Малко преди официалното откриване на художественото произведение „Мечти за бъдещето“, с което е опакована известната сграда във Виена „Рингтурм“, седалище на концерна Wiener Städtische Versicherungsgruppe (Виенска градска застрахователна група), говорим с неговата създателка – българската художничка Даниела Костова. За идеята и емоциите около факта, че е първият българин, избран за дванайсетото опаковане на историческата сграда на Дунавския канал, и за посланията, които оставя след себе си.

Даниела Костова, родена през 1974 г. в София, е интердисциплинарна художничка. Следвала е в Художествената академия в София (България) и в Rensselear Polytechnic Institute (RPI), Ню Йорк (САЩ). Интересува се от сравняването и съпоставянето на различни културни модели и търси техните допирни точки и получените хибридни форми. Работа ѝ е показана в многобройни институции и изложбени формати, като например в Queens Museum of Art в Ню Йорк, в Института за съвременно изкуство в София, в Kunsthalle във Виена, в Centre d’art Contemporain в Женева и в Kunsthalle Fridericianum в Касел. Рецензии на нейните изложби са публикувани в New York Times, Brooklyn Rail, Flash Art International и Art in America.

Художничката е получила много стипендии, включително стипендии за пътуване на NYFA, Американска фондация за България и Европейската културна фондация, както и стипендия за ArtsLink Resideny на Celveland Institute of Art в Охайо, а също и награди, по-специално Unlimited Award за българско изкуство през 2011 г. Даниела Костова е съосновател на интердисциплинарния екип Bulgarian Collaborative, директор на кураторския проект на Radiator Gallery,ментор в Имигрантската Арт Програма на New York Foundation of the Arts, както и член на управителния съвет на програмата за обмен CEC ArtsLinк.

- Какво означава да бъдеш интердисциплинарен художник? Коя част от изкуството Ви вълнува?

Интердисциплинарен художник означава да бъдеш човек, който работи с повече от една дисциплини. Аз започнах като живописец, когато завърших Художествената академия в София. След това започнах да експериментирам. Виена беше първият западен град, който посетих през 1997 година. Попаднах в ситуация, в която трябваше да изляза от кожата си и от комфортната си среда и да работя заедно с други хора в обща ситуация. Това беше първият път, в който практикувах интердисциплинарност и беше много интересно, защото се срещнах с изкуството на много различни хора. Според мен почти всяко поведение може да бъде използвано в контекста на съвременното изкуство. Така постепенно започнах да работя с видео, инсталация, фотография и др.

Бих казала, че тогава времето беше такова, защото хората тепърва се отваряха към по-различното, експериментите и новите идеи. Съвременното изкуство не беше много популярно в България. Тогава тепърва се създадоха галерии, които представяха такива творби, а интересът на хората се пробуди.

Насочих се към медийните изкуства и започнах да уча в Rensselear Polytechnic Institute (RPI), Ню Йорк (САЩ). След това се специализирах в дигитални изкуства и мисля, че това, което показвам сега, е комбинация между моето класическо образование и новите медии.

- „Мечти за бъдещето“ е стар проект, на който сте вдъхнали нов живот? Как дойде идеята за него?

При създаването му не съм очаквала, че той може да бъде на сграда като тази. Първоначално този проект беше продуциран за изложба, която се казваше „След полета“. Тя беше в Института за съвременно изкуство в София. Идеята ни беше чрез изложбата да отбележим 50-годишнината от първото излитане в космоса на Юрий Гагарин. При завръщането си той получава бял гълъб. Фотографията на Гагарин инспирира Пикасо да нарисува своя бял гълъб, който е символ на мира.

Умишлено на костюма на детето има българското и американското знаме. Тук преплитам личната история. На снимката е собствената ми дъщеря, която е дете на българка и американец. В годините, в които правих творбата, мислих за интернационализирането на космоса. Има много малки детайли в творбата ми.

Когато се роди детето ми, превърнах апартамента си в ателие, от което работих. На снимката тя е на 6 месеца. Беше много интересно, тъй като придържаме детето, което още падаше на една страна, а самият гълъб е истински – купих го лично аз от един зоомагазин. Заснемането беше като игра.

- Какво по-специално променихте в произведението си за опаковането на "Рингтурм"?

Когато дойде предложението да опаковам сградата, дойде и първият въпрос: „Какво ще има на другите стени?“. Молбата на куратора беше да развия проекта. За мен това беше предизвикателство и много добра възможност. Така дойде идеята за детските играчки, които държи дъщеря ми. Самата играчка е много деликатна и се върти. При нея идва идеята за баланс в света. Ние трябва да мислим как да балансираме всичко около себе си.

Появи се и портокал. Той по-скоро носи идеята за трансформацията. За мен изкуството е трансформация – когато вземеш нещо и го поставиш в контекст, в който то може да означава нещо друго. Портокалът прилича на небесно тяло, но щом го погледнеш отблизо, виждаш, че реалността е друга.

Според мен има много абсурд в целия проект. Той е забавен, но има и абсурд, който ни свързва с времето, в което живеем.

- Разбира ли дъщеря ви, че е част от Вашите проекти и как приема факта, че образът ѝ стои на сградата?

Дъщеря ми е на осем години и е горда от факта. От друга страна, тя не се асоциира с това шестмесечно бебе. Интересно е, че тя се казва Вега и в името ѝ има космически елемент. Вега е звезда от съзвездието „Лира“ и е една от най-ярките звезди.
Всяко нещо има логика. Последните ми творби се занимават с проблема на децата в Америка. Все повече децата се ограничават, като това е част от системата на контрол. Винаги търся контраста от това как аз съм живяла и съм се справяла и от живота на детето ми.

- Вие сте първата българка, която участва в този проект? Как се чувствате и смятате ли, че това е най-големият Ви успех?

Чувствам се горда. Трудно е да се дефинира успехът. С възрастта тази дефиниция се променя. Отглеждането на едно дете също е успех.

Във всички случаи това е репрезентация на България и съм сигурна, че друг български художник би се справил прекрасно със задачата. Разбира се, радвам се, че моята работа е избрана. Смятам, че тя има универсално звучене и говори на много езици. Творбата винаги се е възприемала много добре, защото е чиста и отворена за интерпретации.

Напоследък все повече мисля за това какво изкуство ми харесва. В Ню Йорк съм заобиколена от толкова много изкуство, че започвам да се обърквам. Смятам, че едно изкуство е добро, когато реагираш емоционално на него. Може би този проект рефлектира така на хората.

- Каква е обратната връзка на хората?

Успях да поговоря с минувачи. Интересно ми е как те виждат произведението. Обикновено публичните произведения трябва или да бъдат заобичани и приети, или не. Говорих с продавачка в магазин, която живее срещу „Рингтурм“. Тя каза, че е доволна от промяната, тъй като предишното изображение е било дете с автомат. Жената ми сподели, че понякога изборът на такива произведения рефлектира силно върху обществото и дори не си даваме сметка за това. Нека не забравяме, че изкуството е субективно. Но думите ѝ, че се радва да се събуди с тази гледка, ме трогнаха.

- Самата сграда, построена в първите години след Втората световна война, се приема от виенчани като символ на новото начало на техния град. Има ли връзка проектът Ви с тези детайли?

Работата ми с Филипе Батка, който е куратор на колекцията на Vienna Insurance Group (VIG), беше много интересна и ползотворна. Той участваше във всеки един етап от развитието на произведението и помогна за разказа на историята и за самата сграда, която е изградена след бомбардировките. Тя е израснала от дупките на войната, което за мен е много интересно. В последните ми творби се занимавам с това как да превърнем негативното в позитивно и трагедията в шанс.

Човекът, който построява сградата, е бил изгнаник в САЩ по време на окупацията. Според мен сградата е заимствана именно от Америка, защото тук не е имало такива сгради. Това е първата висока офисна сграда. Историята ѝ ми помогна, защото тук се вплита идеята за новото начало и бъдещето.

- Какви са очакванията ви за официалното откриване на експозицията? Вълнувате ли се?

Да. Не очаквах да бъде на толкова високо ниво. Има смисъл и приемам проекта като културна репрезентация. Добре е за България да бъде представена по такъв начин.

- От години живеете в Ню Йорк, но не прекъсвате връзката си с България. Какви промени Ви правят най-силно впечатление във Вашата среда?

Спомням си, когато останах в САЩ. Тогава в България работехме в един зададен и ограничен контекст. Занимавахме се с културна репрезентация в контекста на Европа, но това беше част от един геополитически проект, в който България, една периферна балканска държава, трябваше да се интегрира в Европа. Имаше много стратегии и фондации, което беше много полезно за създаване на сцена. Очаквахме тя да се развие много бързо, но не беше така. Все пак се развива и се радвам, че продължавам да работя с хора от България.

Прави ми впечатление, че в България има много млади хора, които се занимават със съвременно изкуство. Има нова вълна. Това беше дългоочакван момент, защото имаше дупка между поколенията.

- Коя е първата дума, с която искате да асоциират проекта „Мечти за бъдещето“?

Смятам, че думата е свобода.

- Имате ли идоли?

По-скоро има творци, които харесвам. Сред тях са Дана Шутз, Кара Уокър, Николас Галанин.

- Какво Ви предстои?

Продължавам да работя по проект, свързан с природните бедствия. Също така подготвям по-сериозна идея за ретроспективна изложба, която най-вероятно ще бъде в България.

Произведението е с големина 4000 квадратни метра, общо 30 щамповани мрежести ленти с ширина около три метра и дължина до 63 метра. Вижда се малко дете с будни очи. То е в скафандър. На шлема му е кацнал бял гълъб с разперени крила. Птицата, която може да се види на различни емблеми в космонавтиката, символизира мечтата за летене. Малкото дете открива и проучва света: още преди да проходи, то мечтае. Неговата играчка – въртележка с летящи небесни тела, която може да се види от другата страна на „Рингтурм“, подсказва промяна на перспективата: погледната отдалече, планетата Земя – бъдещият свят на нашите деца – е крехка.