Разполагането на тежки американски въоръжения в постсъветското пространство се очертава като информационен хит вече втори ден. Връщат се времената от „студената война”, но с обратен поляритет.

Полският военен министър Семоняк вчера обяви, че Варшава от „дълго време се стреми най-значителното американското военно присъствие да бъде в Полша и по целия източен фронт на НАТО”.

Литовският военен министър Юозас Олескас пък се натиска страната да стане база поне на част от танкове M1A2 Abrams и бронемашини M2A3 Bradley.

Тяхна си работа, те си знаят дереджето!

Военният ни министър Николай Ненчев обаче не знаел за водени разговори и предстоящото вземане на решение, включващо България. Всъщност Ненчев какво ли знае, но в случая и той ще бъде изправен до стената с ултиматум дали „сега или веднага” да изпълни колективното решение на САЩ.

В България някога Съветската армия поддържаше инфраструктурни и оръжейни бази (включително за ядрено оръжие, каквото имаше и в Гърция), но това никога не е ставало със сегашната ултимативна безцеремонност. Знаеше се, че тук ще се развърне Балкански фронт и той трябва да бъде предварително логистично осигурен. При тогавашната политическа конфронтация, допускаща лавинообразно възникване на условия за война, това беше част от мисленето на целия световен политически елит.

Всяко членуване във военна общност предполага задължително поне частичен отказ от национален суверенитет, но той трябва да е дефиниран недвусмислено в границите на ясни параметри. Днес, 15 юни, в Чехия Съветът за сигурност например ще разглежда изключително интересен доклад относно заплахите пред страната в следващия 15-годишен период.

В България обаче политиците мислят за срока до следващите избори, които обаче може да са предсрочни. А те още преди години трябваше да анализират възможните рискове и заплахи за продължителен период от време, за да се прецени какъв капацитет от бойни възможности трябва да притежава нашият хипотетичен нов многоцелеви изтребител за срока на неговия жизнен цикъл – нито да ги има в скъп излишък, нито да дойде време да кажем, че не ни вършат работа.

В последните учения „Благороден скок” на НАТО вземат участие 2 хиляди войници от 9 страни, съобщи вчера The Sunday Times. Изданието констатира, че още преди да започнат маневрите, са се проявили сериозни недостатъци на НАТО – преди всичко неговата мудност. Станало е ясно, че за развръщане на 30-хилядната групировка на Алианса са му били необходими не по-малко от 30 дни. Русия, на свой ред, „успешно е провела внезапни широкомащабни маневри покрай границите на ЕС и за денонощие е прехвърляла понякога до 80 – 100 хиляди войници заедно с военната техника”, отбелязва The Sunday Times.

Оповестените публично факти са обезкуражаващи. И отново на дневен ред излиза необходимостта от посочване на реални източници на рискове и заплахи за България. Откъде всъщност може да дойде конвенционалната заплаха: Гърция, Македония, Сърбия, Румъния или откъм Черно море, и съответно какви отбранителни способности трябва да изграждаме? А как да се подготвяме за реакция при „асиметрични заплахи”? Не се ли предоверяваме на прословутия член 5 от договора на Алианса?

Преди дни допитване на центъра Pew Research показа, че много страни от НАТО са съгласни с нарушаването на един от основните членове на Северноатлантическия договор, според който въоръжено нападение над една страна от Алианса се приравнява към нападение на целия блок, съобщи The Wall Street Journal.

Изданието цитира изследване на Центъра Pew Research, разглеждащо хипотетична ситуация, свързана с нападение конкретно от страна на Русия. Резултатите от допитването изяснили: В случай на „нападение от Русия” на член на НАТО повечето от гражданите в много страни от Алианса са отказали да отговарят на хипотетична военна атака, макар член 5 е категоричен за прилагане.

Най-много са американците, които държат за спазване на съюзническото си задължение: около 56% приемат такъв сценарий. Канадците, британците и поляците също се изказали „за”.

Повечето участници в допитването във Франция, Италия и Германия обаче не подкрепят прилагането на военна сила в случай на нападение върху страна от НАТО от страна на Русия. Това се отнася и ако обект на нчя агресия е България.

„Ние считаме, че това е реален проблем за бъдещето на НАТО. Например в Германия подкрепата за НАТО като цяло е намаляла през последните две години от 59 на 55%” – цитира WSJ един от авторите на изследването Кети Симънс.

The Wall Street Journal прави извода, че независимо от засилването на напрежението между Русия и Запада, настроението на народите сега е далеч от „смъртно-опасната враждебност” от времето на студената война.

Смеят ли обаче нашите управляващи да направят допитване относно подкрепата на българите за НАТО? Отговорът на такова предложение най-вероятно ще уклончив „Защо е необходимо такова изследване?”

Изкушаващо е да се предаде разказа на полковник Пламен Халачев, който преди 15 г. завърши Колежа на НАТО в Рим. Със свой колега от Скандинавието обсъждали нормите за бойна готовност по време на „студената война”. Тъй като техните поделения били неокомплектовани личен състав, най-напред спирали отпуските, после извиквали отпускарите и мобилизирали запасните, извършвали организационно и бойно сглобяване на подразделенията и към 30-ия ден били готови за бойни действия.

„При нас танковете излизаха през портала на 30-та минута лете и на 40-та минута зиме” – отговорил кратко полковник Халачев. После обяснил на изумения скандинавец, че ако излезе в Харманли със съпругата си, предварително долага къде ще ходи, за да го намери неговият викач-войник. Не било рядко при прожекция на филм в града лампите да светнат и да се обяви „Военните веднага да излизат!” Ако случайно някой офицер не свари да се качи на танка си, започва да догонва колоната с колата си, после я зарязва в шанеца и заема мястото си в бойната машина.

Погледнато от чисто военнотехническа гледна точка (вън от политическите оценки), то Варшавският договор беше „машина за водене на война”. НАТО обаче по-прилича на клуб на благородници, където всеки си изказва мнението, ако времето за дискусия не им е достатъчно да постигнат единомислие, определят нова среща. Ако някоя страна не е съгласна за намеса в конфликта, тя дори може да наложи вето.

При това е уместно да се припомнят „убедителните” военни постижения на участията на НАТО в Югославия, Ирак, Афганистан, Либия...

България не може да разчита на НАТО като инструмент, че съвместно с доведената до просешка тояга Българска армия може да защити страната ни освен от нашествие на делфини откъм Черно море.