Добрин Тодоров, kultura.bg

Актуалната ситуация

През седмиците след последните парламентарни избори в българското общество, вместо да настъпи успокоение, се наблюдава нарастване на напрежението. Това състояние е следствие от обстоятелството, че в Народното събрание не бе излъчено мнозинство, което да е в състояние да състави правителство, ползващо се с доверието на повечето граждани. Настоящият кабинет успя бързо да се дискредитира като с поредица свои действия изведе на улиците хиляди граждани на протест. Въпрос на не много дълъг срок от време е неговото оттегляне, поради липса на професионален капацитет, морален авторитет, а и на достатъчна парламентарна подкрепа. На дневен ред мнозина българи отново поставят въпроса за предсрочни парламентарни избори. Същевременно немалко разочаровани от новото правителство граждани не подкрепят оставката на кабинета в този момент и предлагат извънредните избори да се отложат с няколко месеца, най-малкото, за да се подготви солидна алтернатива на настоящото, а и на предходното управление. Всички трезвомислещи българи обаче признават, че страната е в дълбока политическа криза, от която е трудно да се намери бърз и траен изход. А това означава, че е нужно веднага да започне работа по неговото търсене.

Задачата

Намирането на приемливо за мнозинството български граждани решение на настоящата кризисна ситуация зависи от това в какъв мащаб и с какъв времеви хоризонт ще бъде той. Със сигурност могат да се намерят краткосрочни решения на най-острата фаза от кризата, от които обаче поне едната страна в конфликта няма да е удовлетворена. По-трудно е да се начертае план за дългосрочно преодоляване на проблемите, пред които стои страната, тъй като това предполага цялостна визия за градирането им по значимост и разполагане във времето на конкретните действия. Предпоставка за предприемането на каквито и да е начинания е поставянето на стратегическа цел, към която да се стреми обществото, а тя пък зависи от ценностите, върху които ще стъпят гражданите при нейното формулиране.

Отправната точка

При определяне на опорната точка за решаване на острата криза, в която е изпаднала българската държава, следва да се постигне съгласие между гражданите относно дълбоката основа за нейното пораждане. Иначе ще се остане при описанието на многобройните отвратителни проявления на прогнилата държавност. Тук следва да се установи, че крайната причина досега да не бъде изградена у нас една добре функционираща модерна държава е извън институциите на властта. Тя се корени в състоянието на българското общество, което е в процес на постепенен разпад. Видимият израз на разрушената обществена тъкан, е кризата на доверие, при това изразяваща се не само в снемане на доверието от досегашните играчи в българската политика. Тя е далеч по-обхватна и засяга на практика всички елементи от жизнения свят на съвременните българи. Днес мнозинството от тях са загубили не просто вяра в Бог, в себеподобните и дори в себе си. Това е изключително тежко състояние, изразяващо се в разколебаване в основанията както на личния, така и на съвместния живот на хората. Те са загубили ориентири, лутат се объркани и безпомощни, готови да последват всеки, който им обещае да ги води към лично и общностно добруване, макар обикновено да ги използва за собствените си цели.

Посоката

Ако е вярна диагнозата, че българското общество е болно от недоверие, то следва да започне търсене на лечение за тази болест. А то не може да се постигне леко и бързо, защото и заболяването е сериозно. Най-общо посоката на дирене обаче е ясна. Ако използваме езика на дипломацията, следва да кажем, че става дума за предприемане на мерки за укрепване на доверието.

Всеки разумен и достатъчно житейски зрял човек знае, че има само един сигурен начин за печелене на доверие – това е съвместната работа. Доверие се гради, когато заедно с други лица и групи се планират и осъществяват общи начинания. То се задълбочава при стриктно спазване на поетите ангажименти от всички участници в тях. Съответно се губи, когато някоя от страните не изпълни поетите задължения. Днес мнозинството граждани у нас смята, че техните политически представители са ги заблудили и предали, като ги използват за собствените си и на своите ментори користни интереси. От това следва, че или трябва да се подмени едната страна в съвместното дело, каквото в случая е успешното управление на страната, или да се сключи нов договор между същите участници, но при различни условия.

По-лесен е първият път, още повече, че при него от самите граждани не се иска да променят досегашното си поведение, а просто да делегират своето доверие на нови лица, но с риска да бъдат отново разочаровани. По-продуктивно обаче е другото – да бъдат положени усилия и от двете страни в политическия процес, като в крайна сметка бъде сключен нов обществен договор. При подобен вариант обаче самите граждани следва да споделят общи ценности, да изразят по категоричен начин единна визия за бъдещето на страната и да се ангажират с реални действия за промяна на своето положение. Ако се тръгне в тази посока, самите граждани трябва да се преборят за активно участие при вземането на стратегически за страната решения. В този случай на политиците ще бъде отредена изпълнителска роля на ясно формулирана програма и от тях няма да се очаква да вземат принципни решения вместо гражданите. Ако обаче гражданите изберат да виждат в политиците свои лидери, без да им възлагат постигането на конкретни цели, то те и не могат да им търсят отговорност за собствената си неспособност да посочат какво точно искат.

Наследството

Засега българското общество изглежда не е готово да прояви взискателност към самото себе си. Мнозинството негови представители предпочита да насочи претенциите си извън себе си – главно към властимащите. Недоволството от начина на живот на преобладаващата част от това мнозинство се изразява в оплакване от материалния недоимък и липсата на спазване на правила в съвместното общежитие. Обикновено чувството за неудовлетвореност се изразява в изказвания за ненормалност на условията за съществуване и аморалност на притежаващите богатство и власт. Подобно формулиране на основните житейски проблеми отговаря на реалното разминаване между „трябва” и „е” в ежедневието ни. Но то поражда въпроса какво е виждането на гражданите за нормалност и дали то е споделено. Иначе казано, дали представите ни за ред – стопански, правов и морален, наистина се разбират от само себе си или трябва да бъдат изрично изговорени и потвърдени чрез активно обвързване с тях.

Ако българските граждани искат да живеят в едно удовлетворяващо ги общество и добре функционираща държава, е нужно да постигнат поне минимално съгласие относно базовите ценности, норми и цели на съвместното си съществуване. Ако такива бъдат приети от мнозинството българи, то те следва да бъдат фиксирани по подходящ начин в задължаващ всички граждани документ, играещ ролята на обществен договор. Той би следвало да послужи като средство, метафорично казано, за преосноваване на държавата.

Досегашният „договор”

Обикновено ролята на обществен договор в една демократична страна играе нейната конституция. В българския случай обаче приетият през 1991 г. основен закон не изпълни подобна задача. Още при приемането на документа възникнаха принципни спорове по основни негови положения. Неслучайно новата конституция не бе предложена за одобрение чрез пряк вот от гражданите, както стана в почти всички бивши комунистически страни. По своя характер настоящата българска конституция е мъртъв документ, който редовите граждани не познават. Те не са ангажирани емоционално и рационално с вписаните там норми, и съответно са безразлични към тяхното нарушаване.

Ако българските граждани действително искат да живеят по-добре, следва да помислят върху възможността за включването си в подготовката и приемането на основно преработен или изцяло нов конституционен текст. Текст, в който по различен начин са дефинирани правомощията и отговорностите на основните държавни институции; намерен е нов баланс между отделните власти и структурите в тях; заложени са механизми за ефективен контрол от страна на гражданите върху всички административни органи. И най-вече, коректно са определени основните права и задължения на българските граждани.

Фалшивите „права”

В сега действащата конституция са заложени предпоставките на редица конкретни проблеми на българското общество от периода на прехода. Създателите на този документ – комунистите/социалисти от началото на 90-те, вградиха в него редица свои предразсъдъци, илюзии и страхове относно новото социално устройство на България, което така или иначе трябваше да се установи след тоталитарния режим. Едно от най-вредните им заблуждения, ако не и съзнателно поставени „мини”, бе оповестяването на „правото” за „безплатно” здравеопазване и образование. Тази фактическа неистина и до днес блокира възможността за същностна реформа на тези основни социални сфери. Нещо повече, въпросните норми от Конституцията на Република България (чл. 47, ал. 2; чл. 52, ал. 1 и чл. 53, ал. 3) торпилират изобщо реформирането на публичната сфера по посока на повишаване на качеството и ефективността на предлаганите от нея услуги. Затова и отпадането на лъжливите, нелепи и обидни за осигуряващите ги на практика „права” е първостепенна потребност пред българското общество. А затова е нужен сериозен обществен дебат, в края на който да се стигне до промяна на основния закон, така че да бъдат прокламирани действителните цели пред българското здравеопазване и образование, а и социална сфера като цяло, предоставяне на достъпни и качествени услуги. Доколкото здравеопазването и образованието са основата на съвместното съществуване на гражданите, то и в останалите социални сфери – например администрацията и правоохранителните органи – следва да се постави също като най-обща задача подобряване качеството и ефективността на работата в тях, което е възможно единствено чрез въвеждането на действителна конкуренция.

„Естествената” цел и нейната „цена”

С вписването в Конституцията на правата за достъпно и качествено здравеопазване и образование ще се направи важна крачка към определянето на споделената обща цел, която да преследват българските граждани в бъдеще. Понятието качество е начинът, по който може да се утвърди днес най-простата, но универсална и винаги валидна цел на човешкото съществуване – „добрия живот”. Постигането на качествени здравни и образователни услуги е предпоставка за подобен начин на живот и стандарт за всички други дейности, които ще се извършват от българите занапред. Въвеждането на подобен универсален критерий обаче означава заявка за повишаване на претенциите на гражданите не само към другите, но на първо място към себе си. Иначе казано, високото качество на живот има своята цена – въвеждане на конкуренцията, като всеобщ способ за действие, доколкото тя е единственият доказал се на практика универсален начин за гарантиране на високо качество. Ала конкуренцията носи рискове и несигурност, поради което се полагат и толкова много усилия тя да бъде избегната или само имитирана.

Устройството на държавата

При евентуалния критичен преглед на нормите, заложени в Конституцията на Р България, с оглед поставянето на държавността у нас на здрави ценностни основи, неминуемо ще се стигне до редица належащи промени в нея. Сред тях се откроява отмяната на един особено вреден текст, ерозиращ основите на правовата държава. Става дума за разпоредбата на член 120, ал. 2 от Конституцията, който допуска гражданите и юридическите лица да не могат да обжалват всички административни актове, които ги засягат, когато въпросните актове са „изрично посочени със закон”. Освен, че отваря вратичка за произволни и безконтролни юридически актове от страна на администрацията, този текст вече носи реални материални загуби за страната, понасяни в резултат от влезли в сила осъдителни присъди на Европейския съд за правата на човека.

Наложителна е и промяна в основния закон на страната относно съществуващия баланс между основните институции, които имат непосредствени управленски правомощия: правителството и президентската институция. Понастоящем е налице неправомерно натоварване на президента с функции, с които по правило би трябвало да разполага само изпълнителната власт в лицето на Министерския съвет, тъй като този орган е отговорен пред народното представителство, за разлика от държавния глава. Този дисбаланс осигурява заложената в основния закон на страната възможност за оформяне втори център на изпълнителна власт. И тук е нужна промяна в Конституцията на Република България в раздела за правомощията на Президента на Републиката по посока на тяхното стесняване до представителни функции. Ако се приеме, че те следва да са само такива, то трябва да се промени и начинът за избиране на държавния глава – вместо пряко от гражданите това да става от Народното събрание.

Заслужава да се помисли сериозно още веднъж и върху вече обсъждани сред различни обществени среди, но ненамерили засега задоволително решение проблеми, заложени в основния закон на страната: мястото на прокуратурата и следствието в структурата на основните власти – в съдебната или изпълнителната; видът на избирателната система; възможността на гражданите пряко да сезират Конституционния съд; броят на народните представители; нуждата от поддържане на длъжността „вицепрезидент”; задължителната „образователна възраст”, а не образователна степен, която следва да притежават българските граждани и пр. Не подлежи на съмнение и необходимостта от заличаване на архаичната и тромава институция Велико народно събрание.

Първата стъпка

Като се има предвид казаното дотук, става видно, че е достигната критичната маса от задължителни промени в Конституцията на Република България, за да е възможно продължаването на замразените при предходните три управления така необходими социални реформи у нас. За целта е необходимо да се премахнат структурните дисбаланси, които спъват нейното развитие. Оттук следва необходимостта гражданите да поискат от политическата класа следващите национални избори да бъдат за последно Велико народно събрание, което да направи основен ремонт на настоящата конституция или да приеме нова. След това би могло да се проведе и референдум, на който гражданите да изразят отношението си към заложените в този документ принципи, като по такъв начин се ангажират с тяхното спазване. Резултатът от подобно допитване би бил реално сключване на такъв обществен договор, който да гарантира продължаване и даване нов импулс на политиката за модернизиране на страната, в резултат на която да се постигне действителна интеграция на съвременна България в семейството на развитите европейски държави.

Следващата крачка

Спечелването доверието на гражданите и защитата на техните интереси в една бъдеща прореформаторска политика може да стане по един сравнително лесен начин, като се промени основополагащ принцип, наложен от правителството на предходната тройна коалиция. Става дума за относително малко коментиран, но с изключителна важност акт по въвеждане във взаимоотношенията между граждани и администрация на принципа за „мълчаливия отказ”. С него вече споменатото управление недвусмислено застана на страната на администрацията в необявената „война с населението” и се противопостави на гражданите, на които по определение трябва да служи. По този начин то узакони безхаберието и леността на чиновничеството, от което на практика не се изисква да откликва на исканията на гражданите. Да не говорим, че създаде предпоставки за разгръщане на корупция, доколкото всеки, който наистина желае да си реши проблем с участие на администрацията, е принуден да я „стимулира” незаконно.

Чрез налагане на обратния принцип – за „мълчаливото съгласие” – едно бъдещо управление, ползващо се с доверието и подкрепата на гражданите, ще постигне няколко благоприятни ефекта. От една страна, наистина ще хармонизира българското законодателство с европейското – нещо, което трябваше да се направи още преди приемането на страната в Европейския съюз. От друга страна, ще заяви ясно, че за него държавата не са чиновниците, а преди всичко гражданите. То ще се ангажира с разбирането, че служи тъкмо на тях. Това би бил символичен акт на „връщане на държавата на гражданите” и отправяне на недвусмислен сигнал към професионалната администрация, че тя ще бъде оценявана по това как спомага за решаване проблемите на редовите българи – навреме и качествено.

Съвместният проект

Направените дотук предложения нямат претенцията да изчерпват съдържанието на бъдещия проект за преизграждане на българската държава, стъпил върху укрепване на обществото от автономни граждани. Очевидно е, че никоя отделна личност или група от лица не е в състояние да предложи такъв цялостен и завършен план. Ала всеки, който има какво да допринесе за успеха на тази кауза, следва да има възможността да го стори. И тук изпъква отговорността на медиите като трибуна за излагане, защита и утвърждаване на смислени инициативи на редовите граждани или неправителствените организации. Ако бъде създаден със съвместните усилия на гражданите солиден и привлекателен проект, то той следва да бъде осъществен с участието на редица политически субекти – съществуващи или новосъздадени, които да станат негови популяризатори и съавтори.

Проф. дфн Добрин Тодоров е философ, директор на Хуманитарния департамент в Минно-Геоложкия университет „Св. Иван Рилски”. Автор на книгата „Философската публичност в тоталитарна и посттоталитарна България” (2009) и др.