Раждането на ислямския тероризъм. Част I: Вината на Запада

Калоян Константинов | 22 март 2019 в 15:30 | 6602 |1

Терористичното нападение в Нова Зеландия на 15 март, при което загинаха 50 души отново повдигна въпроса за религиозно мотивираните нападения. Както доказва атентатът в Крайстчърч, екстремизмът може да бъде обосноваван със всякаква религия. Въпреки това терористичните атаки, свързани с исляма са многократно повече, отколкото всички други религии взети заедно. Само в периода между 2012-2018 г. джихадистки нападения взеха 369 жертви при 75 атаки в Европа (без да броим тези в Русия и някои, за които се спори какви са мотивите).

Родните - а и чуждестранните, ако трябва да сме честни - разбирачи по всичко ще зацъкат мъдро с език, заключвайки, че ‘ми да, ислямът е виновен. Забранете го. Нищо, че те дори не знаят каква е разликата между Сирия и Алжир, например. Други пък ще се хвърлят в пламенна защита на исляма и клетите бежанци, заклеймявайки лошия бял мъж. Въпреки че най-вероятно същите тези хора щяха да се простят (съвсем буквално) с главите си в Саудитска Арабия.

А всъщност религията е само параван, върхът на асйберга, под който се крият столетия на зверства и злини, в следствие на които сме стигнали до днешното положение. А тази политика, чиито плодове берем днес, е провеждана методично в продължение на векове от това, което наричаме Западна цивилизация.

Следващите редове ще се опитат да представят основните фактори, довели до това в днешно време мюсюлманският свят да е сред най-зле развитите икономически и социално региони на планетата въпреки значителният му човешки и природен потенциал. Разбира се, всичко по-малко от няколкостотин страници не би трябвало да претендира за изчерпателност, но поне ще очертае в най-общи контури картината.

Текстът има амбицията също така да подтикне хората да са по-критични към своите предразсъдъци.

Зловредното наследство на султаните

В периода на своето най-голямо величие Османската империя владее обширни територии от Белград до Алжир, Мека и Багдад. Империята обаче страда от своята назадничавост и слаба социална, административна и технологична модернизация през вековете. Това ѝ спечелва прозвището на „Болния човек на Европа“, както ни е добре известно от нашите учебници по история, а нейният разпад започва векове преди кончината ѝ през 1922 г. Макар и със сериозни различия между европейската и азиатско-африканските ѝ части, административно, военно и политически тя си остава слабо развита на местно ниво и силно централизирана. В следствие на това огромни части от нейната територия са управлявани от турски официални лица, а местното население не успява да изгради опитен политически и управленски елит с традиции, който би могъл компетентно да се погрижи за него в случай на автономия.

Нещо доста подобно като положението в България и Балканите. Ключови тук се оказват географските и културно-религиозни разлики. Докато балканските народи граничат с най-силно развитите икономически, технологиччно, социално и културно държави, с които тече постоянен обмен на опит и информация, азиатско-африканските народи граничат със себе си или с дори още по-слабо развити територии, а езиковите и географски дистанции са буквално непреодолими за 99,99% от населението. Освен това, благодарение на културно-религиозната си близост с Европа, балканските елити, че и простолюдие, са силно амбицирани да подражават на европейските цивилизации и да се развиват в тази насока (стигайки до нелепи висини понякога, добре описани от Вазов, Алеко и др.). Нещо, което далеч не е толкова развито като желание у арабско-берберските народи и елити, които не чувстват чак такава голяма родственост, даже напротив.

Така в процеса на своя разпад Османската империя оставя редица земи, чиито народи са абсолютно необразовани, неграмотни и назадничави, а елитите им са зле подготвени да ги водят. За местни опитни армии, които да ги защитят, също трудно може да става дума. Докато Турция след разпада на Османската империя не започва от нулата, ами запазва 93% от военните офицери и 85% от цивилната администрация, съществували по времето на Високата порта. И резултатите в последващото политическо, икономическо, военно и културно развитие са ясно видими до днес.

Двете територии, които се различават в това отношение обаче, са Египет (който още от 1805 г. де факто става независим под управлението на Мохамед Али паша) и Алжир (чиито дейове, местното призношение на бейове, поемат контрол над земите от 17-и век).

Мустафа Кемал Ататюрк инспектира войници. Снимка: mustafakemalim.com.

Богатството на Нил

Кайро като наследник на хилядолетни могъщи империи, а и владеещ делтата на Нил с целия ѝ агрикултурен и икономически потенциал, успява да поддържа огромно население, силна армия и добра икономика, които му позволяват развитието на сносен и независим политически, културен и дори административен елит. Спомага и отдалечеността му от Истанбул, все пак е трудно да пратиш армия чак дотам, когато си постоянно зает с военни конфликти с Русия и Австро-Унгария на другия край на империята си.

Така Египет започва да произвежда много и различна блага, и да търгува с Франция и Великобритания, трупайки несметни богатства. Това кара Наполеон да го нападне през 1798-1801 г., но поради проблемите си в Европа го напуска бързо. Особено благотворна за Кайро се отразява гражданската война в САЩ от 1861-1865 г., която води до рязък икономически бум по делтата на Нил. Причината е, че дотогава основна част от памука за Европа, с който са се шили дрехите, е идвал от плантациите в Америка, по-специално от робовладелските южни щати, чиито пристанища за износ са блокирани от флотата на Севера, а и по земя войната оказва своето влияние. Така Европа и по-специално Лондон и Париж отведнъж се обезпамукчават и се обръщат за помощ към Египет, който с радост започва да търгува с тях.

Това трансформира икономиката на региона, която става изключително зависима от тази на двете европейски империи. Властите започват да вземат кредити от европейски институции за развитие, което ги вкарва в сериозен дълг. За зла участ обаче войната в САЩ приключва и изведнъж доставките на памук се възобновяват. Така търсенето на египетската продукция спада значително и Кайро не може да изплаща своите дългове към Лондон и обявява банкрут. Така през 1882 г. Великобритания, под претекст, че иска да си събере дълговете, окупира Египет. Империята налага свои съветници, министри и администрация и контролира напълно страната до 1922 г., когато Египет – поради отслабването на Великобритания от Първата световна война и размирици в африканската страна – получава своята независимост. Но това е само де юре. Де факто новопровъзгласените египетски крале са силно зависими и повлияни от подкрепата и волята на Лондон, което подкопава техния авторитет. Те освен всичко друго са и силно антирелигиозно настроени, по подобие на Запада, което ги поставя в опозиция на огромна част от населението, което започва да свързва светските власт и обичаи с Европа и с чуждото, придържайки се към исляма като пазител на традициите (както българите сме правили с християнството по османско време).

Прекаленото и неконтролируемо влияние на Великобритания и десетилетията на ограбване на Египет и подмяна на местните елити води до два пагубни ефекта: превратът на Свободните офицери, водени от Гамал Абдел Насър, през 1952 година; и възникването на Мюсюлманското братство. Първият е значителен, тъй като от тогава до сега на практика държавата е под военна диктатура, която през повечето време от историята си е била и към момента все още е изключително агресивно настроена спрямо исляма и религиозните движения. Това води до репресии и радикализиране на мюсюлманските организации в страната. Както разбрахме по-горе обаче, религията е само една от причините за радикализация. Икономическите и социалните са много по-важни, а в Египет зверствата на армията и корупцията са добре известни от десетилетия. Към момента около 40% от икономиката на страната са под абсолютния контрол на военните. Самата армия е най-големият работодател в държавата. Така огромната бедност, тирания, социална и религиозна репресии радикализират младите в близо 100-милионната арабска държава. Много от които се включват към терористични групировки не само поради религиозни причини, но и социални и политически. От години наред армията получава милиарди долари от САЩ, за да пази стабилността от ислямистката заплаха. В реалност това е подкуп, който Кайро получава, за да не създава проблеми на Израел, да не подпомага твърде много Хамас и да държи под контрол своето население, което е силно антизападно и антиамерикански настроено в голямата си част (като изключим огромна част от образования му елит, който обаче е прашинка от общото).

Възникването на Мюсюлманското братство е другото важно следствие от интензивната намеса на Великобритания и прекалено бързото преобразуване на египетското общество по западен модел. През 1928 г. влиятелният учител Хасан Ал-Банна слага началото на своето Мюсюлманско братство, което има за цел да защити интересите на местните арабски и мюсюлмански работници и компании, опериращи при Суецкия канал, които се оплакват, че са ощетени за сметка на чуждестранните интереси. Така по чисто икономически и корупционни причини се полагат основите на най-голямата и влиятелна в света мюсюлманска неправителствена организация, която малко по малко се разраства в обществено движение за възраждане на традиционните ислямски ценности и икономически протекционизъм срещу Великобритания и запада. Мюсюлманското братство съществува и до днес и изигра ключова роля в революцията в Египет през 2011 г., преди да бъде забранено от военната хунта отново. Към момента то или организации, развили се от него, съществуват в над 70 страни по света, а палестинската групировка Хамас води своето начало под името Мюсюлманско братство в Палестина.

Мюсюлманското братство обаче набира изключителна популярност не само заради своите религиозни учения, а заради социалната си дейност. За кратко време то основава безплатни лечебници, училища, социални служби, раздава храна на бедните, дава работа (нещо, което по-късно Хизбула ще копира). Именно тези му дейности карат толкова много хора да се присъединят към него и да подкрепят неговата идеология за връщане към исляма и отхвърляне на западната корупция, от която местното население е видяло толкова малко хубаво през годините. То всъщност се появява като социална реакция на британската окупация и прекалената сервилност на местния политически и културен елит. А репресиите на светската военна диктатура само го радикализират и спомагат за разпространяването му по света, тъй като при всяка по-сериозна историческа кампания то да бъде изкоренено, много от неговите лидери бягат в Либия, Сирия, Ирак, Саудитска Арабия и Европа.


От ляво надясно: Хасан Ал-Банна, Гамал Абдел Насър. Снимка: Wikimedia.

Цивилизоване на алжирците

Алжир също придобива значително богатство и съответно независимост поради това, че служи за основно пристанище за търговия между Африка и Европа (както законна, така и незаконна, всеизвестно е, че между 6 и 8 милиона европейци са отвлечени и продадени от пирати, опериращи от Алжир и още няколко пристанища в рамките на няколкостотин години). Той обаче произвежда и голямо количество зърно, което се оказва много важно за французите по време на тяхната инвазия в Египет през 1798-1801 г., а и войниците на Наполеон в Европа също страдат от недостиг на храна. Така алжирските дейове дават назаем огромни количества зърно на Париж, които обаче империята на може да изплати. При един от разговорите на Хюсеин дей с френския консул относно дълга за зърното, европеецът разгневява с арогантното си държание управника, който го зашлевява със своята пръчица за отпъждане на мухи. Париж приема това лично и блокира алжирското пристанище с военни кораби през 1827 г. Реално обаче не желае да изплати дължимото на Алжир и вместо това предпочита да го окупира. Което и прави три години по-късно.

Само че амбициите на Версай не се ограничават до проста окупация, а до асимилация. През 1848 г. е приета Конституцията на Втората Република, които включват цялата африканска територия като неделима част от Франция под вида на областите Алжир и Оран. Французите поемат на „цивилизоващата мисия“ (Mission civilisatrice), която да асимилира на 100% местното население културно, религиозно, икономически и политически към Франция. Това води до близо 100 години (1848-1952) политика на асимилация, заселване на европейци, етническа и религиозна сегрегация, репресии, разстрели, затвори, зверства и всякакви други възможни злини, причинени на местните от французите – и то в името на тяхното собствено добро, на това да бъдат цивилизовани.

Сами можете да се досетите, че това само настройва по-голямата част от милионите алжирци отрицателно спрямо всичко, свързано дори номинално със западните култура, ценности, религия, социални и политически традиции. Така през 1954 г. избухва въстание, имащо за цел независимостта на Алжир от Франция. И тук Париж отново прави възможно най-лошото възможно решение – решава да се бие със зъби и нокти за територията, която дълбоко в умовете на Версай е изконна френска земя. Войната трае 8 години до 1962 г. и води до отнемането на животите на 1 милион души и изселване на 400 000 европейци от Алжир (90% от бройката им).

Това настройва местното арабо-берберско население спрямо Франция и всичко, което дори леко им напомня за нея. Войната има и друга страшна последица – умерените алжирски политически, културни и военни лидери в по-голямата си част или са избити, или са са радикализирали след 8 години зверства и жестокости от страна както на французите, така и на местните. Когато най-сетне Алжир получава независимостта си, политиката е окупирана от силите за сигурност, които поставят страната в желязна хватка на репресии и контрол. Много подобно на Египет. Силно светски, те обаче контролират население, което се опитва да се отърси от спомена за французите, завръщайки се към исляма, в което е подпомогнато от учени и учители от Египет, много от тях членове на Мюсюлманското братство. Междувременно Саудитска Арабия също спонсорира редица училища и ислямски организации.

Обществените настроения срещу десетилетията на политически репресии, корупция и лоша дистрибуция на икономическите блага най-накрая принуждава военните да обявят демократични избори в страната през 1990-1991 г. Избори, които обаче са спечелени от ислямистките партии, които са подкрепени от народа не толкова защото хората ги харесват – въпреки че и това е така донякъде - а защото хората мразят правителството и силите за сигурност.

Армията обаче не харесва този резултат и през 1992 г. прави преврат, разпускайки управляващия Ислямски спасителен фронт (FIS) и изпращайки в 5 затворнически лагера в Сахара между 6 и 25 хиляди от неговите лидери и редови членове. Избухва война, която трае от 1992 до 2002 г. и взема 160 000 жертви. През цялото време армията е подкрепена от Франция, а загубилите ислямисти бягат в чужбина – Европа или останалата част от Близкия Изток и Северна Африка. Раните от войната за независимост и нейното де факто продължение, гражданската война, оставят своя дълбок отпечатък в алжирската национална памет и сред множество от младите хора, които се радикализират заради отмъщение, лошо икономическо и социално положение, религия или др. свързани причини.

Френски войници, биещи се в Алжир. Снимка: Wikimedia.

Разчленяването на Близкия Изток

Случилото се в Египет и Алжир е от ключова важност, защото показва тертипът на действие на Великобритания и Франция, който ще окаже влияние на целия регион за столетия. По подобен начин те се отнасят и с останалите окупирани от тях територии след разпада на Османската империя в следствие на ПСВ. Случайно начертаните граници хвърлят страните в икономически и социален хаос още преди да са създадени. Съществували от векове търговски маршрути и племенни съюзи са унищожени отведнъж. Така например Дамаск и Багдад, които имат толкова близки търговски връзки, че дори арабските им диалекти са почти идентични за денонощие се озовават в две различни държави. Вместо това Багдад е принуден да търгува с Мосул, с който преди това не е имал почти никаква връзка, а населенията на двата града се различават значително етнически, религиозно и дори говорно. Дотогава самият Мосул е търгувал с Анадола, даже за кратък период Великобритания обмисля дали да не го остави във владение на Турция. Йордания пък е създадена абсолютно изкуствено, за да служи като буферна зона между Саудитска Арабия, Сирия и Израел. Страната няма почти никакви значими природни ресурси, лоша почва за земеделие, нищожна стратегичска позиция и никакви исторически предпоставки за съществуване. На всичкото отгоре е пълна с всякакви бедуински племена (както и Сирия и Ирак впрочем), които дори не разбират концепцията на границите и изобщо не признават хашемитските крале, които Великобритания и Франция поставят да ръководят държавите им (и които са премахнати с военни преврати по модела на Египет и Либия, водейки до военните диктатури на Асад и Хюсеин).

Шиитското населени на Ливан пък, което е населявало територията между планината Ливан и новосъздадена Сирия изведнъж се оказва, че няма как да се препитава и търгува, тъй като преди това големите градски центрове са били Халеб (Алепо, както е на английски) и Дамаск, които в момента са разделени с нова граница. Вместо това сега шиитите са принудени да емигрират към крайбрежието и по-точно Бейрут, което води до внезапно и сериозно обедняване на шиитското население и създаването на т.нар. пояс на бедността около Бейрут, което е една от основните причини за радикализирането на шиитското население и появата на Хизбула. Останалите причини са революцията в Иран от 1979 (за която САЩ и Великобритания имат ключова роля също), дискриминацията срещу мюсюлманите в полза на маронитското християнско население, която Франция налага, Израелската инвазия от 1982 г. и гражданската война от 1975-1990 г. (която е причинена от предходните изкуствено създадени проблеми).

Създаването на Израел през 1917 г. с Декларацията на Балфур (де факто, а де юре това се случва през 1948 г.) от Великобритания също се превръща в основен източник на ислямска радикализация на всички страни в региона, както и на установяване на военни диктатури. Това е прието като неописуемо поругаване от всички мюсюлмански държави. То насочва омразата им не само към израелците, но и към западните страни, които подкрепят еврейската държава. Това води до директното създаване на терористични движения в Палестина, сред които Хамас (които се развиват от Мюсюлманското братство в Египет), както и до чувството у арабите (и берберите, и персите), че Западът ги мрази и иска да ги унищожи. Слабо подготвените им държави и армии претърпяват няколко военни краха срещу добре финансираната, тренирана и въоръжена от САЩ и Великобритания израелска армия, което ускорява издигането и задържането на военните хунти на власт в Египет, Сирия и Ирак, както и нестабилностите в Ливан и Йордания. С десетилетия Израел се превръща в плашилото, държащо на власт диктаторите, които твърдят, че са единствената защита срещу Тел Авив. Мюсюлманските организации и радикални групировки пък се обявяват за смърт на Израел, което води до неизчерпаем брой желаещи да ги подкрепят.

Бедуинска сватбена процесия. Снимка: Wikimedia.

Арабските шейхове и салафизма

Пръст в това има и радикализацията, която започва да се разпространява от Арабския полуостров, която в последните десетилетия изнася с главоломни сила и пари своя радикален уахабистки ислям, финансирайки екстремистки групировки по света. Исторически Арабският полуостров е пустиня без значима икономика или култура. Като се изключи наличието на няколко търговски града по крайбрежието като Оман и религиозните средища Мека и Медина, там с векове не се е случвало нищо важно в ислямския и арабския свят. Когато Великобритания стъпва на него, тя решава да ползва територията за свои военни бази, които да ѝ осигурят контрол над търговията с Индия.

Междувременно от известно време в района тече ожесточена война между различните шейхове, в която главният агресор е фамилята Ал-Сауд, която е идеологически водена от своите радикални вярвания, които възприема от родения през 1703 г. Ибн Абб Ал-Уахаб. Чрез фанатизъм и жестокост, а впоследствие и британска помощ, фамилията Ал-Сауд успява да покори по-голямата част от полуострова. Бедуинските бойци на саудитците - ихван, т.е. братството - обаче се оказват толкова свирепи и кръвожадни, че Кралските въздушни сили на Великобритания, позиционирани в Ирак, се налага през 1929 г. да извършват първото в историята си въздушно нападение именно срещу неконтролируемите си съюзници. Иначе територията, както вече споменахме, не представлява никакъв интерес за британците, които са доволни на своите военни бази по крайбрежието.

До момента, в който там се открива петрол. Възможно най-кратката версия е следната: Катар, Обединените арабски емирства, Кувейт, Оман и Бахрейн стават най-добри приятели с Англия и САЩ, които в замяна на петрол предлагат покровителство на арабските кралства. Петролът обаче има много по-голямо значение отколкото чисто финансово.

Петролното проклятие

Много експерти смятат, че наличието на значителни природни ресурси всъщност може да е благословия и проклятие за страните им. Сред основните причини са, че в повечето случаи държавите с петрол не диверсифицират своите икономики, тоест те разчитат предимно на петрола като източник на финанси. Това е лошо, тъй като петролът е държавно контролиран и съотвено създава опасността от корупция от най-високо ниво, като властимащите могат да подкупват своята опозиция и противници с много пари. Ако това не сработи, те имат предостатъчно средства да поддържат модерни и брутални тайни разузнавателни служби, полиция и армия, които да ги бранят от враговете им и хорското недоволство. Което също откупуват доста успешно. Класически пример е този от Саудитска Арабия, където в следствие на наводненията в Джеда през 2009 г. и общинската корупция се поражда недоволство, което прераства в размирици, които съвпадат с протестите за искането на освобождаване на политически затворници от източните провинции. В отговор обаче кралят вместо да се погрижи за корупцията и политическите репресии, обявява, че ще отпусне 100 милиарда долара за различни инфраструктурни проекти, както и ще вдигане заплатите и бонусите на държавните служители. Шиитите обаче продължават със своите протести с искане за равни права с тези на сунитите, които обаче са потушени с още 60 милиарда долара и двумесечен финансов бонус за всички студенти.

Главоломното раздаване на пари парализира каквото и да било активно недоволно гражданско общество в страната, което така или иначе се страхува да протестира заради репресиите. Хората в много от тези страни си мълчат и не се опълчват на несправедливостите, тъй като държавният сектор е най-големият работодател в страната и то с много, а и не ги кара да плащат данъци. А не плащаш ли данъци - нямаш право на глас в управлението на държавата.

През 2014 г. петролът е равен на следния процент от БВП: 94,4 в Ирак, 93,4 в Либия, 87,9 в Оман, 86,2 в Бахрейн, 80,3 в Катар, 79,8 в Кувейт, 76,8 в Саудитска Арабия, 63,5 в ОАЕ, 59,2 в Алжир, 47,3 в Йемен. За сравнение процентът в Норвегия – която е петнадесетият най-голям производител на петрол - е 3.

Така монархиите в Персийския залив остават силно закостенели в своите възгледи и често водят доста религиозно крайни политики. Всеки знае за положението в Саудитска Арабия, където доскоро жените дори не можеха да карат кола. Благодарение на петрола си тези страни могат да смазват всякакви политически или граждански опозиции вътре в страната си, както и да плащат на външни сили като Великобритания и САЩ, за да ги пазят от чуждестранни опасности.

Протестиращи в Тунис срещу посещението на саудитския престолонаследник Мохамед бин Салман. Снимка: alaraby.co.uk.

Втората част на анализа се занимава с войните в Афганистан, Ирак и Сирия; създаването на Ал-Кайда от ЦРУ и нейната еволюция в Ислямска държава; както и с научните предпоставки за радикализирането на мюсюлманските и крайнодесни националисти. Може да прочетете "Раждането на ислямския тероризъм. Част II: Как се радикализират хората" на тази връзка.

Препоръчани материали
d4fr5gth6yg

Рейтинг : -1400

22.03 2019 в 17:39 1
+ 0
- 3
Брей, как ви се откъсна от либерастката душица? Да не ви изритат от Соросомерика за България?