И такава закана чухме – „като зема едно дЪрво”. Тя бе отправена от Александър Урумов към професора по история на антична и западноевропейска литература в Софийския университет Миглена Николчина. И колкото и тъжно да звучи, не беше никаква изненада. Атаките на грубиянския мачизъм станаха общоприето доказателство за патриотизъм у нас. Няма как да си български патриот, ако не привиждаш „джендъри” навсякде и в името на мъжкото и националното си достойнство не водиш битка с тях. И също така, разбира се, не мразиш Сорос, бежанците и интелектуалците.

Особеното в случая беше, че ругателствата към проф. Николчина бяха взети от ФБ профила на Урумов и влязоха в пресата, като по този начин се официализираха. И че самият Урумов е свързан с официалнатта власт като ръководител на дирекция „Връзки с обществеността” в Министерството на отбраната – роля, която му дава възможност да влияе върху разбирането за силовата политика на държавата, а и лично да води такива в публичната си комуникация. Да налага едни ценности, предполага се – споделени от шефовете му, и главно да громи други, които не му допадат.

Урумов „през зъби” се извини на проф. Николчина, но не това е важно, а въпросът дали е работа на държавната власт да защитава ценности? Демократичният отговор е – не! Властта, ако не е тоталитарна, е услуга, подобна на градския транспорт или химическото чистене, за която гражданите си плащат. Задачата ѝ е да управлява социалните системи, така че да функционират добре, но не и мисленето на хората. Там е на власт свободата и по-конкретно свобода на словото. Въпросът става деликатен в сферата на културата и медиите, където държавата хем трябва да подпомага стойностните продукти, хем не тя да казва кои са стойностни и кои не са.

От такава гледна точка прегледът на законодателството в областта на културата и медиите, организиран тази седмица от гражданското движение „Реформи в културата”, придобива болезнена актуалност. Болезнена, защото след марксизъм-ленинизъм, превърнат от комунистите в държавна идеология, сега е на път да се появи друга такава – национализъм-мачизъм. Може ли обаче той да бъде спрян още на ниво закон, защото ако това не стане, знаем какво следва – ще земат по едно дЪрво.

Едва ли не сте виждали образите на голо момиче, което излиза от опаковката на банан или се е излегнало върху гигантски Тоблерон, но едва ли знаете кой е техният автор. Мел Рамос е. И тази седмица си отиде на 83 години. Заслужава си да говорим за него, защото влиянието му върху иконографията на попарта е по-голямо дори от това на Анди Уорхол или Рой Лихтенщайн, но пък е далеч по-малко популярен от тях. Това има връзка с предишната тема – за агресивните идеологии, които делят възгледите, изкуството, хората на правилни и неправилни, като неправилните трябва да се поправят, иначе нямат право да съществуват. Без значение е дали идват от консервативния или от либералния спектър, достатъчно е да си вярват, че истината им принадлежи. Така през 70-те години на миналия век феминистки нарочват Рамос за сексист, защото превръщал женското тяло в обект на желание и консумация, и успяват да попречат на интереса към работите му като ги вкарат в категорията „политически некоректни”. Макар да е точно обратното – художникът иронизира консумативното отношение към жената, за което ориентир не са емоциите, а брандовете.

Идеологиите обаче се взимат прекалено на сериозно и не разбират от ирония. Пък и виждат заплаха в нея, защото руши догмите и стереотипите, сваля бремето на последната инстанция и колективния линч. И сега, 50 години по-късно, спасението пак е в иронията – представям си колко добре ще стои, ако от опаковката на банана излиза, вместо голо момиче, паметник на цар Самуил със светещи очи.

Вечна му памет на Мел Рамос!

*Коментарът на Георги Лозанов е част от новото издание на авторското му предаване Необичайните заподозрени" по телевизия Bulgaria ON AIR, което се излъчва всеки петък от 22 часа.

Още по темата

16/10/2018

Общество

СУ да пропагандира хомосексуализма? Абсурд!