Повод за написване на този текст е наскоро проведената в Хуманитарната гимназия „Св. св. Кирил и Методий” – гр. Пловдив кръгла маса „Мястото на хуманитарното образование в съвременния свят”. В рамките на форума участваха множество лица с различен профил: духовници, политици, администратори, университетски преподаватели, учители и ученици – настоящи и бивши. Проведе се интересна дискусия, в рамките на която стана ясно, че тази реномирана образователна институция има сериозен проблем. В началото на учебната година е направен опит за свиване на приема – както и в останалите хуманитарни гимназии в страната, с цел пренасочване на кандидат-гимназистите към професионалните средните училища. Колегите от пловдивската гимназия са успели да намерят влиятелни застъпници, които са предотвратили непосредствената опасност да бъде осакатена най-старата гимназия в страната. Засега техният проблем е решен, но бъдещето на това достолепно училище остава неясно, да не говорим за нейните посестрими от страната, които нямат подобни покровители.

Този случай ми дава повод да коментирам съзнателно провежданата напоследък политика на просветното министерство по посока промяна профила на българското образование по посока на неговото ранно и тясно специализиране. Следваната от министерството насока на професионализиране на образованието стъпва върху определена образователна философия. Тя може да бъде определена най-общо като технократска, базираща се върху принципите на инструменталния разум и прагматичния подход към всички обществени, културни, политически, икономически проблеми на хората. Изповядващите тази житейска и образователна философия управляващи гледат на хората преди всичко като на работна сила, т.е. на изпълнители на стопански дейности в угода на настоящия български бизнес. За тях човекът сам по себе си не е ценен, той има стойност само ако носи печалба за стопанските субекти и евентуално като електорат, който да им дава властта в държавата. Затова и те не виждат нужда да го развиват като личност, която да се ръководи в живота си от духовни ценности и да си поставя различни от материалното благополучие цели. Обричат го да бъде „кон с капаци”, а не „широко скроен”, „окат” и „разтропан” човек.

Стъпвайки върху такова разбиране за развитие на образованието у нас властимащите днес работят за неговата дехуманизация. В българското училище – от началното до висшето – постепенно се изтласкват предметите, респ. преподавателите, по хуманитарни и социални науки. С това се ограничават възможностите за развитието на учениците и студентите като хора със здрави морални устои, добре възпитани и усвоили ценностите, наследени от гръко-римската, християнската и модерната цивилизации. Учителите и преподавателите по посочените дисциплини все повече са лишавани от възможността да изпълнят своята мисия: 1) да припомнят на възпитаниците си изконните екзистенциални проблеми, с които се сблъскват хората от всички времена, и да ги подпомогнат в разпознаването на днешните им прояви; 2) да полагат усилия за удовлетворяване на базовата потребност на човека от обяснение на случващото се понастоящем с него чрез стъпване върху традиционните духовни ценности; 3) да подкрепят изграждането на способи за ориентация на своите възпитаници в съвременния сложен и бързо променящ се свят; 4) да формулират смислени от гледна точка на човешкото развитие цели и да обвържат постигането им с конкретни начинания. Резултатът от тази политика, а и не само от нея, е налице: преобладаващата част от днешните младежи са твърде невежи, невъзпитани и нецивилизовани в сравнение с предходните поколения. Липсват им базови знания, обща култура и мотивация за учене. За тях образованието е тегоба и средство за успешно кариерно развитие, но не и ценност сама по себе си. Изключения, разбира се, винаги могат да бъдат посочени.

Днешните управляващи целенасочено работят срещу ограничаване на българското образование и замяната му с обучение. Налага се да припомня, че макар двете дейности да са свързани, те се различават принципно. Първото дава фундаментални знания и базови умения, които могат да послужат за платформа да се върши различен вид работа в хода на човешкия живот, а второто е насочено към придобиване на конкретни умения, нужни за упражняване на определена професия тук и сега. Понякога обучаемите дори не се подготвят за практикуване на цялостна професия, а само за определени нейни дейности. Те са чудесни изпълнители, но осакатени хора.

Тук ми се иска да напомня, че образователните институции са създадени, за да подготвят личности с многостранни качества. От едно училище – начално, основно, средно или висше се очаква да предостави образованост, която се изразява освен в овладяване на обширни знания, още и в умение да се мисли задълбочено и самостоятелно от позицията на стабилни ценности. Ръководителите на образователните звена не бива да забравят хуманистичната цел на ръководените от тях институции: да бъдат пазители на знанието, инкубатори на нови идеи и създатели на активни граждани. Перспективата за превръщането им в „занаятчийски училища” би представлявало предателство спрямо тяхната изконна кауза.

Друг е въпросът, че обществото ни наистина се нуждае от подготовката на кадри за упражняване на определени професии в настоящата стопанска конюнктура. Това може и вече става по два начина. Първият отскоро се практикува чрез въвеждането на дуалното образование в професионалните гимназии. Последните в продължение на десетилетия едва кретаха, а сега вследствие от засилване на махалото в обратната крайност всячески се „стимулират” от държавата, дори с цената на принудително „вкарване” в тях на младежите. Вторият се отнася до създаване на професионални учебни центрове (ПУЦ-ове), в които завършилите средно или висше образование да се подготвят за упражняване на конкретна професия. В тези звена следва да се води обучение в рамките на няколко седмици или месеци според обема и сложността на овладяваните знания и умения. ПУЦ-овете най-често обучават по специално задание на фирмите, нарочно изпратили хора за овладяване на конкретни умения, нужни за извършване на определени дейности. Този тип центрове за обучение са добре познати от недалечното ни минало – тогава не се ползваха с добра репутация. Такива се откриват и днес от различни стопански субекти, като е напълно възможно да свършат важна и полезна работа, която да им донесе по-високо реноме в обшеството. Някои от тях дори се рекламират като „академии” или „университети”, макар да нямат нищо общо с тези институции. Държавата следва да се намеси и да прекрати опитите на тези самозвани „академици” да заблуждават по-лековерните граждани. Тя следва ясно да разграничи типовете образователни и обучителни институции по цел и правомощия.

Ала най-важното е днешната българска държава да прекрати процеса на опуцяване на образованието у нас, като не допусне превръщането на образователните институции в ПУЦ-ове. Това би било пагубно за бъдещето както на българските граждани, така и на обществото ни като цяло – всъщност и на бизнеса, който ще трябва да използва зле образовани и следователно негодни за проявяване на инициатива и желание за самоусъвършенстване хора. Трайното обвързване на днешните българи само с актуалните професии, при положение, че никой не може да предвиди какви ще са професиите на бъдещето, е сигурен начин да се унищожат перспективите за успешно професионално и човешко развитие на тези хора. Днес може да не знаем какви ще бъдат професиите след десет или двадесет години, но знаем, че мислещите самостоятелно и свободни личности, стъпващи в активната част от живота си върху солидна образователна база, безусловно ще се справят добре в каквито и да са конкретни социални и стопански условия.

Добрин Тодоров е университетски преподавател по философия. Автор е на 7 самостоятелни и 2 колективни монографии, едно учебно помагало, на публицистичните книги „Между другото” (2005), „Попътно” (2009), „Напомняне” (2011) и „Езикови” тревоги” (2015), както и на десетки статии с теоретичен и публицистичен характер.