Както разбирам, ако не пращам дълго време текстове, хората започват да се притесняват, та ето - жив съм, здрав съм. Всички сме наясно за опасностите от дезинформацията и фалшивите новини, но се оказва, че в някои ситуации и прекалено много от истината може да е опасна.

Да довършим първо темата за фалшивата информация. Откакто съм в легиона, се опитвам да следя медийните публикации за него. С изключение на последното прессъобщение от ЗСУ - че досега сме дали 4 жертви и че се бием в Северодонецк, досега не съм видял някъде да е публикувано нито едно вярно изречение. (Даже и това от ЗСУ не е 100% коректно, защото ние собствено в града Северодонецк не сме). Прочетох и статия в Уикипедия за легиона, в която също не видях нито едно вярно изречение.

За жертвите - един холандец и един германец загинаха, когато за първи път легионери попаднаха под артилерийски обстрел. След това - австралиецът. Последно загина един французин. Обстрелваха наш пост и ни съобщиха за трима ранени. В линейката се качихме двама медици, шофьорът и аз. По пътя и ние се оказахме под обстрел. Евакуирахме двама до полевата болница, а като се връщахме за третия, ни казаха по радиостанцията, че няма нужда да бързаме.

За всичките излезли фалшиви новини относно легиона на този етап няма как да разкажа кое как е било всъщност, защото това би разкрило информация, която може да се използва от оркското командване. Ще кажа само, че напусналите или уволнени легионери няма как да са достоверен източник.

А преди известно време при нас дойде екип от една украинска онлайн медия. Вече бяха минали от PBS, с един журналист като от холивудски филм, който взе интервю от нашия командир, и после пуснаха много професионално направен репортаж - с проследяване на събитията и образите и разумен баланс между сензационност и секретност.

Дотогава бяхме свикнали на политика на нулево медийно отразяване. Някъде точно около моето пристигане (договорът ми е от 11 март) някакъв американец си качил в инстаграм снимка с геолокация, така че в малките часове на 13 март ни удариха обучителния център с няколко ракети. Каквото и да сте чели по медиите - не е вярно, жертви сред легионерите нямаше. Имаше една ударена сграда - която не се ползваше, от нея останаха само колоните и плочите, и един 15-метров кратер през една постройка от нашето спално.

Оттам ни преместиха в друга голяма база, където пък някой качил във фейса селфи с табелката на входа. Последва още една атака с ракети, и този път вместо нас уцелиха някакъв склад. Но командването въведе абсолютна забрана да се публикува каквото и да е в социалните мрежи. А аз креативно заобикалях забраната, като изпращах статиите на Офнюз.

И така чак докато (вече на фронта) дойде екипа на PBS, след който нашето командване се поотпусна, явно неуместно. След PBS дойдоха украинските журналисти, и мен ме завариха в кухнята на базата. Ползвахме една доста луксозна като за война сграда, за съжаление - прекалено разпознаваема. Кухнята ни беше в отделна постройка насред чудно красива градина. Аз изпълнявах ролята хем на готвач на щаба, хем отговарях за провизиите и склада, защото точно по това време нямахме назначен главен сержант при нас.

Тук близо до фронта няма постоянни позиции, нито пък се въртим по график. Може ту да си шофьор, ту да обслужваш базата, ту да патрулираш, независимо дали по списък си просто пехотинец, картечар или оператор на нещо антитанково. Ако много се скапеш - те пращат ротация в града в едно подземие да се възстановиш. А там е толкова скучно, че бързо се възстановяваш.

Та дойдоха журналистите, от медия, която не заслужава да бъде спомената, взеха интервюта от командването и дойдоха при мен, докато приготвях супа за обяд. Разказах им набързо за международното положение, и след това от моя гледна точка си тръгнаха. Доста дни по-късно бях в ротация в бункера в града, когато при нас започнаха да пристигат леко ранените с новината за един загинал - австралиеца, за нас известен като Таз.

На следващата сутрин си пушим пред бункера и си цъкаме по телефоните, и хоп - изненада, публикуван репортажа. А в него - кадри от сградата на базата ни. Войниците около мен се радват на медийната слава, а аз изтръпнах - сега, викам си, или дрон ще прилети, или някой предател ще се сети това къде е. И ще насочат артилерията. За първи път откакто съм на война наистина ме хвана страх.

Като ни обстрелваха с ракетите веднага след пристигането, да се уплаша просто нямах време - тогава ни събуди взрива на първата ракета, прихваната от ПВО-то, а докато долети втората, ние вече бяхме на няколкостотин метра и оттам видяхме следващите попадения.

После няколко пъти стреляха най-общо в нашата посока, но така, по предположение. А сега - сградата е ясна, там е щаб. Ако щеш и от гугъл ърт можеш да извадиш координатите. Натоварихме се с едни британци в кола - и газ към базата. По пътя в един участък има мобилен обхват, отварям си фейса, и какво да видя - в Офнюз споделили репортажа, че и админът на моята страница го шернал. Съвсем изтръпнах.

Не разбирам кога и защо хората се страхуват от смъртта и кога и защо - не. Ето, например през 2020 по протестите на два пъти жандармеристите се опитваха да ме задушат - първия път пред сборището на каскетите, тогава просто си мислех "това е ебаси тъпия начин да умреш", втория - на 2 септември, и тогава - "е стига де, почвате да се повтаряте".

Хората се страхуват от смъртта, това е нормална еволюционна придобивка. Според мен - повечето прекаляват. Така и иначе - всички ше умрем, това е единственото сигурно нещо, а за данъците имам особено мнение. При това, повечето ще умрем стари и болни, след операции и химиотерапии, с катетри и абокати. И аз, като Талеб, повече се страхувам от свят, населен с мрънкащи старци, вкопчили се в живота, които не оставят място и ресурси за тези след тях. Демокрацията е най-добрият строй, който сме измислили, но наистина ли 80-годишните имат моралното право да определят бъдещето на 18-годишните?

На бойното поле да се страхуваш от артилерията полза няма. Окопаваш се, затягаш си бронята и каската, и си вършиш работата. Като пехотинец не си точно ти цел за оръдията, опасността е от шрапнелите. Както ме обучаваха още в България - ако чуваш къде пада, значи не е било за теб, това, което ще те удари, няма да го чуеш. А да си в сграда, която е цел, вече е съвсем различно.

Докъде бяхме стигнали? А, с пълна газ с британците по прашния път... Пристигаме, и чудо - базата още си е там, че и не падат снаряди, тече евакуация. Войниците са лесни, те тръгват първи. Последен остава най-висшестоящият офицер. Ама после трябва оня оправният, дето и супа може да сготви, и от ток и рутери разбира, да сгъне старлинка в сандъци от боеприпаси, да натовари и генератора, и упс-ите в пикапа, и чак тогава да се евакуира най-най-последен.

Сградата все пак я удариха, но няколко дни след като се бяхме махнали. Снимката не е особено впечатляваща, но въпреки че не сме там, аз няма да кача нищо, което може да носи информация. Всъщност тази снимка може и да не е точно от тази сграда, а може и да е.

И ето че има ситуации, в които информацията и истината може да са не просто вредни, а и животозастрашаващи. Оттам нататък остават само отворени въпроси - дали да огласяваме имената на загиналите и да публикуваме снимките от социалните им профили, и следва ли първо да искаме съгласие от роднините им? Къде свършва общественият интерес да бъдем информирани и започва личното пространство, съответно уважението към загиналите? Дали да използваме всеки удобен случай, за да покажем ужасите на войната?

Помним как Гешев се снимаше с жертва на изнасилване, в разрез с всякаква етика. Трябва ли да вземем интервюта от насилените украинки, да изправим пред камерите децата, с които орките са блудствали? И ако го направим - това ще промени ли нещо за онези, които срещу 10 стотинки отдолу ще напишат, че това са актьори? А за онези, които го правят за без пари?

Сигурен съм само в едно - за мъртвите нищо от това няма значение. Морал и етика, и памет, и отговорност имаме само тези, които сме живи. А и ние един ден ще умрем. И тогава, в секундите, в които кръвта ни изтича, или в дните на агония, какво ли ще минава през главите ни? Дали "неееее, искам ощеее", дали "ама добре си поживях", или "ех, остана толкова работа недовършена". После, според както ви се харесва - или тъмнината, отвъд която няма нищо, или ще се представяме пред боговете. Това за телата и съзнанията.

А един ден ще изчезне и последният спомен за нас, и последният ред, който сме написали, ще бъде забравен, и чак тогава вече наистина няма да ни има. А в какъв свят ще живеят тези след нас, решаваме ние, тук, сега.

Б. ред. - Приятелят на OFFNews Иван Калчев - Глиги е доброволец в чуждестранния легион на армията на Украйна. У нас той е активен участник в гражданските протести, член на ръководството на Зелено движение в Демократична България.