В средата на 1960-те години британският премиер Харолд Уилсън формулира реплика, станала легендарна: „Една седмица е много време в политиката“. А една година, добавяме ние с днешна дата, е способна направо да закрие една историческа епоха и да даде началото на нова.

Гледам обръщението на Владимир Путин от оня ден. Цитирам: „На Запад хората не могат да си позволят домати и минават на ряпа, но и ряпата трябва да внасят от Русия“.

Някъде по това време бе станало ясно, че заподозреният Путин В. В., роден през 1952 година, е издирван от Международния наказателен съд в Хага за военни престъпления. Сведен до своята основа, диалогът между съда и заподозрения гласи:

Съдът:

– Издаваме международна заповед за твоя арест.

Заподозреният:

– Вие пък нямате зарзават, ама аз моята ряпа няма да ви я дам. Пък.

Комедия. „Направа да паладейшь“.

А какво беше само допреди година… всъщност, в десетилетието и половина до март 2022 година. Западните лидери се потяха от страх пред строгия му взор и, за да го умилостивят, пелтечеха един през друг: „Погледнах в очите му… Видях дълбока човещина… И огромна любов към неговото Отечество…“ Западните интелектуалци пригласяха, също един през друг: „Какъв интелект! Какво хладнокръвие! Какъв ум! Какво чувство за хумор! Класи над който и да е западен лидер! Стратег! Шахматист! Визионер! Планира за десетилетия напред! Винаги се случва онова, което той иска!“.

Една от причините преди десетина години рязко да напусна европейските академични сбирки беше точно това безкрайно стелене пред един очевидно ограничен, но затова пък злобен подполковник от КГБ, изтребващ без всякакво колебание всички несъгласни с него. Разбира се, подмазваческото скимтене бе облечено в одеждите на академични доклади, анализи, панели, изследвания и пр. Но си оставаше позорно пълзене в нозете на дребен азиатски сатрап.

Характерно е, че политическото, журналистическо и медийно подмазване на Путин не спря, след като в известната си реч в Мюнхен от 2007 година той обяви Запада за свой враг. Напротив. Точно тогава голямото надпреварване в онова, което руснаците наричат „челобитие“, придоби съвършено гротесктни мащаби.

Защо го правеха (някои продължават и днес)? Не говорим за очевидните маниаци, чиято мотивация е ясна: толкова мразят западната либерална демокрация, че се влюбват в оногова, който им изглежда най-добре позициониран да ѝ направи някоя голяма гадост. Говорим за хора с публична тежест, които не би следвало да литват след крайните си емоции.

Преди три-четири поколения това вече се е случвало. През 1920-те години Западът е погълнат от политико-интелектуалски възторзи по фашистка Италия. През 1930-те години възторзите се преместват към хитлеристка Германия и болшевишкия СССР; в случая със СССР възторзите остават доста време след края на Втората световна война.

Тогава, обаче, е било друго време. На моменти наистина е изглеждало, че е приключила епохата на либералната демокрация, т.е. на обществено-политическото устройство, изградено върху правата и свободите на индивида и на закрилата му както от произвола на държавата, така и от „тиранията на мнозинството“. Огромното мнозинство от философи, историци, журналисти, както и значимо малцинство от политици е било убедено, че се задава бъдеще, в което основните играчи ще са „масите“ и техните „вождове“. Паметници на това настроение продължаваме да виждаме всеки ден – панелните блокове, домове на „масовия човек“.

Живеем обаче в друго време. Въпреки някои досадни крясъци в крайните леви и десни кьошета на политиката доминиращите идеи не включват отказ от правата и свободите на индивида, нито – от върховенството на правото, на свободното слово, на достъпа до правосъдие, на правото на собственост и пр. Откъде тогава идваше това прославяне на Путин?

Мисля, че след неговата злобна „Мюнхенска реч“ в политико-академичните и медийни среди се настани страхът за собственото тяло и благополучие. „Тоя обяви Запада за свой враг“, си казаха политици, академици и медийни персони. „Ами ако тръгне да прави лоши неща на този Запад? Тогава и аз може да пострадам. Бре, да му се не види… По-добре отсега да му се подмазвам, за да ме подмине тази чаша. Да си го изкарва на тия около мен, дето не са толкова окомуш“. Някои, разбира се, веднага схванаха, че срещу своето лакейство могат да се надяват не само на снизхождение, но и на реални финансови придобивки. То не бяха канцлери, министри, партийни лидери… В структурите на "Газпром" и "Лукойл" се намериха синекури за всички.

Допреди година, заслепен от хвалебствията на света, Путин бе убеден, че може да доминира този свят, защото – явно е истина, щом всички го казват – е най-умният, силният, прозорливият и гениалният. Планираше да покори със сила Източна Европа и Централна Азия, след което да се конституира като господар на уплашените западни страни, които „сами ще допълзят и ще ни дадат всичко, което някога сме искали от тях“. Нахлуването в Украйна трябваше да бъде само увертюрата към световното господство.

И така допреди една година. А сега?

А сега великият, недостижимият, титанът споделя своите разсъждения за ряпата. А междувременно се е сдобил с международна заповед за арест, валидна в 123 държави в света, вкл. в България. Подлежи на арест – внимавайте – за отвличане на деца по време на война. По-точно – на над 60 000 деца (числото ще расте).

Великият, недостижимият, титанът – крадец на деца? Сещам се какво съм подочувал за отношението на населението на затворите към насилниците на деца, когато такива попаднат зад решетките.

Но и преди да започне да гледа небе на квадратчета, животът му вече не е същият. Не може да стъпва в 123 държави. Никой техен представител не може да влиза в каквито и да е преговори с него за каквото и да е; истеричните молби на кремълските му слуги за преговори по темата „Украйна“ няма как да се осъществят. Не и днес, не и утре или когато и да е било преди пълната победа на украинците на бойното поле.

Лидери на въпросните 123 държави не могат да си позволят да говорят с него дори по телефона. Да си представим, че френският президент Макрон отново реши да му звънне, какъвто навик имаше. С кого ще говори? Ще говори не с лидера на световна сила, от която всички ги е страх. Ще говори със световно издирван насилник на деца, когото френските служби са длъжни да арестуват и да конвоират до Хага, ако стъпи на френска територия.

Възниква и въпросът: с кого оттук насетне ще общуват лидерите на Китай, Индия и други приятелски на Русия държави? Тези държави може и да не признават съда в Хага, но все пак ще имат едно – че и повече – на ум. Представете си: Си Дзинпин отива в Москва и си говори с издирвания заподозрян. После иска да говори с, да речем, британския премиер. Какво му казва Риши Сунак? „За какво искаш да си говориш с мен, след като си другаруваш с издирвани престъпници?“ – е очевиден вариант.

Всеки държавник, общуващ оттук нататък с Путин, рискува да се натъкне на подобен въпрос. Ще рече: тежестта на самия този държавник рязко пада на световната арена. Не след дълго може да се окаже, че всички го подритват заради неприличните му връзки с издирвани престъпници.

Мина една само година и всичко е различно. Файлът „Велика Русия и великият Путин“ е закрит; открива се файлът „Престъпна Русия и нейният престъпен главатар, специалист по ряпата“.

Та, колеги и подобни – добре си помислете следващия път, когато тръгнете да величаете някой дребен злодей. И си обяснете, поне пред себе си, къде сбъркахте, та се излагахте в продължение на толкова години в случая с другаря о.з. подполковник Путин В. В., издирван за отвличане на деца.