Неочаквано острата реакция на Руския патриарх при посещението му у нас по повод на 3-ти март е защита на заплашен мит. Митът за Русия като Големия брат на България, който само от братска любов към един поробен православен народ е обявил война на Турция през 1877 година.

И този като всеки съвременен мит в някаква степен се опира на реалността – в случая на ролята на Русия за освобождаването на част от българското население в Османската империя. Заедно с това обаче той целенасочено забравя, което именно го прави мит, други страни на същата реалност – собстените имперски претенции на Русия, конкретния ѝ политически интерес, включително и финансовите й облаги.

Митът е създаден като по учебник: подменяш събитията с избирателен разказ за тях и искаш хората да му вярват, все едно са видели с очите си, че е точно така. Качваш, както казваше Ролан Барт, историята на борда на природата.

В налагането на мита за братската руска любов има два периода. Той се заражда от подтиснатата национална идентичност преди Освобождението и се поддържа след него от представителите на русофилията, превърнала се в българска политическа идеология. Срещу нея тогава са тъй наречените русофоби, които настояват за прозападна ориентация на страната и се опират на аргументи, скрити от мита.

Във втория период опоненти няма. Той започва с прословутата фраза на Георги Димитров, която на свой ред качва историята на борда на природата: „Дружбата със СССР е тъй жизнено необходима като слънцето и въздуха за всяко живо същество”. През комунизма митът за Русия като безкористната ни освободителка от турско робство се изгражда още от началното образование, само дето, заради държавния атеизъм, братската ѝ любов по православна линия е коригирана в любов по славянска линия. Освен това тя е обявена за двойна освободителка, въпреки че втория път няма от кого друг да ни е освободила, освен от нас самите. Тъй или иначе, дълбоката признателност към нея беше задължителна като военната служба и равнозначна на вярност към комунинистическия режим.

Нервността на Руския патриарх е разбираема, защото този период очевидно и безвъзвратно е отминал. Не че разказвачите на мита са изчезнали, но отново се чуват и гласовете на критиците му. Те не омаловажават ролята на Русия за Освобожданието на България, както се опитва да внуши патриархът, а я вадят от митологията и я връщат в реални исторически граници. На Кремъл обаче явно това не му е достатъчно – той не разчита на рационалността на оценките, а на ирационалността на вярата. И изпраща тук църковно лице, което да може от нейно име да прави политически изявления.

Другият медиен сюжет на седмицата, който вдигна мощна вълна от коментари, е докторът, застрелял крадец в дома си. Но не инцидентът сам по себе си е показателен за обществото ни, а подкрепата, която докторът получи. Дори, когато се разбра, че е стрелял в гръб по човек, който бяга. Защото трябва да сме наясно – подкрепата не е за един пловдивски ренгенолог, а за правото да убиваш. И то не като самозащита, а като възмездие. Може да имаме съмнения в поведението на доктора, но няма съмнение, че Плъха заслужава да бъде убит. Защото е крадец, на това отгоре рецидивист, на това отгоре ром. Такава е плашещата нагласа, която сюжетът изкара на яве.

Докато тече пловдивската драма, в театър „София” се играе пиесата на Мартин Макдона „Палачи”, постановка на Стоян Радев. В нея се разказва, че независимо от отмяната на смъртното наказание, палачите сред нас остават. И се оглеждат за своите жертви.

*Коментарът на доц. Георги Лозанов по темите от изминалата седмица е от авторското му предаване "Необичайните заподозрени" по телевизия Bulgaria ON AIR.

Още по темата

19/02/2018

Анализи и Коментари

Столетницата неволно се изпусна

12/02/2018

Анализи и Коментари

За кого работи БПЦ?