Dialogus cum Mestan

Тони Николов 26 юни 2014 в 18:36 15861 3

Тони Николов.
Тони Николов.

Странни неща се случват напоследък в българската политика. Необясними и небивали, което придава на случващото се около нас леко гротесков и митологичен оттенък. В този смисъл, че „политиката” все повече се превръща в „митополитика”, в която истината и неистината са сплетени неразривно.

Нямам предвид само сблъсъка между двамата нашенски самозабравили се „титани”, сиреч гигантомахията Делян Пеевски – Цветан Василев, която прерасна в „криминална сага” (какомахия), макар да започна като класическа „медийна война” (медиамахия), и в която, уви, в качеството на заложници, се оказаха въвлечени съдебната власт и банковата система, тоест бяха накърнени интересите на цялото общество. Развръзката (Deus ex machinа) може и да се бави, но явно предстои. Въпросът е дали пушката, която виси на доста видно място на сцената, няма да гръмне в трето действие. Толкоз по титаничната битка между новите „два Зевса”, отвчера допълнена и с неплатените данъчни задължения на Ирена Кръстева.

Необичайна е и битката за самата политическа власт, която влезе в неподозиран етап.

Доскоро се смяташе, че едва ли не властта се търкаля по улицата и просто се търси кой да се наведе и да я прибере (след изборите), защото желаещи никога не липсват.

Днес овладяването (или задържането) на властта навлезе в нов етап – в диалектическо „отрицание на отрицанието”:

– „Нямаме” оставка, ала все още „имаме” правителство, което на практика „не” управлява, защото е блокирано и вече „няма” подкрепата на политическите сили, с чийто мандат бе сформирано.

– „Нямаме” дата за предстоящи избори, но пък „имаме” изборен хоризонт (в началото на есента), затова все още „имаме” и парламент, който обаче „няма” никаква политическа воля и „не” продуцира друго, освен скандали и конюнктурни политически назначения.

– Оказа се, че и мандатоносителят БСП всъщност си „няма” лидер, а си „има” евродепутат, което „не е” съвсем същото.

След изброяването на всички тези неща, които „нямаме”, човек направо се чуди какво още „имаме”, освен „много кал и тиня” (в пряк и преносен смисъл).

Вярно е, че човекът е „твар, замесена от кал”, ала той е особена „жива пръст”, както твърди Франсоа Мориак; ние имаме дух и свободна воля, надарени сме със слово и с отговорности в рамките на този свят, и изобщо не сме безропотни добичета, които газят в калта, примирени със съществуването си.

Над това най-вече трябва да се замислим, предвид факта, че потопът, залял българската политика, значително изпревари по време и сила природното бедствие, сполетяло ни тези дни. И ако все още се търсят доброволци, които да помогнат в „Аспарухово” или Добрич, кой ли ще изчисти тинята и калта, затлачили българската политика? И още колко избори ще са потребни преди водите на промяната да промият „авгиевите обори” в Народното събрание и в изпълнителната власт?

Въпроси в дългосрочен план. А това, което най ни липсва в момента, е елементарна яснота по съвсем конкретни неща – оставката на правителството, датата на изборите, кандидатурата за еврокомисар, преговорите с ЕК по размразяване на спрените фондове и т.н.

Политическите консултации в парламента са напълно затлачени. Политическите сили изобщо не разговарят помежду си или си отправят само обиди. Никой никого не слуша, а хората вече губят търпение предвид проблемите, пред които е изправено цялото общество: енергетика, здравеопазване, банкова стабилност, образование, еврофондове, инвестиции, работни места.

Не искам пак да цитирам Манделщам, но управляващите наистина „живеят без слух за страната под нас”, слепи и глухи за онова, което се случва в днешна България.

Иначе думи като „консенсус”, „национално съгласие” и „приоритети на страната” охотно украсяват речта им, особено в словесните еквилиблистики на г-н Лютви Местан.

И тъй като диалогът все трябва да започне отнякъде, е редно да формулираме въпросите си.

За онова, което ние, българските граждани, смятаме, че сме в правото си да получим като политически отговор.

Ала към кого да адресираме питанията си?

Премиерът Орешарски се самооцени като „буфер между две управления”, а всичко, което ни интересува, според него е „политика, далеч от изпълнителната власт”. Смешно, дори жалко би било да му отправяме каквито и да било въпроси. Нека историята му търси място в паноптикума си от бутафорни премиери.

Да влезем в диалог със Сергей Станишев? С човека с най-много „не”-та в политическото си битие? С политик, който „нямаше” да е евродепутат, пък щеше остава в родната политика, но сложната международна обстановка „не” му го позволи, та той „няма” да е само в Брюксел, но „не” е и в България, пък „няма” да остави или ще остави БСП след изборите… Кому му влиза в работа всичко това?

Остава ДПС. Ключът на много от нашите питания (както и за датата на изборите) навярно е зад стените на „боянските сараи”, ала оттам – ни звук, ни стон.

Ако живеехме в други времена, можехме да прибегнем до услугите на „доганджии” (соколари), които да изпроводят пусула до сараите по обучени птици.

Уви, този занаят е вече в миналото. Остава да използваме услугите на г-н Лютви Местан като „тълмач” (интерпретатор).

Проблемът е, че на какъвто и език да отправим питанията си, г-н Местан ще ни отговори на характерния си „сленг” – с латински чуждици, скрепени с български глаголни конструкции, най-близък до днешния говорим македонски.

И което е още по-лошо – от отговорите на г-н Местан никога не става ясно дали е схванал какво точно го питат. Как тогава да се установи диалог с ДПС?

Затруднението може да има две обяснения. Или г-н Местан има проблем с българския език (а той е дипломиран филолог, с което особено се гордее), или случаят е по-дълбок. Обяснението може би се крие във философската дисертация на основателя на Движението г-н Ахмед Доган, посветена тъкмо на релациите език-мислене. Казано накратко, двете полукълба на човешкия мозък по специфичен начин структурират симетрията в избора на език. ДПС винаги и най-вече е настоявало на избора на „майчин език”, изцяло пренебрегвайки „бащиния език”. И никой през изминалите десетилетия не се реши да ги попита защо е така, макар това „отцеубийство” (по Фройд) да е наистина интересно. Възможно е обяснението да е съвсем елементарно: ако държавата е „баща” на всички граждани, важно е тогава да се признае правото на малцинствата да имат своя „майка”, оттук и „майчин език”. Ами когато има асиметрия в семейството и различие между „майчиния” и „бащиния” език (баща турчин, майка – българка или от друг етнос)?

Не искам да навлизам в детайли, но в случая на г-н Местан определено съм склонен да заподозра „латински патернализъм”, митично или локално (местно) оцелял по неговите родни места, откъдето явно води генезиса си фамилията Местан.

Затова, воден от чувството за обществен дълг (като латинист и журналист) и в помощ на медийната колегия, отправям следните три питания към г-н Лютви Местан на (може би) понятен само нему „патерен език”:

1. Ноторен факт е, че актуалната политическа криза има не преклузивен, а конклузивен характер, консеквентен на коруптивната роля на ДПС и БСП в делимитираното дистрибуиране на публични бонуси в партийния и приватен сектор. Не е ли евидентен парадокс, че доминиумът на полиса континюитетно резидира в дименсиите на една одиозна коалиция?

2. Кога електорите ще субсумират своя вот в урните и има ли евидентна фиксация в тази ултимативна операция?

3. Как ДПС ще афирмира позицията си между Корпоративна банка и сенатора Пеевски (лат. – Cantor)? Като се дисцернира от Пеевски (Кантор)? Като се инкорпорира в ролята на медиатор в конфликта? Или като електорално апроприира медийната инвазия на империята му, консервирайки политическия си дименсионален модел?

Ще завърша този диалог, както Плиний Млади е завършвал писмата си:

STVBEEV (Si tu vales, bene est; ego quoque valeo).

Ако сте здрав, г-н Местан, добре е, дано всички сме живи и здрави.

Текстът е публикуван в портала Kultura.bg.

Виж още за:
Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови

Още от Анализи и Коментари

Коментари

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!