На 13 април тази година "Нова" телевизия изведнъж прекрати договора си с карикатуриста Чавдар Николов и изтри всички негови карикатури, нарисувани за нея, и поместени в сайта ѝ за видео споделяне Vbox.

Това се случи малко след като в сутрешния блок на медията онази сутрин той показа своята нова творба, осмиваща премиера Бойко Борисов, представен като главатар на мутри и ловци на бежанци, известни в последно време като Динковци.

Реакцията на обществеността бе светкавична, а "Нова" излезе с няколко оправдания едно след друго, кое от кое по-съмнителни. Скандалът стигна и до премиера, който се намеси пряко в ситуацията, хвърляйки още по-голяма сянка на съмнение върху свободата на медиите в България и конкретна при случая с Чавдар Николов.

OFFNews се свърза с карикатуриста, за да поговорим какво се случва след края на скандала, какво е положението със свободата на словото в страната, самоцензурата, съдбата на медиите по света и у нас, културата на българите, значението на карикатурата, патриотизмът и бъдещето на България.

Първата част на интервюто може да прочетете тук.

Как може да се обърне процесът, как може ние, хората, да накараме българите в чужбина да се върнат, да спрем заминаващите, да променим случващото се с медии, политици, прокуратурата?

Нямам отговор как може да стане. Аз лично опитвам вече толкова години и резултатите не са светли.

Може би протести?

Минаха и протести, минаха. Липсва ни тази солидарност..., но не знам, нямам решение. Има нещо такова в манталитета ни: обикновено губим най-лесно това, което сме получили даром, като русенските милионери. Нали знаете, че там мине се не мине и някой печели. Така имаше статия в един вестник за русенските милионери, че повечето са с ужасна съдба, разбили семействата си, изгубили бързо парите. Така и с нашите свободи, неизвоювани лично от нас, неоценени от нас лично, за да застанем да ги пазим ясно и категорично. Получихме промяна 1989 г. и...? Тази промяна дори и мен ме изненада, че сме се върнали по-назад от 89-а година. Защо? Защото дойде даром, дигна се големият митинг от „Орлов мост“ до „Плиска“ и решихме, че, както се казваше през комунизма, сме постигнали окончателна и категорична победа. Не, докато не променим това в манталитета си, няма да успяваме.

Бъдещето не е розово, защото губим ресурс, с който можем да го направим, губим хората, които да го направят, и остава да се лумпенизираме главоломно, да ставаме все по-бедни и управлявани от пари и др. работи, но в никакъв случай от идеи. У нас никакви идеи не ни трябват.

В крайна сметка всичко зависи от нас.

Да, всичко зависи от нас и това, което ни се случва, е в резултат от нашите действия или бездействия.

Сред хората сякаш битува желанието някой друг да им оправи проблемите, само да гласуват за него и той да им ги реши – Борисов, Царя, Бареков, който ще им даде и по един таблет на всичкото отгоре. И никой не се интересува какво става, най-много да поцъка с език, но ще бездейства. Не сме солидарни сами със себе си дори.

Колко пъти тази липса на мозък ще ни управлява? Има един лаф: Турчинът казал за българина, „Българинът е много умен човек, но да му имам акъла после“. Кога ще дойде това после, защото всеки път става или с 800 дни, или с „Аз ги хващам, те ги пускат“, или с някакви имагинерности, докога ще се подвеждаме толкова елементаро. Може би ние не сме толкова глупави, колкото сме мързеливи и инертни, защото обикновено разсъждаваме правилно. Когато седнем на маса с приятели, всички сме наясно с нещата, правилно сме ги преценили, обаче като дойде моментът да се действа – „Абе, сега съм се уговорил с един от махалата да пием ракия“, „Ще ходя на кино“, „Жената се обади, не знам какво става“. И в крайна сметка от заявеното мощно желание за промяна, както при онзи, който е казал, „Дръж ме, че ще го убия“, се оказва, че отиде един, а другите имат важни задачи за вършене, свързани не конкретно толкова, колкото духовно със салатката и ракийката.

^{Карикатура на Чавдар Николов.}

Какъв съвет бихте дали на младите – заминете или останете тук да се борите, въпреки че прогнозите не са светли?

Не мога да давам съвет, опитвам се да дам пример. Навремето работех във в-к „Анти“ и се случи така, че два пъти заминавам за Англия и два пъти се връщам, веднъж имах неща да проверявам, а вторият беше обучение за година-две. Когато се върнах, в „Анти“ ме приеха с „добре дошъл“ и написаха заглавие: „Два пъти идиот на републиката“, защото два пъти се завръщах. Какъв съвет да дам?

Там обаче съм присъствал на следното нещо: Имаше един много интересен клуб към посолството, имаше неделно училище, магазинче за продажба на българско вино, читалище и черква. В петък се събираше голяма и разнородна група от стари имигранти, студенти, мошеници, случайно минаващи. В петък ставаше голяма гюрултия в читалището, защото българите в чужбина са настроени много носталгично – пускаха се „Морни соколи на Вардаро“ и т.н. неща се слушаха на плочи.

Имаше един възрастен човек на 75-80 години, чието име съм забравил, който пътуваше с метро за около 2 часа, за да дойде до клубчето, да изпие 20-30 грама българска ракия, която сме намерили по разни канали, с нас, от време на време носеше и 1-2 домата, които сам е отгледал – и да поговори български, защото в семейството му никой не говори български. И това за 1-2 часа, даже по-скоро по около час, като пътуването му беше 2 часа на отиване и 2 часа на връщане. Просто за да изпие 50 грама ракия, да се похвали с един домат, който е изкарал на чуждата земя и да поговори български език.

Тук говорим български, но не сме възпитани да се държим като истински българи, а тези там няма да говорят български, но ще са възпитани като истински граждани. Това е голямата разлика и някак си не можем да го направим тук.

Интересно ми е, като чета вестници и видя, че еди-коя-си година всичко се преобръща, някаква врачка казала, че някаква жена ще седне на стола на Борисов и оттам-нататък настава нещо уникално. Това е като печалба от тотото, като ужасната заблуда, че нещо ще се промени за един ден. Я вижте колко много хазартни къщи има, ами тези, дето трият? Вижте колко възрастни хора ходят и трият, а не съм видял някой, освен в платените реклами, да е спечелил нещо. Трият, дават пари, даже отделят средства от хляба си, за да може да си купят билет, да го изтрият и да видят, че са били на ей толкова от шанса да спечели 50 000 лв. или поне 4700.

Това е жалко, но тези хора са много и ще стават все повече, защото сме лумпени и не можем да разсъждаваме. Както след 89-а година изведнъж се нароиха за ден много богати хора и ти си казваш, „а, какво става бе“? Ама те бяха назначени там за милионери. „Значи и за мен е възможно, ако вляза в това бинго да си купя изтривачките“.

Някаква страшна патология е, амалгама от всякакви лоши неща, които са се случили.

Да де, ама ние разсъждаваме правилно, но за жалост нещата си стоят.

И дори протестираме!

Все още има някакъв живец. Мисля си, че по-скоро трябва да слушаме младите, с риска те да грешат.

Аз познавам младите – много е зле положението. Да не разправям какво е в Журналистическия факултет на СУ... Повечето са много глупави и прости, а малкото хора, които имат акъл в главата, не ги интересува или ги мързи. На пръсти се броят истински ангажираните ми състуденти и познати, които ще протестират, ще се опитват да променят нещо, ще знаят какво се случва в политиката и обществото. Няма да забравя в първи курс, когато проведох анкета сред колегите за материал с въпрос: Коя е Людмила Живкова, как 5-6 души знаеха коя е, всички останали нямаха представа.

Тези хора имат шанса да станат министри, Вие нямате. Ние имахме министър на културата, която каза, че любимият ѝ композитор е Златю Бояджиев. Имахме министър-председател на България, който говореше за „братята Славейкови“ - негово величество Симеон II.

^{Карикатури на Чавдар Николов.}

Поне може да го извиним, че е живял извън България.

Да, и той е объркан в превода нещо.

Кърт Вонегът бе казал: „Истински ужас е да се събудиш една сутрин и да откриеш, че съучениците ти управляват страната“.

Имал съм случаи в моята практика хора от културния отдел да питат: „Абе чакай сега, в крайна сметка как е правилно – Мане или Моне?“ Но хайде, това е по-встрани. Но младите не знаят история, не знаят, че имат някакво задължение, натрупване, на което трябва да отговарят. Защо да не мислим, че ние сме длъжни на нашите герои Левски и Ботев? Ми длъжни сме, разбира се. Ние в момента сме ги изоставили, имам чувството, че не са били българи, като гледам какво се случва около нас. Ми не са били българи, може да са били сирийци, но българи явно не са били.

Още повече образът на Ботев, Левски и др. се профанизира, защото се използва по много грозен начин от една групичка хора, която завързва други хора със свински опашки и от воленсидеровци.

Видях, за съжаление, видях татуираните ръце. Ама кой да им каже, учителите бяха смазани, те вече не могат да управляват този процес, а единствено те бяха способни. Те са поставени в толкова унизително положение, че можеш ли да обясниш на някого какво точно значи Левски и Ботев? Ще ти каже: „Чакай бе, ти нямаш 5 лв., виж се с какви дрехи идваш, а аз ще те слушам, какво ми говориш за Ботев, ще си го знам, както аз си искам”.

Нека да сменим посоката на разговора към малко по-свежа тема, защото много задълбахме. Как протича процесът на рисуване при Вас?

Целият новинарски поток трябва да се отсее и да се прецени кое е най-важното събитие, което да влезе в политическата карикатура. Най-важното в този случай е политическата карикатура, за да не бъде пропаганда, да действа по конкретен повод. Тоест отговор, анализ, смешен, суховат, скучен, но по конкретен повод. Ако не е, единият крак е вече в пропагандата, ние нямаме право да обобщаваме някои неща за някои политик, можем да коментираме и да бъдем агресивни доколкото културата ни и манталитетът ни позволяват.

Как решавате да нарисувате Костов с отсечена глава или Борисов по определен начин?

Това са естетически разбирания. Карикатурата се появява през 16 век като забавление в ателиетата на художниците, те са си рисували смешки помежду си – дълги носове, уши и т.н. Карикатурата произлиза от глагола „карикаре“ на италиански, което значи „преувеличавам“. След това вече разбират, че това може да бъде оръжие, остър начин за влияние в обществото и започват да я ползват в политическите коментарите.

Особено през войните карикатурата винаги служи за пропагандни цели. Както случаят с Александър Добринов, прекрасен карикатурист, направил голямата карикатура – метър и нещо на деветдесет сантиметра – в кафенето „Цар Освободител“, където са нарисувани 106 души, цвета на българската нация по онова време: Багряна, Дора Габе, Яна Язова, композитори, писатели, художници, карикатуристи, почти всички, които са в учебниците ни сега.

^{Кафенето на Александър Добринов.}

1941 г. той нарисува едни книжки, издавани от Министерството на пропагандата по онова време, за живота в Съветския съюз. Там той третира теми като тази за Павлик Морозов, какво се яде, какви процеси има в обществото на Съветския съюз от наша гледна точка. Какво става след идването на комунистите на власт – той е осъден от Народния съд заради тези карикатури на Сталин и сталинския модел на живот в Съветския съюз на две години ефективна присъда и е изселен с цялото си семейство в Луковит. След години му позволяват да се върне в София, като през това време той си е изкарвал парите, пишейки лозунги за предприятия и рисувайки на някаква консервна фабрика нещо. Когато му позволяват да се върне в столицата, той рисува младите актьори от театър... някакъв фронт беше, не помня точно. Но това са млади актьори, които обикалят с постановки провинцията, като сред тях са Никола Анастасов, Мутафова, Парцалев, всички известни са минали през този театър.

През 1998 г. направихме голяма изложба на Добринов, за да възстановим името му и знанието за него. Неговият син настояваше в изложбата и каталога да влязат неща, които е рисувал. „Ето, те сега са звезди – казва – хубаво е, интересно е да бъдат представени тези шаржове". Ние обаче бяхме една голяма група с Доньо Донев, Теньо Пиндарев, лека им пръст, проф. Димитър Аврамов, лека му пръст и на него, Аделина Филева и т.н. Събирахме се в Софийска градска художествена галерия при Филип Зидаров за обсъждане какво да правим. На горния етаж бяхме разположили всички карикатури и говорим какво да изберем – и се вижда, че нещата, рисувани след 1944 г., изведнъж са изгубили почерка и блясъка на истинския художник от кафене „Цар Освободител“. И проф. Аврамов ми каза: „Виж сега, ти си млад и се занимаваш с карикатура, гледай и не го забравяй това нещо, този човек е унищожен като творец. Той е трябвало да изкара някой лев и прави някакви етюди, които нямат нищо общо с неговия маниер на рисуване, с тази перфектна деформация, която е постигал, с една линия, която може да определи мястото, до което няма да те засегне с образа, който е направил, а само е вкарал хумор към това“.

Защото карикатуристите винаги гледаме да допълним природата, тя малко е пуснала носа на някой, ама ние гледаме да го пуснем още по-дълго, за да привлечем вниманието точно там. Еле пък ако можем да направим психологическа характеристика на някого чрез деформация на образа, това вече е постижение, което той е умеел, но след това го е загубил. Това е в условията на тежка диктатура.

Има ли нещо в карикатурата, с което човек не бива да се майтапи, според Вас, като пример ще дам „Шарли Ебдо“, който стана печално известен.

Струва ми се, че карикатурата на „Шарли Ебдо“ е много особен вид, може да се нарече с термина, популярен от времето, когато Христо Калчев беше жив, вулгарна карикатура. Не всеки се нуждае от това предизвикателство, за да отправи послание към обществото, защото ние правим това, рисувайки. Лично мен естетически ме възпират някои неща, които виждам в „Шарли Ебдо“, но в крайна сметка другото е още по-брутално, защото в крайна сметка това е образ, нарисуван с молив, отговорът с куршуми е ужасяващ и неадекватен. Но това няма да го разсъждаваме, ние разискваме до каква степен можем да си позволим тази агресия се дължи на личната култура и личното усещане на всеки, който го прави, това е друг аспект на нашата работа.

^{Карикатура на Чавдар Николов.}

Листът запомня тези неща и след това поколенията решават кой е бил добър карикатурист и кой не е бил много убедителен. Това пък е другото мъчение, защото знаете, че в живота на художника най-важната илюзия и най-важният двигател е, че може примерите, които ни дава времето, да се случат на всеки.

Да вземем за пример, макар и много клиширан, Ван Гог: той през живота си е продал може би 1-2 картини, гръмнал се е – или както твърди един историк, че всъщност не се е гръмнал, а по нещастие някое дете го е застреляло, но не е искал да каже. Животът му минава тежко, ако не е бил брат му да му помага..., но е бил отдаден до крайна степен на това, което прави. И след неговата смърт изведнъж поколенията и съдбата се променят и сега отвратителното е, че картините му струват 40 милиона или там някъде. Това е адски гадно, защото знаем как му е протекъл животът. Между другото той е живял в нирвана, не е мислел за парите, бил е доволен, че прави това, което иска и на което се отдава. Майната му после, че има някакви, които биха дали 40 милиона, което го намирам за обидно за съдбата на този велик художник. Така че надеждата на всеки художник е, че ледовете се пукат един ден и нещата си идват на мястото. Това прави възможно да преодоляваме трудностите, които виждаме пред себе си.

Къде може да видим карикатурите Ви?

„Нова“ телевизия върнаха видео карикатурите ми във Vbox. Само във Фейсбук иначе може да се видят много от нещата, които съм правил през последните 3-4 години. И най-важното е от сега нататък да идвате да гледате в „Терминал 3“ това, което ще правя в бъдеще.

Още по темата

22/04/2016

Интервю

Чавдар Николов: Договор с Борисов не подписвам (част I)

21/04/2016

Медии

Чавдар Николов отказа да се върне в Нова тв

14/04/2016

Медии

АЕЖ за изтритите карикатури: Брутален, ясен и драстичен случай на цензура

14/04/2016

Политика

Борисов обясни за карикатурите: Искат да ни разклатят заради бежанците