Слави може и да се е отказал от девиза си „Няма такава държава, но има такъв народ”, както го подозират разочарованите му фенове, след като е способен да направи сговорчиво интервю с шефа на държавата – премиерът Борисов. Народът обаче не се е отказал – лозунгите на протестите пак са „Народът срещу партиите” и „Смяна на системата”. Разбира се, за граждански чувствителното ухо те звучат като музика от банциг. Защото какво по-зловещо от държава без партии – живели сме в такава, а по-добра система от парламентарната демокрация така и не е измислена. Народът пък е само една абстракция – красива в устата на поетите и удобна в устата на политиците.

Тези лозунги обаче нямат особено значение, могат да са всякакви, достатъчно е, например, „Долу!”, „Стига!” или „Идваме!”, защото хората излизат на улицата, за да изразяват недоволството си, а не за да предлагат решения. Това е работа на друг, който има компетентността да го направи и засега мълчи. Очакването е по-скоро протестите да затихнат, жертва на собствената си обърканост, на професионални манипулатори и на приближаващата зима. И е много вероятно точно така да се случи, но проблемът ще си остане до следващата криза и до следващата пролет. И той е във все по-отчетливата потребност от смяна, но не на системата, а на политическите поколения в нея.

Вярно, че в световен мащаб тази смяна сякаш дава негативен резултат, защото според наблюдателите вкара в политиката първото поколение, което не помни Втората световна война и затова е готово да се поддаде на антилиберални настроения и кресливи национализми, така че ситуацията започна да напомня 30-те години на миналия век. У нас обаче е обратното – в политиката най-после може да навлезе първото поколение, което не помни комунизма и не носи неговите травми и зависимости. Поколение, което няма нужда да се справя с миналото си, за да предложи визия за бъдещето... То, най-малкото, ще сложи край на политически фарсове от типа на така наречените Обединени патриоти, проявили като по учебник недъзите на предишното поколение: враждебна реч, агресивност, психопатичност, мутренска предистория, ДС принадлежност, всичко за продан, включително и националната идентичност, кремълски връзки, антиевропейски нагласи, лош вкус и възпитание и пр. Протестите още от 2013-а са именно срещу това.

Тази седмица имаше премиера книгата-албум на художника Христо Алексиев - „София една като никоя”, с пощенски картички и снимки от 1879 до 1920 година, чието съдържание и оформление я прави като никоя друга. На пръв поглед тя е изцяло политически неангажираната, но като ни показва каква е била София преди да дойдат комунистите, ни кара да се замислим каква щеше да бъде, ако не бяха идвали и развитието ѝ не беше прекъснато от съветски период. Визуалният разказ разкрива, че още тогава във всички аспекти на всекидневието – архитектура, бит, мода, маниери, човешка мяра и т.н., тя се е състояла като европейски град. После сме загубили тази своя принадлежност, за да ни се налага сега наново да се присъединяваме към Европа. И това не е поредното разделящо послание, а напротив – образите в книгата набавят общи места на памет, които всеки има основание да припознае като част от собствената си култура, не предизвикват „война на памети”, за разлика от комунистическото наследство или от националистичните прочити на историята.

Коментарът на Георги Лозанов е от авторското му предаване "Необичайните заподозрени" по телевизия Bulgaria ON AIR. Тази вечер от 22:00 часа гост по първата тема ще е политологът проф. Антоний Тодоров, а по втората – художникът Христо Алексиев и заместник-кмета по културата д-р Тодор Чобанов.