Този текст можеше да започне така: „През лятото на 1944 г. японски батальон във Франция взел в плен индийци и сомалийци, биещи се за нацистка Германия.” Само че за неподготвения читател със сигурност форумът щеше да се окаже тесен за присмеха и хулите.

Става дума обаче за батальон с номерация 100, комплектован в САЩ от децата и внуците на имигрантите-японци, не случайно наречен „Пурпурни сърца” по аналогия с един от най-високите ордени в Щатите. Нито един американски батальон във Втората световна война не е извършил толкова подвизи, не е получил толкова награди и не е загубил толкова много хора.

По-добре да започнем по-отдалеч как след Пърл Харбър всички живеещи в САЩ японци са обявени за „enemy aliens”, сиреч за враждебни пришълци. Над 120 хиляди от тях са изпратени в лагери с училища и болници, но под прицела на картечници. От тях 62% имали американско гражданство, защото повечето били „нисей”- деца на имигранти.

На Хаваите японците съставлявали 1/3 от населението, но и те били натикани в лагери. Именно от тях обаче сформирали 100-ят батальон: с войници-японци и с бели офицери, защото нямало други. Там се оказало, че японците нямат типична „расова миризма” и по тях не можело да бъдат насъсквани служебни кучета.

Батальон 100

Батальонът бил внимателно наблюдаван от военни психолози, доброволците били проверявани за лоялност. Едва през януари 1943 г. било счетено, че на „нисей” можело да се разчита. Не се решили обаче да ги изпратят на война с Япония.

Заминали да се сражават против германците и италианците – 1432 бойци били включени в 34-а пехотна дивизия на фронт в Неапол.

По пътя сержант Цукаяма попаднал на мина и се озовал в хоспитал. Той заложил традицията да се бяга от там и бързо да се връщат на фронта.

Бойният път започнал на 29 септември 1943 г. край Беневито – пробили отбраната на противника и за 24 часа с бой напреднали 24 км. Сержант Таката вдигнал бойците в атака и „поел” картечен ред, това обаче само ги разярило.

Воювали свирепо, без внимание към загубите. Например на 3 ноември далеч преди разсъмване рота „Браво” е изпратена да форсира река Волтурно. На брега попаднали на минно поле, след това ги ударили немска и своя артилерия. Трийсет убити, десетки ранени... В търсене на път в тъмното попаднали на ново минно поле – още 7 покойници и нови ранени. Всичко било без значение. Дори и последвалата щикова атака. Немците се предали след гръмогласните викове „Банзай” и азиатския вид на войниците.

За 40 дни батальонът загубил 25% от състава си и получил прозвището „Пурпурни сърца” по името на медала за раняване. Те не се съобразявали със загубите. Това не съответствало на американската традиция „не геройски да загинат, а да убият и победят”, но предизвиквало уважение и преодолявало предубежденията.

На 24 ноември петима „нисей” посрещнали немска атака, с точен огън от добре подбрана позиция те ликвидирали над 40 врагове и обърнали останалите в бягство.

Картечарят Хаяси водил атака, стреляйки прав от бедро, и покосил 20 германци в картечни гнезда и на зенитни позиции. Награден е с Почетен медал, най-високата награда в американската армия.

Към нова година само за 3 месеца в батальона от 1432 души останали 800, тоест 56%.

Ключова позиция край Монте Касино близо до древен манастир край река Рапидо отнела десетки хиляди живота и задържала съюзниците от януари до май 1944 г. При първите две атаки загинали два полка.

След 2 дни батальонът е изпратен да форсира блатист бряг. Роти „Алфа” и „Чарли” дошли до германските позиции, но били принудени да залегнат.

На рота „Браво” заповядали да окаже помощ, като премине през обстрелвано пространство. Вятър отнесъл димната завеса, но японците продължили напред. От 187 бойци до целта достигнали едва 14.

При втория щурм на Монте Касино от един взвод се върнали само 5, макар до манастира да бил изминат само половината път.

Въпреки получените попълнения в батальона останали 512 бойци. От 18 февруари те били изтеглени в тила, иначе батальонът щял да бъде изобщо ликвидиран. Заедно с ново попълнение от 200 души „нисей” батальонът вече бил окомплектован на 50%.

След 2 месеца започнала операция „Диадема” за пробив към Рим. За съюзното командване представлявал изключителен интерес къде се намира бронетанковият резерв на германците. Не успели да вземат пленник. Това го направили лейтенантът-кореец Ким Йонок и редник Акахоси. Те се промъкнали в тила на германците посред бял ден като нинджи и отмъкнали двама пленници от щаба на дивизията. Открили ги да спят по гръмогласното хъркане.

Отбраната на този възлов участък била изучена и след седмица тя рухнала. Съюзническите войски влезли в Рим. Лейтенантът бил повишен в звание капитан и му връчил кръст „За изключителни заслуги” лично командващия Пета армия на САЩ ген. Кларк.

Полк 442

Ентусиазмът на първите доброволци уверил американското командване, че може да бъдат създавани японски подразделения. В началото на 1944 г. е решено от „нисей” да бъде създаден пехотен полк.

Отначало мислели да го използват за охрана на тилови обекти. Успехите на батальон 100 обаче показали, че не си струва така глупаво да изпращат герои на караулна служба. Тогава е решено да бъде създадена полкова тактическа група (ПТГ): пехотен полк с артилерийски батальон (от 552-ри арт. полк) и роти за усилване, способен за самостоятелни бойни действия. Полкът е окомплектован с нови 4 хиляди японци – 3 хиляди „хавайци” и 1000 от лагерите в САЩ. Те притежавали същия самоубийствен ентусиазъм на „кореняците” в батальона, от които останали малцина.

Противотанковата рота на 442 пп се оказала първо във Франция доста по-рано. В средата на юли тя била придадена към десант, след месец тренировки японските противотанкисти били стоварени с планери край Ле Мюи край Сен Тропе. На борда на безмоторните самолети имало британски „шестфунтовки” (40 мм оръдия) и джипове с боеприпаси.

Американски и британски десантници заедно с японските ловци на танкове няколко дни воювали в обкръжение, пречейки на германците да достигнат района на десанта. За този подвиг противотанкистите на 442-и полк заслужили благодарност от президента Рузвелт.

В края на септември 1944 г. 442-ри полк бил стоварен в Анцио и потеглил на север от Рим. Там батальон 100 станал 1-и батальон на полка, но от ветераните за една година не оцелял почти никой.

ПТГ не останала в бездействие. В тосканския град Белведере на стратегическо кръстовище се окопал батальон СС. Атаката на 2-и и 3-и батальон се натъкнала на огнена завеса с последваща контраатака. Бойците били принудени да залегнат плътно в полето.

Батальон 100 се промъкнал към градчето и устроил добре организиран хаос. С кинжален огън и гранати прочистили заетите от германците постройки и огневи точки. Колона есесовци се опитали да напуснат града, но претърпели пълен разгром от японците: 178 трупа, 20 тежко ранени и 86 замаяни пленници. Победата била постигната с цената само на 4 жертви и 7 ранени.

Германски командир попитал монголци ли са ги пленили. Обяснили му кои са. „Рузвелт банзай!” – възторжено го подкрепили бойците.

За този бой батальон 100 отново получил нова благодарност от президента Рузвелт.

Последвали тежки боеве за „височина 140”. Превзели хълма, но 2-и и 3-и батальон били буквално обезкръвени. Германците отново били удивени, че ги победили японци.

Японците били изумени не по-малко от екзотичните пленници: индийски есесовци от батальона „Азад Хинд”; чернокожи сомалийци от „арабския легион” на вермахта, воювали против партизаните в Югославия; сред пленниците попаднали някакви „югославяни” и „поляци”.

По-нататъшният път на 442-и полк лежал във Франция. Само след 2 дни на батальон 100 заповядали да слезе от хълм 140 и да превземе френското градче Бифонтен. Генерал Далкуист, командир на 36-а дивизия, обещал артилерийска поддръжка и скорошни подкрепления. Нищо не било изпълнено.

Японските батальони се оказали в гнездо на оси. Били се за всеки дом, отразявали контраатаки. Заради релефа не работела радиовръзката. Патроните, храната и лекарствата свършили, броят на убитите и ранените нараствал.

Чак на третия ден от боевете на помощ се промъкнал 3-и батальон. После дошла и обещаната подкрепа, 442-и полк е изтеглен в тила. Само за 2 дни!

Генерал Далкуист, един от бездарните дивизионни генерали на САЩ, считал войниците с „дръпнати очи” като разходен материал.

След 2 дни едва поел си дъх 442-и полк получил заповед да деблокира около 200 попаднали в обкръжение тексасци, оказали се сред германските позиции благодарение на мъдрото командване на генерал Далкуист.

Посрещнала ги здрава германска отбрана, мъгла и дъждове. Японците отивали в атака с рев „Банзай” под картечния огън от височините. 442-и полк пробил обкръжението и спасил 200 тексасци, загубвайки 4 пъти повече свои бойци.

След това настъпили към Сен Ди. Още две седмици боеве. Към втората половина на ноември след месец и половина боеве от 3000 войници и офицери в 442-и полк останали по-малко от 800.

Далкуист решил все пак да им изкаже благодарност. На мястото на двете роти от 400 души имало строени едва 26 бойци. Генералът изпаднал в ярост, помислил, че му се подиграват. Това били обаче всичките оцелели.

След войната командирът на батальон 100 Гордън Сингълз отказал да стисне ръката на генерал Далкуист пред очите на целия строй във Форт Браг. Той предпочел да остане полковник, но да не погази офицерската си чест и паметта на загиналите бойци.

Намесило се по-горното командване и 442-и полк е изпратен на френската Ривиера, където да патрулира из курорта. Изпили умопомрачително количество шампанско. Междувременно заловили германска шпионска миниподводница.

Последното участие във войната на 442-и полк станало пробиването на Готската линия в Италия. Само за половин час японците „изтърбушили” отбранителен възел, след което германската отбрана започнала да се разпада. За образцовата и показателна победа полкът получил третата благодарност от президента. По това време батальон 100 е командван от майор Фукуда, първият командир на батальон-азиатец в историята на САЩ.

Редник Мунемори, хвърлил се върху ръчна граната за спасяване на другарите си, е награден с Почетен медал. На не белите войници тази награда е давана крайно неохотно. Едва през 2000-те години тази несправедливост е поправена: Почетен медал получават още 20 японци.

Последните японци, взели участие във войната срещу нацизма, са артилеристите от 552-и арт. полк, участвали в пробива на линията „Зигфрид”. После те се оказали сред освободителите на затворниците в Дахау.

Послеслов

Батальон 100 и 442-и полк остават рекордьори в историята на САЩ по броя на наградите и загубите. През тях по време на войната преминали 14 000 „нисей”. За 1,5 години личният състав се сменил 3,5 пъти.

„Пурпурно сърце” за раняване получили 9486 войници и офицери, 56 кръста „За изключителни заслуги”, 560 Сребърни и над 1000 Бронзови звезди.

Героите обаче не били очаквани в Америка. Американското общество все възприемало японците като доскорошни врагове и „цветни”. Ветераните не били приемани на работа. Някои от тях намерили домовете си ограбени и изпъстрени с расистки лозунги. Организацията на ветераните „Американски легион” не искала да приема японци в редовете си, докато не се намесили воювали с тях бели офицери.

Президентът Труман през юли 1946 г. приел техен специален парад във Вашингтон. През 1951 г. за техния боен път е заснет филмът Go for Broke, в които участват реални ветерани. Мнозина от тях успели да получат образование благодарение на законова поправка (бил) за облекчения за ветераните и да станат учени, инженери, лекари, архитекти.