На 5 март в Кремъл се срещнаха президентите Владимир Путин и Реджеп Тайип Ердоган. Путин не посрещна госта си на летището и не оказа тази протоколна учтивост на своя „скъп приятел”, защото беше страхотно зает с уточняване на поправките в конституцията на РФ. Ердоган може по време на целия полет да се е точил на домакина си като еничарски ятаган, но пристигна в Кремъл мек почти като памуче в дамска пудриера.

Тази среща всъщност беше кризисна. Приятелството между двамата президенти изглеждаше на границата на скъсване. Причината за разногласията естествено беше Сирия, но не само прекратяване на огъня в Идлиб, колкото в уточняване на сферите на влияние в региона. Телефонните разговори не им бяха достатъчни и двамата лидери искаха да надникнат в очите си. Особено Путин.

Миналата година двамата президенти се срещнаха 7 пъти, като повечето от тях бяха на руска територия и най-често се обсъждаше Сирия. Тази година срещите бяха две – в Истанбул за „Турски поток” и в Берлин относно ситуацията в Либия, срещата на 5 март беше трета.

Ердоган заведе в Москва министъра на външните работи Чавушоглу, военния министър Акар и финансовия Албайрак плюс шефа на националното разузнаване MIT Факан Фидан. Путин отговори равнозначно. Никога не стана ясно за какво беше тази масовка, след като в този формат срещата продължи само два часа.

Преговорите се затегнаха и двамата президенти разговаряха на четири очи още цели три часа. След разговорите е подписан меморандум от три точки: 1. От полунощ на 5 срещу 6 март в Северозападна Сирия се въвежда режим за прекратяване на огъня; 2. Покрай трасето на шосе М4 от Латакия за Серакиб ще бъде създаден коридор за сигурност по 6 км от двете страни; 3. От 15 март по шосето да има смесени руско-турски патрули.

Според експерти, преди всичко е избягнато прякото въоръжено сблъскване между Русия и Турция, а отвоюваната от сирийската армия част от Идлиб остава под неин контрол.

Има десетки въпроси за доуточняване: Как ще приемат терористите това споразумение, ще пропуснат ли съвместните патрули по трасе М4? А в Турция как ще реагира опозицията, защото Ердоган беше обещал да изтласка армията на Асад до линията на разграничение според подписания меморандум в Сочи? Как пък ще приеме Асад факта, че настъплението на армията му е спряно?

Тази среща в Москва по същество нанася щрих в съдбата на Сирия. Какво по принцип мисли Асад? Защо го нямаше на срещата в Кремъл? И най-важното: на какво формално основание и с какъв мандат президентите на Русия и на Турция еднолично решават съдбата на Сирия?

Тези разсъждения не напомнят ли края на септември 1938 г., когато премиерите на Великобритания, Франция, Италия плюс Адолф Хитлер сами решили съдбата на Чехословакия. Ако тази алюзия е донякъде смущаваща, може да се зададе директният въпрос дали Идлиб ще повтори съдбата на Нагорни Карабах, където конфликтът продължава вече десетилетия?

За този кавказки анклав е уместно да се припомни събитие от април 2016 г. Тогава страните от ЕС, генералният секретар на ООН, както и страните-съпредседатели от Минската група призоваха да бъде спрян огъня между Армения и Азербайджан, а само Ердоган подкрепи действията на Баку и осъди Ереван. Този момент едва ли е най-позитивният факт в политическата биография на турския президент.