Стефан Командарев е роден през 1966 година в София. Завършва медицина, кино и тв режисура. Най-известните му филми са „Пансион за кучета“ (2000), „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ (2008), „Съдилището“ (2014) и „Посоки“ (2017), „В кръг“ (2019). През 2010 година „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ влиза в краткия списък за номинация за „Оскар“ за чуждоезичен филм. „Посоки“ е в конкурсна програма „Особен поглед“ на 70-и юбилеен фестивал в Кан. Последният му филм „В кръг” вече е носител на 7 български и международни награди.

Командарев с хирургическа прецизност прави разрез на най-болните места от българската действителност и поставя точните диагнози филм, след филм. Но след последните надписи, човек няма усещане за обреченост, а по-скоро за терапевтичен сеанс – с облекчението, че някой има разбиране за проблемите му и с надеждата, че може да е следващият Лазар.

Срещаме се със Стефан Командарев в Деня на българското кино, в емблематичното кино Влайкова. Спрял е да брои наградите за последния си филм „В кръг“, защото вече е отдаден на следващия си проект. Говори за себе си и филмите си с онази присъща скромност на талантливите хора, или както Далчев говори за таланта: талантът, макар и да е най-важното нещо в изкуството, е дар от природата, човек го има или го няма, и затова е излишно да се говори за него.

От какво боледува българското кино?

На празник е добре първо да се кажат хубавите неща. А те са, че през последните години има много силни български филми, с успехи както пред българската публика, така и пред света. Боледуването е по отношение на така чаканите промени в регулацията. Бюджетите стават все по-малки. Справяме се, но не е редно да е така. Ако човек обича киното и наистина иска да си направи филма, той ще го направи. Големият проблем обаче е за младите колеги, които сега влизат в киното. Те влизат в една изключително трудна среда, в която много трудно могат да намерят възможност да направят своите филми. Една кинематография, ако не се обновява непрекъснато, ако няма конкуренция от по-млади колеги, това е лошо за всички. Включително и за тези, които са по-опитни. Постиженията на по-младите въздействат стимулиращо и на теб. Неслучайно във Франция, от всички финансирани от държавата филми, 1/3 са дебютни.

Според изчисленията, един филм със среден европейски бюджет, трябва да има поне 32 милиона зрители, за да покрие разходите си. Това няма как да се случи и затова в Европа е приет обратен на холивудския и боливудския принцип – а именно че киното е културен продукт и той се прави с фондове. България, като част от Европа, трябва да прави нещата на този принцип.

Изпитвате ли огорчение?

Не, не няма огорчение. Ако седне човек да се тюхка и огорчава, нещата са приключили. Реалността е такава, каквато е и човек трябва да се справя. И ако наистина се справя, той успява, ако не – използва трудностите като причина. Въпрос на мотивация и нагласа. Но няма оплакване и мрънкане.

Не може да се оплачете от липса на успехи. Реализмът, граничещ с документалистика, във филмите Ви ли е това, което води до неминуеми успехи?

Всички успехи са временни, относителни. Човек не трябва да вярва много на тия успехи и трябва да се доказва от филм на филм. Ако лежиш на стари лаври и се взимаш много насериозно, нещата не са добре.

Във всеки съм се чувствал на хиляда процента аз, на хиляда процента искрен. Аз не гледам готовите си филми, защото съм много емоционално свързан с тях и ми трябва доста време, за да мога да се отдръпна. Много често теми и сюжети от документалното кино минават в игралното, така че едното обогатява другото.
Ако искаш нещо да се промени, първо трябва да му поставиш точна диагноза и аз, бидейки оптимист, че поне нещо може да се промени към по-добро, защото си обичам държавата, следвам това. Ако се лъжем и си казваме, че всичко е супер, ще затъваме все повече и повече. Опитвам се да покажа всичко така, както аз виждам.

Каква е диагнозата според Вас?

Основният източник за мен на изключително много проблеми във всяка една сфера е огромното социално неравенство. Индексът за България е 8.5 – едно такова съотношение между свръхбогати и свръхбедни разрушава всякаква идея за общност, всякаква идея за доверие между хората, доверие в институции. Неравенството е най-големият рак, който може да разяде едно общество. От това следва всичко останало – и проблемите в образованието, здравеопазването, свобода на словото.

Българският архетип част ли е от тази диагноза - като в тъжния виц от филма, че емигрантите не се завръщат не заради държавата, а заради тези, които са останали?

Българското общество има белези на непорасналост. Вместо да се вгледаме в себе си, да видим реалните проблеми, търсим врагове, които ни пречат, лесни решения, спасители, които ще ни помогнат. Обичаме фалшиви каузи, които поемат цялата ни енергия. Като споровете за леденото хоро и злите норвежци, които ще вземат децата ни. Много по-удобно е да се занимаваме с норвежките злодеи, отколкото с темата за неравенството. Реагираме по детски. Детето или много приема, или много отхвърля. В детския начин на мислене, нещата са или черни, или бели, но в реалния живот нещата не е така.

А лечението?

Аз не съм специалист и затова говоря чрез филмите си, но има механизми, които са отдавна утвърдени. Прогресивна данъчна система, много по-сериозен дял от брутния вътрешен продукт за образование и култура. Това са работещите механизми в държави, които водят класациите за най-щастливи нации на света – те са държави, които преразпределят, регулират, имат развита социална политика и прогресивна данъчна система, образованието е приоритет.

 Но ние сме държава на крайностите – от комунистическия модел отидохме в другата крайност, в която държавата е лош, стопанин, а пазарът трябва основно да решава всичко. Нужно е да върнем нормалното положение, в което държавата да е добър регулатор.

 В кръг ли се въртим?

В голяма степен да, защото седим на едно място. Видимо е от какви позиции тръгнахме с останалите източноевропейски държави и къде сме сега. Спомнете си колко обидени бяхме през 99-а, когато стана ясно, че ще влизаме заедно с Румъния в ЕС, защото били толкова по-изостанали от нас. В момента те във всяко едно отношение, включително индустрия и кино, са на светлинни години от нас. Ние от режим на тоталитарност отидохме в съвсем другата крайност. Нещо,  което другите източноевропейски държави не го направиха. Стигнахме американците, както пееше Тодор Колев, по социално неравенство.

Къде остана оптимизмът?

Като вицът от „Посоки“, че България е страната на оптимистите, защото песимистите и реалистите отдавна се изнесоха. Оптимизмът е в семейството, в това какво възпитание даваш на децата си, в това да успееш да им дадеш едно добро образование, въпреки всички трудности. Вероятно децата ни ще тръгнат по света, ще учат, ще работят, въпрос на техен избор, но трябва да знаят, че винаги има къде да се върнат. Децата заминават, без да ги взимат норвежците. Отиват да учат, защото образованието е по-добре, условията на труд са по-добре. Условията, които ние създаваме тук гонят децата ни, без да се налага някой да ги взима.

Вие никога ли не сте се изкушавали да заминете?

През 92-а и 93-а година огромна част от моите съученици заминаха, включително и аз имах такива идеи. Бях на дълга специализация във Франция и имах възможност да остана, но реших, че камъкът си тежи на мястото и мисля, че беше добро решение. Както се шегуваме с моя син – единственият смисъл за съществуването на трудностите е да бъдат преодолявани.

Ървин Д. Ялом в "Мама и смисълът на живота" се задушава от един и същи въпрос: Как се справих? Вие как бихте отговорили?

Ако си отговоря, че се справих добре, значи не е добре. Човек трябва непрекъснато да гледа напред. Страхувам се от доволството. Кажеш ли си: Аз съм върхът! Колко много постигнах! - това е първата стъпка следващият филм да не става. Взимането насериозно е опасно във всички сфери, но най-страшно е при политиците, защото последствията са най-лоши.

В трудни моменти едно от нещата, които спасяват е чувството за хумор. Включително и към себе си. Самоироничният подход понякога е доста здравословен.

Каква е публиката в България, в сравнение с другите държави, в които представяте филмите си?

Тенденцията към по-развлекателното кино, което няма лошо да го има, продължава, но не бива да е съществува само то. Това е и огромната разлика между киносалоните в България и в други държави. Преди няколко седмици бях на един кинофестивал в град Хихон в Испания. Бях шокиран, че в този не толкова голям град, прожекциите на европейски филми, започващи в 12 посред нощ бяха пред пълна зала, предимно с млади хора. След края на филма, към 2 сутринта, тези хора останаха поне още час, за да задават въпроси. Има аудитория, която търси подобен тип кино, с по-сериозни теми, има интерес и диалог. В България тази публика намаля. Тя остана в няколко кина. И това е маркер за това какво се случва на ниво култура и образование.

Какви бяха реакциите на полицаите за филма „В кръг“?

Полицаите са най-големите фенове на филма. Имахме изключително емоционални срещи с тях след прожекциите и спечелихме страшно много приятели. Получихме и най-ценните отзиви: „Най-сетне видяхме живота си на екрана.“; „Това ни се случва всяка нощ.“; „Гледахме филма, все едно сме на дежурство.“ Филмът не е направен с лошо чувство. Показахме и другата страна и се опитахме в крайна сметка да бъдем честни.

Има ли неграмотност сред политиците, подобно на тримата "Рамбовци" на гроба?

При положение че отново се стигна до режим на вода, значи има неграмотност. Не мисля, че има нещо кой знае колко сложно в това да се отчита колко вода идва и се източва. Тези задачи с пълненето и източване на басейни се учат в училище. Липсва чувство на мисия. Мечтая за политици с чувство на мисия. Има такива примери в българската история. Такива хора ми липсват днес. Чувството, че имаш мисия, че отиваш на някакъв пост за 4 или за 10 години, за да направиш нещо и да оставиш нещо след себе си.

Българското образование беше на много по-високо ниво. И при мен като преподавател, и при познати се случва да има студенти, които да нямат елементарна грамотност, да правят груби правописни грешки на всеки ред. Има един чисто образователен срив, който рефлектира върху всичко останало. Като баща на две деца виждам много ясно какво се случва в образованието. Отново принципите на невидимата ръка на пазара, която трябва да регулира, води до това, че този, който може да плати, може да осигури добро образование. Което отново означава, че България губи талантливи деца, които като не са от заможни семейства, не могат да се образоват и да се реализират. Ако преди имаше новини от типа: „Момче от ромско гето може да стане един от най-добрите кардиохирурзи“. Сега това е все по-трудно да се случи.

Дано, когато дойдат политици с мисия, наистина си дадат сметка, най-много трябва да се инвестира в преодоляване на неравенство, в образование и култура. Тогава нещата могат да се променят.

Ще има ли втора г-жа Влайкова?

Дай Боже!

С какво се гордеете, освен с многобройните награди?

Имам едно нещо, с което се гордея – че нямам филм, от който да се срамувам. А смисълът от наградите, освен приятното чувство и уважението към труда на екипа, е в това, че помагат за финансирането на следващ проект. На това уча и студентите си – да имат филми, участия във фестивали, да получават награди, за да имат възможности техните следващи филми да бъдат финансирани.

Какви са бъдещите Ви колеги?

Има изключително талантливи студенти, те са и моята мотивация да преподавам. Генерално погледнато общата култура и кино грамотността са на по-ниско ниво. А това е проблем на поколенията, които в момента излизат от образователната система.

В навечерието на Оскарите – има ли шанс български филм да успее?

За да има успех там трябва да има повече български филми и повече добри български филми. А тези добри филми трябва да имат възможност за добра рекламна кампания. Стискаме палци на Тео Ушев. Знам, като кандидат на България, за колко тежка кампания става дума. Със „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“, успяхме да направим една адекватна, макар и много скромна кампания, стигане до някакво постижение.

Какво пожелавате на колегите си на днешния празник?

Да са живи и здрави, да не униват и да се борят за правата си.