Благодаря ти, Камелия, че ме прие в дома си. Гледаше филма за Фреди Меркюри като дойдох. Знам, че сте били близки. Какво си научила от него?

Има моменти, в които човек или артистът преживява някои неща в този живот много самотно. Това съм научила и от Фреди.

Аз се намирам в такъв момент, в който преосмислям накъде ще тръгна. Тези моменти са неизбежни. Винаги, когато създаваш нещо ново, когато търсиш нещо ново и когато искаш да смениш начина си на живот, минаваш през подобни цикли. Затова аз с такова удоволствие изпях песента „Отначало“, защото това Отначало е перманентно повтарящо се.

Знам, че много пъти си започвала отначало, но ни разкажи за наистина началото. Първият албум, първите записи, първите успехи.

Започнах да кандидатствам за първия си албум през 1981-82 г. с ФСБ, когато вече имах направен репертоар, плюс това, че през 1982 г. се бях явила на един фестивал в Австрия, Клагенфурт, където спечелих втора награда с песните на ФСБ.

В края на 1982 г. се появи Майкъл и след като започнах да се срещам с него, попаднах под непрекъснатия обстрел на Държавна сигурност.

Как се запознахте с него?

С Майкъл се срещнахме в Гоце Делчев, тогава аз снимах филма „Прилив на нежност“. Брат ми го доведе. Каза ми, че иска да снима филм с мен. След първата ни среща Майкъл си тръгна от България и продължихме да контактуваме по телефона, докато се случи така че започна да идва в България и започнахме да изграждаме други отношения.

Любов от пръв поглед ли беше?

Не съм се влюбила от пръв поглед, по-скоро той направи всичко възможно да се влюбя в него.

Другото, което още повече помогна, е отношението на българската Държавна сигурност, която започна да ме следи, да ме преследва, да ме викат за разпити. Редовно искаха да им снасям информация за това, какво се случва в нашите среди. Разбира се, те най-много държаха на информация за Майкъл. Нямаха идея, че след екстрадирането му ние поддържаме контакт.

Опитаха ли се да те вербуват за агент?

Официално не са ме вербували. Но начинът, по който разговаряха с мен и търсеха информация за колеги, значеше същото.

Аз нямах никаква интересна информация за тях и всъщност не бях полезна в нито една сфера. Поставих им условие, че мога да съдействам само ако ми се уредят нещата в Министерство на културата и ми се даде по член 9-ти актьорското майсторство, което аз съм си изработила. Вече имах три филма, плюс 4 г. работа в театър по същия параграф и Цветана Манева стана актриса, така че не бях единствената.

Другото условие, което им поставих е, че трябва да запиша албум и те казаха "ОК, всичко ще се уреди".

Точно в този момент изникна възможност да изляза от България. През 1982 г. бях и в Източна Германия, в Русия, и в много други държави, но когато се разбра, че Майкъл иска да се ожени за мен, започнаха спънките. Не ми даваха паспорт и трябваше да искам отново разрешение да ми се издаде такъв.

Така през есента на 1983 г. изникна възможност да замина първо за Кино фестивала в Москва, където бях с персонална покана от Съюза на артистите. После пристигна покана да имам рецитал в Прага Поп фестивал и накрая в Солун с Международен Вела форум. Беше планирано нашата делегация да пътува с двамата най-известни по това време фризьори - Капанов и Тошко, с една група манекенки и аз, която имах за задача да открия шоуто, да представя нашата делегация и да закрия цялата програма. И така с нас, разбира се, пътуваха и хора, които да ни контролират. В тази група беше и Кеворк Кеворкян със съпругата си.

В какво се състоеше този контрол?

В тези времена не се пътуваше на големи събития без контрол от КДС. Само по такъв начин можеше да се излезе с група от България.

Концертната дирекция, Радио оркестърът, Балкантон-ът, Импресарската дирекция си имаха хора, които съпровождаха артиста по дадени фестивали, по дадени места и тези хора, които са слушачите, винаги пътуваха с нас. Винаги бяхме под контрол и не можеше да се чувстваш съвсем свободен, независимо докъде отиваш. При комунистическия строй имаше контрол върху всичко, което се вършеше в културния сектор. Слухтят и гледат какво се прави, снасят информация, навсякъде се търсеше „под вола теле“. Следяха ни дали говорим против комунизма, дали някой се възхищава от капиталистическия начин на живот...

В онова време имаше цензура в изкуството като цяло. Имаше комисия, която строго следеше продукцията, която излиза. Имахме процентна забрана да пеем на английски. Но това е нещо, с което човек много по-лесно се преборва, отколкото със сегашната свободия. Въпреки тогаващните забрани, човек много по-лесно се изкачваше по стълбица и можеше да се развива като артист.

Сега защо е трудно?

Първо, няма менаджмент, няма институция, която да организира турнета, липсват издържани поп фестивали, най-вече след закриването на Златния Орфей. Вариететните програми изчезнаха, а това даваше работа на много изпълнители. Хаотично излизат клубове, които не могат да се похвалят с много атрактивна програма. Завършващите музикално образование не могат да направят най-добрия избор как да тръгнат, тъй като много от тях не знаят как да се борят като вълк единак. Образователната система не ги подготвя достатъчно и те нямат добра квалификация. Разчитат, че шансът и късметът ще са на тяхна страна, както и родителската финансова подкрепа ще е безкрайна. Спонсорството е също криворазбрана цивилизация. Реалити шоу-програми пък ги използват и като приключат, ги изхвърлят на улицата. Вие как си представяте израстването на един музикален артист, след като ще трябва всичко да си организира сам и разбиращ как да се продава?

Ако искаш да правиш концерти, трябва да имаш група, ако нямаш група - нищо не можеш да направиш. Трябва ти поне музикант, с когото можеш да работиш.

Ако искаш да правиш записи, ти трябват пари. Едно време всичо се правеше в радиото или в Балкантон.

Не се налагаше да търсиш пари, защото всичко беше държавно и дори всичко беше платено.

Тогава всяко гостуване в телевизията или шоу програма в телевизията се заплащаше. Сега никой не ти плаща нито за шоу, защото те не смятат, че ти правиш шоу, те смятат, че ни правят само услуги за реклама, а всъщност ние им пълним програмите. Така че действителността е отчайваща.

Още в ранна възраст си коронясана, изигравайки ролята на Търновската царица. Колко тежи царската корона?

Поколенията, които са израствали с моята музика, ме знаят, но аз не съм звезда за новите поколения, много от тях не ме познават. Не познават песните ми, тъй като никъде не се въртят от българските медии.

Ти си легенда.

Силни думи - легенди, звезди... Такива неща в България не съществуват. Ние не живеем живота, който звездите в западния свят живеят, за да се наричаме звезди. Ние можем да сме някакви идоли, но не сме в никакъв случай звезди. Ако има някой, който може да се нарече звезда, това може би е Лили Иванова. Тя успява да живее и да държи един стандарт на присъствие на тази сцена по начин, по който никой друг не го прави, а и няма възможност да го направи. Всъщност тя е и единствената, която няма проблем и за спонсорство!

Лили Иванова единствено за теб си е позволила да каже, че си звезда.

Хубаво де, но аз не съм заслужила артистка, не ми признават категориите, които съм спечелила, не ми признават фестивалите, които съм спечелила, нито пък филмите, които съм изиграла. За да работя спокойно като преподавател, трябваше да приравнявам изпити, за да взема бакалавърска степен. На времето не я завърших, тъй като учехме само две години и половина музика.

Все едно... Всички тези неща не са толкова съществени. Въпросът е, че не живея с тази мисъл за себе си. Но е тъжно, че творчеството ми е неотценено. За какви звезди си говорим, като това се отнася до всички мои колеги.

Ти си вокален педагог в НБУ, аз самата съм била твоя ученичка. Трудно ли е да си учител?

Аз съм човек, който от самото начало разказва на студентите каква е играта да бъдеш артист. Те са си взели решение да стават певци и това е хубаво, но те трябва да знаят, че това е много тежка корона, че много труд се иска, много знания в много посоки.

Те трябва да опознаят себе си, за да могат да се изразят. За да станеш добър педагог, ти трябва да разбираш наистина от характерите на хората и трябва да ги изследваш. Освен това, аз трябва да ги възпитавам, защото много от тях не са получили нужното възпитание, което трябва да им даде дома, училището, семейството.

Това е много тежка професия. Когато съобщиш на един човек, абсолютно неподготвен, че той не става за тази професия, се получава голямо огорчение. Но има хора, на които трябва да им се каже истината. Не може да го заблуждаваш и да му взимаш парите.

Има две правила - да познаваш себе си и да си влюбен в музиката, да живееш с нея и да й останеш верен цял живот.

Какъв би бил животът на Камелия без музиката?

Аз се чувствам жива на сцената. Музиката е средството, чрез което се изразявам пред хората.

На мен ми харесва това да споделям с хората, да усещам техните погледи, да усещам реакциите им, да се радвам на това, което им давам като настроение. Това е нещо, което никой не може да ми подари, освен публиката.

Прости ли Камелия на онези, които я използваха, нараниха и изоставиха?

Няма как да не простя. Аз прощавам, но има неща, които не се прощават и особено предателството. Не бих искала повече да срещам тези хора.

А онази човек, която обсеби пространството, което беше твое?

Няма как да ми отнеме таланта, но може да отнеме част от моя живот. Но не и излизането на сцената или да ми отнеме записите. И защо трябва да продължавам да се доказвам? Аз нямам врати, през които да мина, без това да зависи от някой. Всичко и всеки в този бизнес ти казва, че зависи от един единствен човек, превзел пазара ни и затворил вратите на много от нас.

Чувстваш ли се жертва на системата откакто се върна в България?

Откакто съм се върнала в България, се чувствам като чужденец. Почти не мога да контактувам с тези, които контролират културния живот. Никой не ме чува. За тях аз вече съм “изтъркано порше‘‘.
Властимащите не са се сменили, просто това са наследниците на предишните.

Започнахме разговорът с това как съм се чувствала, когато снимах Търновската Царица. Много е интересно да го разкажа сега, след като са минали толкова много години и когато имам съвсем друго усещане за спомените си.

Аз винаги ще бъда признателна на Стефан Данаилов, защото той беше моя първи учител в този филм. Това не беше първата ми роля в киното, но беше първата ми голяма роля. Обстоятелствата се стекоха така, че аз се вслушвах повече в това, което той ме съветваше, отколкото в режисьора. Едно нещо съм запомнила за киното - колкото по-естествено се държиш, толкова по-добре. За мен няма нищо по-важно от това образа, който изграждам, да мине през мен и моята същност. Всеки нов образ те обогатява с емоции, преживявания и любов. Единственото ми голямо разочарование в киното беше, че трябваше да ми дублират ролите, а те ми дублираха ролите, защото не съм била говорила ‘‘театрално‘‘.

Когато през 90-те години започнах да вземам уроци по пеене с Милка Драгнева, започвайки да уча техника на вокала по-сериозно и това подобри моята дикция и в същото време ми позволи да се подготвям за педагогическа дейност. Аз осъзнах къде е била грешката ми и че можех много лесно да ги заблудя с техниката, която си имам за пеене. Според мен филмът загуби от това, защото хората познават гласа ми и аз знам много добре, че хората са се чудили защо не звучи моя глас.

Имала ли си моменти, в които си чувствала съдбата си като бреме? Казвала ли си си: Искам да съм обикновен човек?

Аз винаги се стремя да живея като обикновен човек, но това никога не се получава за другите. Обикновено съм неразбрана. В някои случаи дори искат да ме притежават и ужасно ме ревнуват.

Хората гледат на мен само като името Камелия Тодорова. Никой не се вглежда в това коя съм всъщност. Никой не се задоволява с това, че аз мога да го обичам, че аз знам да обичам, че се раздавам и че винаги има място за този човек до мен, каквото и да се случва. Обаче този човек не е доволен от това, защото аз се раздавам и на другите и той смята, че е ощетен и това го прави несправедлив и неоткровен.

Върху какво работиш сега?

Върху един спектакъл, с който ще докажа коя съм - единствена и неповторима!