Невена Митрополитска: Книгите са път за неизбежното бягство към себе си

Зарина Василева 24 май 2020 в 09:00 6393 0

Невена Митрополитска е родена през 1969 г. в София. От 2002-а живее със семейството си в Монреал, Канада. Завършила е руска филология с втора специалност "Английски език и литература", урбанология, а също библиотекознание и информационни науки. Работи като библиотекар и изследовател. 

Тя е част от екипа, създал българска библиотека в Канада, за която десетки българи даряват книги. 

Дебютира с романа "Анна и планината" (2015), а през 2019 г. излиза вторият ѝ роман - "Дарът".

В най-българския празник разговаряме с Невена за любовта към книгите, за планините и даровете в живота.

Различни професии, множество интереси, живот между София, Пловдив и Монреал. Коя е Невена и като каква най-често се представя?

Доста хаотичен се получава животът ми, с множество импровизации, и си давам сметка, че това ми харесва. Но когато се налага да се представя накратко, не е лесно. Най-постоянното при мен е, че съм майка. И оттам нататък се опитвам да запълня живота си и с друго значимо за мен съдържание – колкото успея. Като автор, като професионалист, като съпруга, като дъщеря, вече дори като баба, като приятел, като читател – жонглирам с тези занятия като с топки, все по някоя изпада, опитвам се да продължа с останалите – с четири, три, две... Колкото мога. Всъщност две от тях бих искала да задържа на всяка цена: семейството и писането. Но и от останалите не съм се отказала. Така че ако трябва да се опиша с малко думи, аз съм една жонгльорка – щастлива, че има с какво да жонглира, вечно обзета от чувство за вина, че изпуска топки, и вечно в напрежение да предвиди следващия си ход. Няма рутина при мен, няма скука и отпускане. Дори и местопребиваването ми – тези три града – Пловдив, София и в Монреал, са винаги в мен, и аз мислено винаги крача и в трите.

Какво е да се гради български книжен олтар толкова далече от България?

Предполагам, че имате предвид участието ми в създаването на българска обществена библиотека в Монреал. Малко ме стряска този израз – български книжен олтар, но разбирам, би могло и така да се нарече. Звучи ми странно, защото за мен всичко започна като на шега и продължи да се развива съвсем естествено. Правим промени, разбира се, развиваме се, но идеите за тези промени също ни идват с лекота. Започнало се е с това, че свещеникът на сравнително младата българска църква в Монреал беше възложил на един млад програмист – Георги Гатин, да организира библиотека в неголямо помещение към приземния етаж на църквата.

Бяха осигурили стелажи, някои семейства бяха дарили книги в кашони, имахме два компютъра и програмистът беше създал за нас електронна каталожна система. И една неделя, докато чаках в приземния етаж на църквата да свършат занятията към неделното българско училище на децата ми, и си редактирах първия ми роман на лаптопа, Жоро Гатин, когото дотогава не познавах, ме доближи и ме попита дали не бих искала да помогна в новосъздаващата се библиотека. Погледнах го учудено – той нямаше как да знае, че бях завършила магистратура по библиотекознание и работех като библиотекарка, но се беше насочил не към някой от десетките присъстващи в момента други родители, а именно към мен. Нямаше как да знае и че следя какво излиза на българския книжен пазар – защото библиотекарското ми образование и опит от Канада съвсем не са достатъчни за това, което върша в българската библиотека.

Както и да е, след това всичко тръгна – в моето съзнание като приятелско начинание; постепенно се превърнахме в малка общност, имаме страница във Фейсбук с анотации на книги и съобщения, която според мен е по-активна и от страниците на големи библиотеки, организирахме читателски клуб, Часа на приказката, миналото лято се организирахме и членове на общността започнаха да закупуват и даряват книги от съставен от нас списък. Изобщо – развиваме се – с минимум формалности и бюрокрация, с ентусиазъм и с усмивка.

Какво четат българите в Канада?

Има голям интерес към съвременната българска литература. Четат се също доста трилъри и обща художествена литература.

Книгите винаги остават - това ни доказа и кризата с пандемията. Какво друго научихме от тази извънредна ситуация?

Лично аз си дадох сметка колко хубав е бил животът ни преди това. Затвориха границите и аз се стреснах. И се сетих, че когато бях дете, това беше нормалното състояние за нас. Границите са затворени, най-много веднъж в живота да отидеш на екскурзия в СССР, ГДР, Чехия или Унгария, и това беше. А през годината в най-добрия случай да отидеш до Черно море. Когато взеха да изчезват брашното и тоалетната хартия по магазините, се сетих, че това беше всекидневието ни едно време, да не говорим на какви опашки се чакаше. И си дадох сметка колко нови възможности и улеснения са се появявали в живота ни една след друга, а ние бяхме престанали да ги забелязваме. А като си помисли човек какви катаклизми са се случвали на нашите родители, баби и дядовци в първата половина на 20-и век...

Първата Ви книга "Анна и планината" предизвиква голям интерес сред българите в Канада. Сега отново се изправяме пред тежка ситуация и неизменния въпрос: Накъде да избягаме?

Става неизбежно да избягаме навътре към себе си. Да се опознаем, да разберем чувствата си и действията си, да си простим, ако трябва. Това е по-трудно от бягството навън. И понеже често, като защитен механизъм, ние гледаме подсъзнателно да си спестим по-трудното и вместо това да се захванем с някакви бурни дейности, една карантина е много подходящо време за това. Сега просто става по-трудно да избягаме навън. И между другото, книгите, филмите и всяко друго изкуство само могат да ни помогнат в този процес на интроспекция.

Семейството като пристан е в основата и на втория Ви роман „Дарът“. Много силно ли вярвате в семейството като светоубежище?

Семейството за мен е много важно, но мисля, че човек трябва да може да бъде пълноценен и без семейство. Нерядко това дали имаме семейство не зависи от нас. Но е напълно в нашата власт да работим над себе си, да се опитваме да бъдем по-добри и полезни и да живеем в хармония със себе си и със света. Между другото, според мен най-добрите семейства се създават от завършени личности, които виждат своя смисъл и извън семейството.

Темата за инвитро процедурите отново дойде на дневен ред по време на пандемията. Как решихте да отворите тежката врата към проблемите и опасностите, които крие процедурата?

Веднъж, години преди да започна да пиша романи, прочетох в един американски вестник за реален случай с медицинската грешка при инвитро процедурите, за която става въпрос в романа ми „Дарът“. Този случай се задържа в съзнанието ми, защото поставяше непознати доскоро тежки морални дилеми. А със сигурност е добре този казус да се осмисли в обществото, понеже с все по-честото прилагане на асистирана репродукция все по-често ще се изправяме пред него.

Има ли документален елемент в разказа?

Определено има документален елемент: консултант ми беше експертът по биоправо и биоетика Стоян Ставру, така че сюжетът е напълно юридически издържан. А колкото до медицинската грешка, за която разказвам, тя е напълно реална, вече бе съобщено за доста такива случаи, включително в страни със силно развита медицина.

Тежки тема, сложни характери, трудни съдби на фона на ефирната деликатност на балета. Защо избрахте именно него като сцена за сюжета?

Контрастът между злободневността на проблемите, за които се говори в романа, и ефирността на балета, е само едната страна. От друга страна, сюжетът на романа се преплита с този на балета „Жизел“. А как изобщо ми е хрумнало да направя връзка между две толкова различни реалности? Понякога всичко започва от нещо съвсем обикновено назад в детството, когато и най-голямата дреболия може да ти се стори като чудо и да те бележи за цял живот. Като например една майка, която води малката си дъщеря на балета „Жизел“. Майката вече не помни нищо, но десетилетия по-късно дъщерята написа за това роман.

Кое бихте определили като планина и кое като дар в живота си дотук?

Дар е всичко това, за което нямам заслуги. Дар е, че ми се паднаха за родители просветени хора, които ми създадоха вкус към изкуството. Чист късмет е, че съм срещнала съпруга си, който ме разбира и подкрепя. Смятам за късмет и че станах майка и ми се паднаха тези чудесни деца. Всичко това смятам за дар и съм благодарна, че го имам. Имаше, разбира се, и планини за изкачване. Имаше тежки външни обстоятелства – особено в началото на Прехода, когато трябваше да забравя за всякакви мечти за писане и да оцелявам с дъщеря си. Най-стръмните планини обаче се оказаха вътрешни – първо да си позволя да пиша, после да намеря време за това в запълненото ми ежедневие, да се преборя със съмненията си, с желанието да изтрия всичко и да се скрия.

Кои са любимите български думи на канадските Ви приятели?

“Здравей“ и „Наздраве“. По едно време забелязах, че един съсед канадец ме поздравява с думите „Старост - нерадост“. Бях доста озадачена, докато един ден не разбрах, че майка ми, възрастна жена, като го срещала пред блока, уморена след разходката си, му казвала тези думи и той беше решил, че това означава „Добър ден“. :)

Третата книга задава ли се и какво да очакват читателите Ви?

Задава се, вече се чете от бета-читатели и след още малко работа по нея ще предложа ръкописа на издателството си. В романа става въпрос за българските евреи през Втората световна война и в годините след това, като историческият пласт на повествованието се преплита със съвременен.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови