През последните дни в условията на въведеното в страната извънредно положение започна по-масово да се провежда дистанционно обучение на ученици и студенти. То има за цел да компенсира отчасти липсата на редовния образователен процес. Сега тази форма изпълнява ролята на заместващо средство в един псевдообразователен процес. Във връзка с масовизирането и рутинизирането в настоящата екстремна ситуация на тази досега предимно експериментална дейност в публичното пространство все по-често се чуват мнения на граждани, а дори и на образователни експерти, че този тип временно обучение следва да се превърне в обичайна практика за българско образование след приключване на сегашната здравна криза. Смятам това разбиране за опасно залитане към утвърждаване като основна на една полезна, но все пак допълваща форма в образователната практика у нас. Убеден съм, че визираният способ следва да остане такъв и занапред спрямо класическия вид образователна дейност.

Прекомерният ентусиазъм спрямо възможностите на дистанционното обучение, осъществявано чрез съвременни технически средства, има своето основание в разпространението сред все повече хора на увлечение по една нова идеология, наричана от някои автори „технорелигия”. Сподвижниците на тази нова „вяра” смятат, че всички човешки проблеми, вкл. екзистенциалните, могат да бъдат решени чрез употреба на максимално усъвършенствани модерни технологии – най-вече дигитални и комуникационни. Доколкото последните използват изключително разнообразна информация, то всички човешки дейности трябва да бъдат осъществявани чрез все по-засилено боравене с информация. Оттук и разбирането, че българското училище следва да си постави за основна цел да обучи своите възпитаници как да си служат максимално добре с информационни масиви. Иначе казано, образованието трябва да бъде сведено до обучение, изграждащо умения за потребяване на информация при решаване на всякакъв вид задачи.

Поставянето на подобна цел пред образователните институции у нас стъпва върху погрешна редукция. При нея знанието се свежда до информация. Тук следва да припомня, че фактологичните сведения са предпоставка за знанието, но не са знание сами по себе си. Придобиването на последното предполага осмисляне на тези данни от гледна точка на ценностната система на човека. Всяка информация се ползва с определена цел, която даденият човек си е поставил след свободен избор. А нейното постигане предполага тълкуване на информацията, т.е. преценка за човешкия ù смисъл. Информацията може да се превърне в знание-убеждение, ако изпълнява съществена роля в живота на конкретния човек, а не бъде пренебрегната като безотносителна към него.

За разлика от обучението образованието има за цел изграждането на личността и върви ръка за ръка с възпитанието. И двете са пълноценни когато се осъществяват лице в лице: хората се образоват и възпитават само от живи хора, които потвърждават с примера си това, което представят за знание. Особено в сферата на хуманитарното и социално-културното образование пряката връзка между учителя/преподавателя и ученика/студента е задължителна. Тя не може да бъде заместена дори от най-съвършените технически средства, които са приложими с относително по-голям успех при обучението по математика, природни и технически науки. Още по-малко този тип образование може да се унифицира и масовизира: тук авторството на учителя/преподавателя е незаобиколимо. Още Сократ е демонстрирал в древността колко полезна може да бъде устната беседа – съвместното дирене на истината – за формиране на човешките убеждения съобразно доброволно и съзнателно приети ценности. Тук е уместно да припомня, че знанието има собствена стойност, а придобиването му донякъде е самоцелно, с оглед формирането и развитието на личността. То е важно да се има дори да не е непосредствено приложимо в ежедневието, заради ролята му на духовна опора и ориентир за човека.

От своя страна обучението подготвя хората за упражняване на определени професии или дори само на отделни етапи от специфични човешки дейности. То ги снабдява с умения за извършване на конкретна работа. В класическия случай образованието би следвало да предхожда обучението, като даде основата от знания за последното, а то да ги прилага в практиката. Напоследък обаче тази взаимовръзка и последователност се оспорва. Нейните критици все по-настойчиво се опитват да наложат разбирането, че образованието само по себе си е излишно, а образователните институции (училища, университети) следва да бъдат преобразувани в ПУЦ-ове (професионални учебни центрове). Според тях е достатъчно хората да могат да извършват определени операции, дори и да не разбират техния смисъл в цялостната трудова дейност. Иначе казано, човеците са полезни не със своите задълбочени знания, а с конкретните си умения. Развитието им като пълноценни личности чрез многостранно образование е излишен разход на време и финансови средства.

Изповядващите тази нова образователна философия тихомълком превърнаха в мръсни думи понятията „теория” и „знание”. На тяхно място като безспорни ценностни ориентири в образователната – по-точно обучителната – дейност те се опитват да наложат понятията „практика”, „умение” и особено „компетентност“. Водени от смятаните за безусловни ценностни принципи на прагматизма и утилитаризма, те тласкат традиционното образование към гибел. В основата на техния начин на мислене стои инструменталното отношение към всичко съществуващо в света, включително към самия човек. Доведен до край, този инструментализъм ще предизвика крах на хуманистичната идейна парадигма, която все още стои в основата на съвременното образование. Дехуманизацията ще се узакони като подход не само в образованието, а и във всяка човешка дейност. Хората ще престанат да бъдат ценени сами по себе си, да бъдат уважавани заради своето достойнство, да се ползват от неотменни права и свободи, т.е. ще престанат да бъдат третирани като хора и ще бъдат разглеждани изключително като изпълняващи чужда воля средства.

Разпространението на технорелигията е пример за апология на средствата, водеща до забрава или подмяна на целите, на които те служат. Превръщането на средствата в цели не е нещо непознато за хората от дългата им история. В днешно време това е видимо при техническите средства и води до изпадане в технологично заслепление. То предизвиква у мнозина съвременници, особено у по-младите поколения, еуфория от „неограничените възможности”, които според тях техническите нововъведения дават на хората.

Нарастващата им привлекателност се основава на факта, че много от тях реално подобряват съществуването на хората, включително в ежедневното му измерение. Все по-усъвършенстваните технически приложения днес се въвеждат в човешката практика без забавяне и замисляне. Това се дължи на тяхната съвместимост с налаганите в човешкия живот като безалтернативни ценности: „бързина”, „лекота”, „приятност” и „удобство”. Последните обаче не са безспорни, доколкото тласкат хората в опасна за тяхното съществуване и развитие посока. Правят ги по-уязвими за все повече видове катаклизми: природни, медицински, технически, стопански, социални и пр. Създават у тях илюзиите, че от живота могат да се изключат всякакви страдания, а благата могат да се придобият веднага, без усилия и жертви, стига да се приложат най-новите технически устройства.

Настоящата извънредна ситуация следва да ни отрезви като ни напомни, че наистина важните екзистенциални проблеми на хората не се решават с технически средства, а с човешка солидарност и лична отговорност. За утвърждаването на това разбиране ключова роля има пълноценното образование, а не неговата ерзац форма – дистанционното обучение.