Ние от мекия фронт

Коментар на доц. Георги Лозанов по темите от изминалата седмица

Доц. Георги Лозанов
29 януари 2018 в 09:20 | 5445 |0

Тази седмица изявени социолози разсъждаваха защо през новия век демократичната общност у нас все повече губи парламентарното си представителство. Бяха изтъкнати редица добре известни причини – загуба на кауза (особено след влизането ни в ЕС), ценностно разминаване между избиратели и партийни елити, безмислени междулидерски борби и пр. Въпреки очевидната политическа воля те да бъдат преодоляни обаче, това така и не става. Социолозите далеч не бяха оптимисти, че и в бъдеще историческата десница ще започне отново да расте. Усещането е за обреченост, за непреодолима пречка. А тя е непреодолима отвътре, защото идва отвън.

След падането на Берлинската стена изглеждаше, че политическият Запад, като носител на демократичния модел, е победил политическия Изток, като носител на авторитарния. И протовопостанявето им е загубило историческия си смисъл. Но така стана за кратко, после то постепенно върна остротата си. И на юг ние заедно с румънците се оказахме на фронта между две системи, които след съответните трансформации пак са застанали една срещу друга. И двете обаче искат фронта да е мек, за да не им се налага да водят нова Студена (пък и, не дай Боже, гореща) война.

На практика какво значи това за нас? Видимо да принадлежим към Запада, но невидимо да допускаме влиянието на Изтока, с характерната за него мафиотизация, корупция, потъпкване на права и тем подобни. Значи хибридна обществена среда, в която местните дилъри на невидимото влияние играят важна политическа и икономическа роля, „разпределят порциите”, както ни беше осветлил един партиен лидер в сянка.

Ние сме така да се каже в „уговорен мач”, в предпоставена ситуация, в която трудно ще дойде на власт сила, готова да втърди фронта. Румънците опитаха, но сякаш и там тръгна обратният процес...

И пак тази седмица президентът и вицепрезидентът отчетоха първата година от мандата си. Тонът им беше овладян, така че да не изглеждат нито кой знае колко нападателени, нито беззъби. Радев не пропусна да се оплаче от липсата на власт, което за благозвучие се нарича ограничени правомощия.

Нашата политическа система обаче е такава, че от президента не се очаква да е властова фигура, а да е коректив на властта. От гледна точка на демократичните стандарти при упражняването й, подобна роля съвсем не е за подценяване. Но за да може да я изиграе, той трябва, освен да се възползва от даденото му право на вето върху приетите закони, и да е в състояние публично да посочва грешките във вътрешната и външната политика. Да бъде нещо като институционален критик на държавата.

За тази цел са необходими компетентност, характер, авторитет и най-вече независимост. Включително и по отношение на партията, която те е издигнала. Чак тогава наистина ставаш президент в България. По този неписан закон в конфликт със „своите” влязоха и Желю Желев, и Петър Стоянов, и Георги Първанов, а за определен период и Росен Плевнелиев.

Засега обаче Румен Радев „пази поведение”. На въпрос дали преди да взима решенията си не се консултира с БСП, той – след дежурните декларации за самостоятелност, потвърди, че приема за естествено да се съобразява с тези, които са го подкрепили на изборите.

Вярно, БСП не е на власт, но за да бъдеш убедителен критик на властта, трябва да е ясно, че не го правиш именно с цел да дойде.

Коментарът на Георги Лозанов е от авторското му предаване "Необичайните заподозрени" по телевизия Bulgaria ON AIR.

Препоръчани материали

Няма коментари към тази новина !