Медиите ни стигнаха дотам, откъдето тръгнаха. В началото на прехода червените се информираха от „Дума”, а сините от „Демокрация”. Имаше и такива, които си купуваха и двата вестника, за да намерят истината в сравнението между тях. Те победиха. Партийните органи бързо загубиха влияние и отстъпиха място на тъй наречената независима преса, която твърдеше, че не е на страната нито на червените, нито на сините, а на читателите си.
След десетилетията на „спуснатите истини” и в България беше дошло време на плурализма, който изискваше медиите да не ти налагат, а да те оставят сам да си избереш гледна точка – не само политическа, всякаква. Той е задължителен по закон единствено за обществените медии, но и частните, когато кандидатстваха за лицензии, декларираха, че ще го спазват доброволно. И досега никой не се е отказал официално от него, което не пречи политико-икономическите корпоративизми да завладяват все по-големи медийни територии, където да диктуват „правилната” гледна точка.
В такава ситуация изглежда логично, че БСП ще прави своя телевизия, пък и "Атака" и НФСБ отдавна си имат, а отскоро „Европа” звучи като телевизия на ГЕРБ. Тук и Бареков искаше да се нареди барабар Петко с мъжете със своя политико-телевизионен проект „България без цензура”, но не му се получи. И без него обаче е явно, че от периферията към центъра върви партийно парцелиране на телевизионното пространство, подобно на вестникарското в началото на прехода, когато пресата беше мощната медиа.
Все по-често чувам: какво лошо, така поне телевизиите ще си признаят партийните зависимости. Лошото е в самите зависимости, които отново превърнаха плурализма, ако не в мръсна, то в забравена дума. И затова не мисля, че е по-добре за една медиа да демонстрира зависимостите си, защото значи, освен че ги има, и че вече няма основание да се срамува от тях. Кому са нужни телевизии-партии – върху това ще говорим с проф. Нели Огнянова в студиото на „Необичайните заподоздрени“ днес, на 5 октомври, от 22 часа. А повече за битките на комунистите на художествения фронт ще разкаже изкуствоведът Красимир Илиев.
Изложбата с карикатури и шаржове на Александър Добринов в СГХГ се превърна в културно събитие, но не само заради значимостта на изкуството му, но и заради това, че показва как то след Девети септември фактически унищожава автора си. Той има съдбата на много от представителите на артистичната и академична интелигенция от този период – съден от Народния съд, лежал по лагери и затвори, изселван, заклеймяван като враг на народа и дори като слаб художник. Причината е, че в работите си е следвал убежденията си, които при това са били леви (той е близък приятел със Смирненски), но не и комунистически, страдал е за родината си, но пък съвсем не е виждал спасението ѝ в Съветска Русия, приемал е болшевизма и комунизма за еднакви.
Утежняващо вината му обстоятелство е, че работи в жанра на политическата карикатура, а той е най-омразният за всяка власт, защото бързо, красноречиво и безмилостно разкрива недостатъците ѝ, „прави я за смях”. Да си карикатурист винаги е било въпрос на политическа смелост и никога не е късно да си платиш за нея.
Плахо доказателство, че живеем в демократично общество е, че карикатуристите у нас са на свобода и излизат вестници като „Прес Прас” или „Стършел”.
*Коментарът на Георги Лозанов е част от новото издание на авторското му предаване Необичайните заподозрени" по телевизия Bulgaria ON AIR, което се излъчва всеки петък от 22 часа.
Коментари
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!
Последни коментари
Wenc
Борисов: Няма да позволя служебен премиер да е Росен Желязков
Gadina
Край! И ИТН върна мандата, отиваме на избори
демотиватор
Руска компания сглобява модел на "Ситроен" с китайски части в бивш завод на "Стелантис"
Ivanteh
Кредит с лошо ЦКР? Вече е възможно
Муню
Борисов: Няма да позволя служебен премиер да е Росен Желязков