Текстът на Александър Стоянов е публикуван в независимия сайт за коментари, анализи и истории "Клин/Клин".

Всеки, който е прекарал достатъчно време в бивша тоталитарна страна ще ви каже, че е живял в особена държава. Голяма част от управляващите след тоталитарен преход са или бивши партийни членове или хора, срещу които са водени по няколко съдебни дела за немаловажни престъпления. Всички държави, преминали през период на тоталитарно управление, са изживели или изживяват този мъчителен преходен процес на несигурност и политически турбуленции.

Организираната и неорганизираната престъпност играе важна роля в него. Причината за това е, че всяка авторитарна държава, съществувала през последните 100 години, фактически се сраства със съществуващият подземен свят. Или както казва един високопоставен съветски вор, „Нашите групировки бяха доста опасни, но не бива да забравяме, че най-опасната престъпна структура в държавата е управляващата партия“.

Как всъщност се стига до това сливане на криминалното и политическото в една амалгама е въпрос, който тормози експертите в продължение на десетилетия. Отговорът се крие в начина, по който се установява съответната тоталитарна власт. В по-голямата част от случаите, това става в следствие на вътрешен преврат, гражданска война или чрез помощ отвън. Тук няма значение дали тоталитарният режим е десен или ляв – принципите са едни и същи.

Преди съответното поемане на контрол, тоталитарната върхушка преминава през процес на подготовка, който обикновено трае години. В хода на този процес, обикновено се създават нелегални структури, които извършват подривна дейност или се стремят да проникнат на всички нива на действащата администрация, за да я отхвърлят и заменят. Процесът е свързан с употребата на повече или по-малко насилие, прехвърляне на незаконни средства и набиране на съюзници и помощници сред онези прослойки, недоволни от съществуващият ред. А кой би бил по-недоволен от един наложен ред от онези, които постоянно нарушават правилата – престъпниците.

В хода на нелегалните операции, борещите се за политическа власт нелегални структури неминуемо си взаимодействат с подземния свят. Формите на контакт са най-разнообразни. В някои случаи, борците за власт се опитват да ликвидират престъпниците и да поемат в ръцете си всички техни дейности. В други наблюдаваме симбиоза между двете страни. В трети случаи, превратаджиите проникват в самите подземни структури, завладяват ги отвътре и ги трансформират. Съществуват още десетки вариации на тези взаимоотношения, които могат да се наблюдават по цял свят. Крайният резултат е, че борещите се за власт установяват някаква форма на взаимодействие с престъпния свят като част от подготовката за по-сериозни действия, често свързани с масово насилие на територията на съответната страна.

Веднъж влязла в действие, съответната революция се развива и достига своята кулминация. В случай на успех, новите властници започват да пренареждат държавата по свой образ и подобие и съответно, отношенията им с престъпния свят минават на съвсем различно ниво. Най-верните помощници от подземния свят биват наградени с постове, които им позволяват легално, в рамките на системата, да продължат да печелят значителни дивиденти. В други случаи, престъпните групи биват инкорпорирани в новите полицейски сили или армията или се сформират паравоенни части, верни на правителството. По този начин, групировките получават законен контрол над зоните, в които са действали до преди това.

Онези престъпни структури, които не могат да бъдат контролирани, биват ликвидирани. Какъвто и да е тоталитарният режим, едно нещо винаги присъства – неистовото желание за абсолютен контрол. Това означава, че в тоталитарната система могат да съществуват само тези престъпници, които са официално санкционирани от властта. Всеки друг, който понечи да разгръща противозаконна дейност, бива смазан с цялата възможна репресивна сила на държавата.

Процесът по ликвидиране на непокорните подземни структури и опозиционни въоръжени групи може да продължи десетилетия, в зависимост от отношението на населението и географските и икономически специфики на съответната държава. Във всеки случай, онези групи, които оказват съпротива на тоталитарния режим са принудени да започнат да извършват разнообразна престъпна дейност за да оцелеят. Така, дори самото движение за „права и свободи“ да продължи да функционира, то се извращава и често се превръща в огледален образ на това, срещу което се бори.

Една добре изградена тоталитарна система се нуждае от непрекъснато подхранване с врагове – външни, но и вътрешни, срещу които да се насочва озлоблението на хората и да се търси отдушник за неминуемите икономически и социални проблеми, които всеки тоталитарен модел носи със себе си. В този контекст, за всеки режим е изгодно да поддържа съществуващи престъпни структури и дори да допуска съществуването (макар и контролирано или ограничавано), на определени враждебни елементи, които да влизат в ролята на Торбалан по отношение на обществото – „Ако ни няма нас, ето тези ще плъзнат на всякъде, ще започне хаос и ще загубите всичко, което имате“. Употребата на подобни „плашила“ не е характерна за абсолютно всички тоталитарни общества, а е продукт на определена подредба на обстоятелствата. Самото съществуване на подобни структури се прилага само тогава, когато държавния контрол отслабва и обществото трябва да бъде сплашвано за да се подчинява.

Същевременно, тоталитарната държава продължава да поддържа всички съществуващи нелегални форми на търговия и трафик. Разликата е, че начело вече не седят подземни босове, а номинирани от властта хора. Зад фасадата на синекурни правителствени назначения и фиктивни държавни или частни (където има право на частни) фирми, тези личности продължават да движат износа и вноса на нелегални или дефицитни стоки, а печалбата се дели процентно между тях и управляващият елит.

На повърхността, всички тоталитарни режими твърдят, че залавят 100% от наркотиците, които минават през техните граници, не допускат никакъв пренос на нелегални оръжия, трафик на хора, антики и горива и т.н. В действителност, цялата тази престъпна дейност се случва като част от многобройните форми на политически контрол, наложени от тоталитарния елит. Контролът над тези доходоносни пера в неформалния приход на страната, е отлична форма за награждаване на верни хора. Съответно, самозабравилите се биват отстранявани от постовете си, ликвидирани или изпращане в забвение.

Колкото по-дълго съществува една тоталитарна система, толкова по-голямо е срастването между престъпния и политическия елит до степен, в която големите престъпници и партийните/военните лидери се оказват едни и същи хора. На по-ниско ниво продължава да съществува някаква дребна престъпност, но тя е под прекия надзор на държавата, която не се свени да използва репресии, лагери, убийства и затвор за да контролира престъпните процеси, които иначе са прекалено на дребно за вниманието на олигархичния елит.

Институциите, свързани с вътрешните структури за сигурност като лагери и затвори са и средство за вербуване на широка мрежа от доносници и верни на властта хора, които фактически да контролират и онези ниски етажи на престъпния свят, които не заслужават непрекъснатото внимание на големите акули. От своя страна, тези верни престъпници са насърчавани да ликвидират и онези техни побратими, които се стремят да са независими от властите и да им се противопоставят. Това от своя страна прераства в поредица от подземни войни, в които верните на режима престъпници често се ползват и с подкрепата на властите, създавайки една ситуация на неравна битка, в която противниците на статуквото са обречени.

Отделно от контрола върху себеподобните, престъпниците се използват и за репресии на политическите затворници и дисидентите. Убийства, обири, побои и непрекъснато малтретиране зад стените на затворите и лагерите са добър способ за пречупване на политическите опоненти на режима и на онези, които посмеят да надигнат глас срещу управляващата върхушка.

Както всяко нещо, така и тоталитарната система си има край. Икономическата неадекватност на всички подобни „строеве“, рано или късно води до неминуем колапс, в който мафията на държавата, за пореден път става полезна. Онези, които стоят на върха бясно виждат настъпването на края месеци, ако не и години по-рано. Именно в такъв контекст, тоталитарните държави започват да се преструктурират, често позволявайки разни недостъпни до преди облаги като право на частни фирми, по-широка поземлена собственост и т.н.

В действителност, всички тези мерки се случват само и единствено с цел да се прикрие създаването на огромен брой фирми и структури, посредством които тоталитарния елит започва да източва средствата от държавата и да ги пренасочва в своите частни сметки. Процесът на трансфер и изпиране на парите се случва посредством фирми, придобиващи собствеността над предприятия, пристанища, поземлени фондове, енергийни холдинги, нефто- и газодобивни компании и т.н. Тези предприятия се раздават на верни на властта хора – роднини, близки и приятели и в последствие чрез тях и от самите тях, се изстискват всички възможни средства. Следва ликвидация, приватизация и фактическа легализация на този изключително сложен престъпен процес.

Успоредно с „легалното“ измъкване на държавните пари, олигархията се обръща и към своите престъпни босове, като тяхната нелегална дейност се преформатира за пореден път, така че съществуващите мрежи да се запазят, но и да се адаптират към променените условия. Така, престъпността фактически се разделя на частни сектори, доминирани от предварително подбрани хора, които да минат „под земята“ и да продължат да акумулират огромни средства, които индиректно да продължат да обслужват същите онези хора, които са били начело и преди.

Разбира се, в тази нова среда, престъпните босове получават автономия, която не са имали преди и част от тях неминуем кривват от пътя, който е бил начертан, в преследване на собствени амбиции. Именно в този контекст се стига до ситуация, в която избухват нови престъпни войни, между верните на една или друга страна подземни групи. Този процес е свързан с множество поръчкови убийства (често неразрешени) и пренареждане на ръководните позиции в отделните незаконни „отрасли“.

Обикновено победители са онези, които се съюзяват с властта (било тя новата или старата, която е преминала козметични процедури). Рухването на тоталитарния ред, разбира се, води до пропукване не само в престъпната, но и в политическата прослойка, която го е съставлявала. В този смисъл, новият след тоталитарен ред често е дефиниран от поредица от борещи се сегменти, които до преди това са били част от общото цяло, но в последствие преследват собствените си политически, икономически и социални интереси.

От всичко, казано до тук трябва да стане ясно, че разгромяването на тоталитарния ред и неговото пост-тоталитарно наследство е процес, който изисква кански усилия и жертви от всяко едно общество, поело по пътя на така наречен „Преход“. Неслучайно мнозина заявяват, че преходът продължава поне толкова, колкото е продължил режимът, който го предшества. Тоталитарните структури имат неприятното свойство да се вкореняват дълбоко в населението. Заради всепронкиващото влияние на режима – образование, култура, администрация, стопанство и т.н., неговото изкореняване е свързано с болезнено изрязване на заразени части от всеки сегмент на социално-политическото тяло.

Само онова общество, което е напълно готово да се подложи на тази болезнена интервенция, може да се надява някой ден да се излекува. За останалите, единственото бъдеще е да преболедуват – този път от една обновена версия на същия онзи вирус, който толкова години е измъчвал предшествениците им.

Още по темата

19/04/2019

Лица

Как умират нелегалните хора в София

06/04/2019

Лица

Как един нелегален човек умря по улиците на София