След края на арбитражното дело с Атомстройекспорт, съществуваха три варианта за реализация на поръчаното оборудване за АЕЦ “Белене”. Първият бе то да бъде продадено на трета страна, но не на всяка цена, по думите на министър Петкова.

"Трябва да бъдем много внимателни когато обсъждаме този вариант, […] защото трябва да си припомним нашия лош опит от 2007–2008 г., когато беше продадено старото оборудване за АЕЦ “Белене” и то беше продадено наистина за жълти стотинки, така че ние не трябва да допускаме това”. Най-лошият вариант, по думите на енергийния министър тогава, бе заплащането на цената му —около 1.2 млрд. лв. на руската компания. “Не можем да твърдим, че тези пари са откраднати или са пропилени. Много е важно да видим как ще финализираме този процес и ако ние успеем чрез агенцията за приватизация да реализираме този проект като частен, то тогава това означава, че разходите, които са акумулирани до момента и това, което ще бъде извършено като разходи по отношение на оборудването, тогава няма да бъдат пропилени“.

Днес, две години и половина по-късно, стратегията за реализация на този проект вече се очертава. През този период тя бе старателно култивирана в публичните изяви на министър Петкова. В края на миналата година тя твърдеше, че най-лошата алтернатива е да не се прави нищо. В подкрепа на това, тя цитираше двата доклада на БАН, които в последствие бяха критикувани много остро от редица независими експерти, включително и от нас. И посочи един пример: “Ако се конструира проектът така, както е заложен този проект в “Пакш-2”, във всички сценарии този проект е финансово жизнеспособен”. И: “голямото предимство на този тип проект е, че заемът ще се изплаща едва когато централата влезе в експлоатация, след 21 години”.

Тя заявяваше, че страната ни разполага с проект, който е нотифициран от Европейската комисия още в 2007 г., че българската страна притежава лицензия от Агенцията за ядрено регулиране и ОВОС. Твърдеше също, че липсва какъвто и да било проблем, свързан със сеизмичността на площадката на централата. Оказа се, че това съвсем не е така.

В края на ноември евродепутатът Светослав Малинов оповести отговорите на няколко въпроса, които той бе поставил пред ЕК в началото на октомври. От тях стана категорично ясно, че проектът “Белене” е нов проект по смисъла на Договора за Евратом и трябва да отговаря на новите, завишени европейски и световни стандарти за ядрена безопасност. Например, според Стандартите за безопасност при оценка на площадките за ядрени инсталации на Международната агенция за атомна енергия (точка 3.7), при наличието на достоверни доказателства за наличие на геоложки процеси, които могат да засегнат сигурността на ядрената инсталация, трябва да бъде потърсена алтернативна площадка.

В отговор на това, министър Петкова заяви, че проектът е същия, който вече е нотифициран и цитира чл. 4 от Регламент № 1209/2000, според който промените в инвестиционните проекти се съобщават допълнително на Комисията. И допълни, че новият инвеститор трябва само да подаде нова нотификация, “която е допълнение към предишната, за да може да упомене настъпилите промени”. Дни след това последва ново опровержение от Светослав Малинов, който в допълнение цитира и становище на Отдела за изследвания към Европейския парламент; всичко това в подкрепа на тезата, че става дума за нов проект — с последствията от това.

На кого следва да вярват българските граждани — на Европейската комисия или на българския министър? Моят отговор, е че със сигурност те биха се доверили на Комисията — всяко социологическо проучване на доверието в институциите ще потвърди това.

В интервюто си пред БНТ от 26 ноември, министър Петкова започна с това, че “основният въпрос е винаги каква е истината, истината е такава каквато е и тя е една”. Основният въпрос, според мен, е трябва ли да вярваме на “истината” на българският министър? В изминалите месеци многократно публично бе заявявано, че визията за реализирането на проекта е това да бъде на пазарен принцип, без държавни гаранции и без дългосрочни договори за изкупуване на електроенергията. Може ли бъдещето да развенчае и нея?

Защото съществува и друга истина. Липсва тенденция за нарастване на потреблението, има достатъчно базови мощности, цената на електроенергията на борсата продължава да бъде най-ниската в региона.

Как е възможно пазарното реализиране на една нова базова мощност с неконкурентни цени, в държава — нетен износител и при условие, че поне в следващите 10 години няма да има проблем със системната адекватност? Последното е заключение на Системния оператор, което се повтаря неизменно в последните години.

На какво би разчитал един пазарен инвеститор, тогава? В думите на министър Петкова се съдържат насоки за вероятен отговор. Държавата не разполага с ресурс сама да строи този проект, каза тя през юни тази година. Ето защо тя търси “стратегически” инвеститор. Но ние не знаем какво стои зад това определение. В давания за пример от нея проект Пакш -2 финансирането на 80% от стойността на 2000 MW нови ядрени мощности (10 млрд. евро) се осигурява от руската държава. По-голямата част от тази сума ще се държи в руската Внешэкономбанк, която при всеки завършен етап от проекта ще превежда 80% от договорените суми на изпълнителите. Липсва ангажимент на унгарската страна за задължително изкупуване на електроенергия, а активите на централата ще бъдат отделени в отделна компания. През миналата година Европейскaта комисия одобри държавна помощ за централата, приемайки мерките на унгарската страна против изкривяване на пазара, въпреки че нейното становище е скептично към всички важни допускания за пазарната жизнеспосoбност на проекта.

Продължава на стр. 2