. Под командата на новия фелдмаршал всички феномени в света се „подредили“ симетрично и пропорционално - като на военен парад. Пространството се преобразило в прави линии и прави ъгли – нещо, което на природата било чуждо. Всички феномени били сведени до „механизъм“. Някакъв вид машина, следваща Нютоновите закони. По аналогия човекът потърсил и в органичния свят „механична структура“. Сторило му се, че по напора на екперименталната наука тайните му излизат наяве като на рентгенова снимка. Заключил, че и одушевените тела са съставна част на неодушевения свят и просто следват законите му. Че също са изградени от своего рода помпи, филтри, маркучи, ремъци, бутала, зъбни колела, гайки, винтове и всякакви други „механични чаркове“… Станало ясно, че експерименталната наука е предизвикала „техническа революция“. Тя „революционирала“ най-вече възприятието на самия човек.

Математиката не разбирала от качества, промени и взаимовръзки на феномените в света. В тях обаче се криела същината на живота, мистиката на неговото проявление. Математиката „преборила“ тази мистика с хитрост. Просто обявила качествата, промените и взаимовръзките за второстепенни. В бъдеще не следвало да им се обръща толкова внимание. Вместо тях като мярка за истинност провъзгласила количеството (числото). Единствено то следвало да се счита критерии за „обективно познание“. Хората вече до такава степен се били доверили на математиката, че не счели дори за нужно да подложат новопровъзгласения принцип за истинност на по-задълбочен анализ. Да вникнат в последствията, които а заложени в него.

Всички просто започнали сляпо да го следват. Дали осъзнал човекът, как го е съблазнила математиката? Не става ясно. Все пак законите ѝ се считали за пряко отражение на самата човешка логика. Така още в зората на своята еманципация човекът изпаднал в нова зависимост. Паднал в клопката на математиката, където си остава и до днес. От тук насетне на хората се наложило да мислят количествено, в числа. От там пък възприятията им за „качество“, „промяна“ и „холизъм (целокупност)“ закърнели. Интуицията започнала да се счита за суеверие. Фактът вече само тогава имал пълното право да се нарече факт, когато почивал на числа. Властта, която човек смятал, че придобива над времето и пространството, също пресмятал количествено - в числа. Аритметиката тихомълком му станала нова религия.

„Мери! Крои! Подчини!“ Така закодирал homo mathematicus своята мисия. С този девиз тръгнал да раздробява и обладава света и живота.

Като следствие на новата „научност“ възникнал антропогенният свят. Нямало в него вече място за жива, непредугадима, сакрална действителност, която до тогава с енигматични трансформации и съдбовни случайности имала страхопочитанието на човека. Не че спряла да съществува. Просто homo mathematicus я неглижирал. Него го интересувало това, което владее – „врабчето в ръката, а не гугутката на покрива“. За отживелица считал респекта към непознатото – за бабини деветини.

„Научният прогрес“ така или иначе скоро щял да го разкрие и постави на място - под властта на човека. Математиката действала и като успокоително. С нея човекът „дестилирал“ обкръжаващата го действителност, за да я пречисти от плашеща неизвестност. Препарирал я, за собствено улеснение. Замразявал виталността ѝ в ледовете на математически формули. Само така можел да си достави усещането, че е по-силен от безкрайното, неуловимото, енигматичното. В крайна сметка и до голяма степен постигнал целта си. Човекът направил света удобен за себе си. Парцелирал го, стандартизирал го, дистрибутирал го. Превърнал го в стока.

Новата „научност“ обаче не подминала и своя създател. Животът на човека също се превърнал в математически дестилат. Станал събиране, изваждане, умножение и деление. „Завоевателят на вселената“ заживял в алгоритми. Навлякъл си стрес. В „дигиталната епоха (епохата на числата)“, която напоследък провъзгласил, животът му добил дори леко препариран вид. Автентичната хуманност, наследена от минали поколения, вървяла към „хербаризиране“…

Появили се скептици, които предупреждавали, че математизацията не носи само добрини. Че обездушава и може би затова модерните хора все по-често „гледали като препарирани“. Че колкото дава, толкова и отнема. Посочвали извращения, които причинявала. Давали пример с разрухата на природата, обедняването на духа, загубата на емоционалност, пълзящата ерозия на човешката свобода. Homo mathematicus обаче продължавал да вярва в „непобедимостта“ на своя разсъдък, в „безпогрешността“ на математиката - своята нова религия. Щетите, които причинявал на себе си и света, считал, съотнесени към бляскавите си победи, за пренебрежими и недостойни за внимание.

Докато един ден считащият себе си за „корона на творението“ човек, не срещнал корона-вируса. Невидимият за окото патоген със самото си появяване извадил „завоевателя на вселената“ от равновесие. Самонадеяността му претърпяла срив. Вярата му в собствената непобедимост се спукала като балон на детски рожден ден. Особено се смутил, осъзнавайки, че не героично предизвикателство, а дребен бацил смачкал самочувствието му! Та „техническият прогрес“ го бил надувал повече от 400 години! Самата математика гарантирала за него. А сега? За един миг микроскопичният злосторник го разрушил…

Корона-вирусът като че ли наистина дошъл символично да детронира човека, но не за друго, а за негово добро. Отнел „завоевателя на вселената“ короната, защото прекалено тежка се оказала за човешката глава. Демонстрирал му колко крехък е и той, и цялото му владичество. Как само за две-три седмици може да го прати в гроба. Корона-вирусът бил само един микроб, а вселената разполагала с безброй далеч по-значими възможности за заличаване на човека. При това във всеки един момент. Това като че ли искал да припомни пришелецът. Да върне старахопочитанието. Да помогне на човека да се опомни. Да преподреди приоритетите си. Да осъзнае варварското и еретичното в математиката, което може да бъде преодоляно само с нов хуманитаризъм.

Въпреки че много уплашила човечеството, с течение на времето станало ясно, че ефектът от пандемията върху човешката история в крайна сметка ще е предимно положителен. Че се превръща в ключово, екзистенциално преживяване. Вирусът не дошъл да затрие човека. Дори не искал много-много да му пречи. А когато го наричали „напаст божия“, се обиждал, защото не това била мисията му. Бог тук пръст нямал. Вирусът по-скоро искал да помогне на homo mathematicus. Да го научи. Искал да го върне в живата действителност, с която той някак си скъсал, улисан да „завладява вселената“. Искал да му покаже границите на новата му религия - математиката. Заставил го да осъзнае, че е станал пленник на алгоритми. Искал човекът да проумее свръхматематизацията на антропогенния свят, в която колкото той употребява математиката, толкова и бива употребяван от нея. Искал човекът да се върне при самия себе си. Искал да го избави от препарирания поглед. Искал да размрази замразената му виталност. Да върне загубената му емоционалност. Искал да възбуди отново апетита му за свобода и … потентността му за любов. Искал да рехабилитира интуицията. Искал да му напомни, че качествата, промените и взаимовръзките на феномените в света са по-висши от техните количества. Искал да му подскаже, че в тях разсъдливият завоевател ще открие своето щастие. Че до сега въобще е обърквал „щастието“ с „владение“.

Че „cogito, ergo sum“ е много повече от аритметика…
___________________________________________________

Послеслов
Това манифест срещу разума ли е? Не, не е. Подписвам с две ръце Кантовото „sapere aude! Habe Mut dich deines eigenen Verstandes zu bedienen! (дръзни да бъдеш мъдър! Имай смелостта да ползваш собствения си разум!)“. Считам обаче, че се отдалечаваме от този идеал.

Това манифест за реставрацията на религията ли е? Не, не е. Духовенството ни първо трябва да последва примера на Христос преди да има каквото и да е право на претенции.

Това манифест срещу математиката ли е? И това не е. Текстът единствено припомня, че математиката и експерименталната наука имат граници, че не са панацея. В ключов момент сме да осъзнаем това. Време е за нова, балансираща хуманитарност.
Същевременно не бива да забравяме страданията от бушуващата зараза и геройството на изправените срещу нея медици. Миналото лято срещнах медицинска сестра от Шумен. Сподели, че работи в частна кардиологична практика. Че трудът и се оценява на 650 лв. на месец… Надявам се корона-вирусът да върне и на управляващите, и на всички нас усещането за приличие и човещина. Надявам се с епидемията да си отидат и обидните заплати в здравеопазването.