Няма да открия Америка, ако кажа, че главният проблем на България днес е управленският, т.е. това е начинът на управляването.

Държавата и отделните нейни подсистеми и институции не се управляват никак добре.

Всяка система трябва да има свои цели, за постигането на тези цели се разработват стратегии и се заделят необходимите ресурси.

Едно управление е ефективно, когато е в състояние да постига колкото се може по-големи цели с наличните ресурси или да постига дадени цели с колкото се може по-малко ресурси. А най-ефективно стратегираща и управлявана е система, която е в състояние да постига колкото се може по-големи цели с колкото се може по-малко ресурси.

Едно ниво на управление се нарича стратегическо, и защото то е дългосрочно, и защото вижда нещата отгоре, от най-високо и може да сглоби целия пъзел, да определи хоризонта на целите и нивото на амбициите - все неща, които по-ниските нива не могат да правят успешно, поради недостиг на информация и дефицит от правомощия.

Ето поради тези (най-малкото) причини, може да се разбере защо главният проблем на България е управленският и е закодиран в управляването. Този проблем е майката на всички други проблеми на обществото ни. Каквото и да се случи или да не се случи, ако разчоплиш коричката на повърхността, отдолу ще бликне кръвта на лошите управленски решения или нерешения, действия или бездействия.

Не би могло и да бъде другояче. Как да се управлява ефективно системата "България", когато:

1. Няма цели. Кой ще ни каже в името на какво е всичката тази българска мъка, защо ги ручаме жабетата, накъде вървим, защо точно така вървим и точно по този път? Не се определят цели, не се конструира смисъл за това към какво се стремим, какво искаме да постигнем, какви са критериите, по които да оценим успяваме ли или не...

2. Няма стратегия, няма дългосрочна визия, всичко е ден за ден, нещо да се усвои, нещо да се отиграе пред обществото, нещо да мине между капките, без да се забележи, нещо за парадиране и пиар...

3. Хората, които ръководят процесите в държавата, нейните подсистеми, институциите, общините, не познават процесите, които ръководят, нямат стратегическия поглед, който сглобява пъзела, който вижда нещата като интегративно и комплексно цяло; те не познават процесите, които управляват, структурите, които ръководят; не владеят съвременни мениджърски технологии, не са чели поне 1-2 от по-по-най-ключовите книги за ефективно управление.

Тези хора имат основно следните две присъщности – едната е опиянението от властта, което ги кара да мислят, че като кажат нещо, то трябва да стане на всяка цена и с цената на всичко; другата е жестоката заблуда, че компетенциите, които им дава постът вървят неразривно с компетентността за да упражняват този пост. Те си мислят, че всичко им е ясно и е въпрос на заповед, на агресивен натиск, на огромна енергия на принципа луд умора няма, на властово безпрекословна воля („имаме воля/ялов е мами“!).

4. Всичко, което се случва в управлението на всички нива е максимум да се правят правилни неща по неправилен начин или неправилни неща по правилен начин. Но това, че едното от нещата или начина е правилно не е достатъчно. Трябва да се правят правилните неща по правилен начин.

Науките за управлението (а и Науката за сигурността като такава) учат онези, които искат да се научат и на това – как да се правят правилните неща, и на това – как нещата да се правят по правилен начин. Но ангажирани с управляването, които или презират науката, защото са неуки, или са се взели насериозно в науката, защото мислят, че тя е просто нещо и като нищо можеш без много труд и четене да станеш учен човек, те в еднаква степен са хипнотизирани от налучкването, че нещо е правилно или че нещо може да се направи по правилен начин. Това им стига да си повярват!

Вземат те например нещо правилно, нещо, което се прави и "на Запад". Издигат го в мантра, в култ и после юруш, заповядват го, удрят по масата, нареждат – по заповед на щуката да се случи на минутата! И така правилното нещо се прави по абсолютно неправилен начин, хаби енергия, ресурси, време и става нещо като нищо на света. Колко правилни неща, функциониращи отлично на Запад окепазихме заради некомпетентни и арогантни ръководители. Българският преход от едната страна на монетата си е гробище от неправилно направени правилни неща.

Или пак такива ръководители научават някакъв правилен начин, подход, процес, чалъм, както той се осъществява "на Запад" и решават да го внедряват като работа, като мислене, като действие, като процедура у нас. Удрят по масата и заявяват категорично на примрелите си от страх подчинени – ще правите нещата така, както ви казвам и не искам да чувам мнения, различни от моето!

Но работата е там, че те искат по този правилен начин да се прави нещо абсурдно, нелепо, ненужно, неадекватно, съществуващо само в техните болни фантазии. И отново се хабят енергия, ресурси, време и отново това нещо става нещо като нищо на света... Българският преход от другата страна на монетата си е сметище от правилно направени неправилни неща.

***

Това са нЕкои мои разсъждения защо в България сме зле и не се вижда как ще станем по-добре. То е заради управляването. Управляването не е главно интуитивна дейност, не се прави на принципа Дайте да дадем! То е визия, мисъл, отговорност и непрекъсната работа над себе си – да надграждаш, да се учиш от своите грешки и акъла на кадърните, да знаеш и можеш днес повече от вчера, а утре – повече от днес.

Ние трябва да върнем доверието в управляването. По-скоро – то трябва да си върне нашето доверие. Управляването на България и в България не е добро, не е такова, каквото трябва.

Разбира се, че е важно не само как се управлява, но и кой управлява.

Ала както съм изтъквал, аз и такива като мен нямаме нито сили, нито време, нито способност, нито морално право да се опитваме да влияем на избора на хората, които ни управляват. Но поне можем да кажем на онези, които ни избират управляващите, че тези управляващи трябва да управляват различно от досега. Много скъпо ни излиза неправилното управляване. Цената му вече започва да се измерва не само с жизнен стандарт, но и с човешки животи. Неправилното управляване е болест на държавата с летален изход – първо за хората, а някой ден, не дай Боже – и за самата държава.

Б. ред. - Статията на проф. Николай Слатински е от личния му фейсбук профил.