Седя и ровя в архивите за далечната 1986 година. Какви са били големите събития на 1986?

През 1986 година Испания и Португалия се присъединяват към ЕС. По същото време Берое става шампион на България, а Слободан Милошевич е избран за председател на Председателството на ЦК на Съюза на комунистите на Сърбия.

През 1986 година хит е песента "Шесто чувство" на трио "Трик", а на "Златния Орфей" голямата награда за песен печели "Дори и насън" в изпълнение на Маргарита Хранова.

А, и още нещо. През 1986 година се ражда добра реколта марули. И народът се юрва да яде марули, защото марулите са страхотно мезе за ракия.

Само дето никой не казва на народа, че преди няколко дни в атомната електроцентрала в Чернобил е станала авария и към целия свят летят радиоактивни облаци.

И докато медиите мълчат, народът маа марули, пие ракия и се намира в постоянното си състояние на леко развеселен идиот, една никому неизвестна кюстендилска група на име "Нови цветя" пише следната песен:

Радиация! В паника е цяла нация!
Радиация! Каква нелепа ситуация!
Радиация! В градската канализация!
Радиация! Готови за евакуация!

По поляни и горички
падат заразени птички,
ритат бавно със крачета
пеперуди и пчелички.

Радиация! Спрете всяка консумация!
Радиация! Марулите са провокация!
Радиация! Ще има пълна изолация!
Радиация! Да си направим дегазация!

Това се случва през 1986, когато, да пееш и пишеш подобни неща не е безопасно. Но тази песен на "Нови цветя" на практика институционализира българския пънк и дава началото на цялата протестна музика, белязала по-късния преход.

За първи път чух "Нови цветя" в... един кюстендилски ресторант. Трябва да е било някъде там - около 1987-1988 година. Ресторантът беше затворил за обедна почивка, а някой беше пуснал пичовете от групата да порепетират малко.

"Бона сера, сеньорина, бона сера, скарлатина" - пееха те и целият персонал ги гледаше с ужас. А аз седях и умирах от кеф.

Днес, много години по-късно, се обадих на стар приятел. Иван Попов-Джони. Фронтмен и основен автор на групата.
Джони вече е улегнал, има двама внуци, но на мен ми бе любопитно да разбера как се чувства днес човекът, който пръв пише стандартите на българската пънк музика. При това без да го осъзнава и без да смята, че е направил нещо велико.

***

Здравей, Джони! Как си в това странно време?

Супер съм! Кефи ме странното време, защото иначе е скука.

Все пак си пънкар, волна душа. Ограниченията на извънредното положение не те ли дразнят?

Виж, семейството ми има 2-3 градинки в кюстендилските села, така че през цялото време не бяхме чак толкова изолирани. Не бяхме затворени в апартамент в блок.

Тоест, при теб се е случило онова пожелание на един министър (не помня точно кой), че тези, които останат без работа, трябва да се влеят в селското стопанство...

Точно, съвсем естествено беше и натурално...

Джони, това интервю с теб е дълго отлагано. Факт е, при това съвсем обективен, че „Нови цветя“ – групата, в която ти си основен композитор и текстописец, е първата българска пънк група. Възникнала в края на 70-те години на 20-и век в Кюстендил. Да започнем така – как изглеждаше Кюстендил през 70-те години?

Кюстендил беше ГУМ (Градски универсален магазин), кино „Владимир Заимов“ (към днешна дата киното не функционира), кино „Инвалид“ (или кино „Република“), няколко сладкарници, няколко ресторанта...

С други думи – уреден провинциален комунистически рай...

Точно така. Скучно беше, сиво, униформи, конфекция...

Никакви дрехи, купувахме си от братска Югославия. Май всичко, което достигаше до нас, ставаше през границата на бивша Югославия. Включително музиката. За първи път чувахме различни групи и стилове по радиото и телевизията от бивша Югославия. Впрочем, като говорим за пънк, пънк вълната в Югославия почти съвпада с пънк вълната в цял свят. Почти заедно със “Sex Pistols” в Англия в Югославия се появиха „Пекинска патка“, „Електрични оргазъм“, „Идоли“.

Какво си спомняш от това време? Как в края на 70-те ти стана част от пънк контракултурата и тя стана част от теб?

Не знам каква част от пънка съм аз...

Значителна. Мое мнение.

Щом казваш... Истината е, че първата вълна пънкари в Кюстендил в началото бяхме на вълна хард рок – 60-тарски и 70-тарски. В интерес на истината първият ни сблъсък с пънка, така да се каже, „не ни влезе“. Първата пънк песен, която чухме, беше “Peaches” на „Stranglers”. Това се случи, спомням си до днес, в едно предаване – „Три гонга“ на радио "Скопие". Пускат парчето – предаването се излъчваше в събота следобед. Записвам на магнетофона. Обаче... а бе не става нещо, не е моето. Очаквах нещо друго явно, от сорта на „Motorhead” едва ли не. Нещо бързо, твърдо... А знаеш, „Stranglers” са си малко... някак по-музикантска група са. Всъщност, макар че съм пънкар, до ден-днешен слушам и хард рок – „Назарет“, „Пърпъл“. Винаги съм смятал, че във всяко музикално направление има пънк. А може би пънкът е лошо изсвирен хард рок... Или блус, или реге.

Скоро правих интервю с Владо Унгареца от "Контрол". Той също каза, че се опитвали да свирят хард рок, но барабанистът им, Владо Попа, знаел само един пънк ритъм на барабаните и така „Контрол“ започнали да свирят пънк. А сега да продължим с историята – помниш ли първото парче, което сте написали?

По това време живеех в един 15-етажен блок, близо до централния плаж в Кюстендил. Имах пиано и акустична китара. Впрочем, свирех на пиано дълго време, но в един момент инцидент с един пръст (с верига на велосипед) ме лиши от възможност да продължавам да свиря на този инструмент.

Първото ни парче е „Царят на джунглата“. Записахме го на 15-ия етаж на панелния блок.

Идеята „Нови цветя“ се превръща в група, тя има основно ядро, има и музиканти, които минават и не са постоянни членове. От възникването до първото участие минават доста години...

Първото ни свирене се случи в средата на 80-те. По груби спомени 1986 година. Фестивал на художествената самодейност в кюстендилския младежки дом. Името „Нови цветя“ и участието си дължим на кюстендилския DJ Олег Михайлов (Пери), който успя да ни смести за 2 песни в програмата.

И една от песните е „Пълен с перспективи живот“, за която после имате определени пролеми. Впрочем, да кажем на читателите ни, че през 1986 година вие пишете и една друга песен. Може би най-емблематичната ви песен – „Радиация“. Това по времето, в което държавата крие за аварията в Чернобил. Колко опасно беше да се пее подобна музика през 1986 година?

Ами... Не знам колко опасно беше. След свиренето ни и след като написахме „Радиация“ имахме доста разправии. Започнаха да ни привикват в милицията.

Какво се случи тогава? Помниш ли го и говори ли ти се за това?

Виж, то беше ясно, че рано или късно ще ни привикат там. Ние се бяхме разбрали да не крием абсолютно нищо за това, което правим. Това ги обезоръжи. В някакъв момент видяха, че няма какво да направят и ни зарязаха. Иначе в милицията пред мен цитираха текста на „Пълен с перспективи живот“. Знаеха го перфектно. И говореха неща като „Вие подронвате устоите на социализма, вие сте проводници на западно влияние, по–опасни сте от криминалните престъпници“. Някои хора ядоха шамари. Мен не ме пипаха – вероятно защото имам по–известни родители (майката на Иван Попов–Джони е една от най-известните кюстендилски художнички – Елица Попова, почетен гражданин на Кюстендил – Б.Р.). Викаха ни всяка сряда в милицията. Това продължи около 1-2 месеца. Опитаха се да вербуват някои от нас, обаче ние не поддадохме.

Луксът да си първата българска пънк група, при това в провинцията, изисква да платиш сериозен данък...

Е, не, кой знае какво не сме платили. Размина ни се леко. Въобще не искам да се изкарвам репресиран...

Джони, по кое време усетихте, че започвате да сте популярни сред контракултурните и ъндърграунд публики? Поддържахте ли връзка помежду си с другите пионери на пънка у нас?

Някъде около 1988 година започнахме да комуникираме помежду си с пънкари от цяла България. Софийски пънкове идваха в Кюстендил и се получаваха купони. Впрочем, след един такъв купон ни подгониха и трябваше да се барикадираме в репетиционната ни. Беше страшно – отвсякъде хвърчаха празни бутилки, тухли, камъни...

С други думи, имаше контакт между пънкарите в различните градове още от средата на 80-те години.

Как се пише остро социален текст? Ти от какво се вдъхновяваше? Днес има ли обекти за вдъхновение?

О, има какво да вдъхновява. Само да се завъртиш малко и да огледаш, може да намериш вдъхновение за песни за цял албум. Стига да имаш сетива и усет за нещата, а и нерви, за да реагираш. Точно сега, днес, например... много ме тормози това, че на концертите, в които и ние участвахме, напоследък виждам много хлапета, които се размазват с разни препарати. Това много ме дразни. Дразни ме и „чичкото с черния костюм“ – този, който определя какво да се случва в медиите, в живота ни. Дразни ме това, че добрата музика е натикана някъде, а това, което ни се поднася, е трето качество музика. Някакви хора, които мрънкат нещо...

Отговарял ли си си на въпроса защо сякаш родните медии толерират само песни с беззъби текстове?

Това е най-безопасно. И лесно смилаемо. За мен това се прави съвсем умишлено.

Какво е мнението ти за чалгата?

Мнението ми е крайно отрицателно. Постоянно виждам млади хора, от чиито телефони звучи чалга, при това от най-отвратителната. Рядко мога да чуя друго, което да звучи от телефоните на младите, което ме навежда на мисълта, че, уви, това е музикалният фон на новото поколение.

Смяташ ли, че ни липсва това, че никога не сме имали българския Уудсток? Или, ако сме го имали, той е бил в Димитровград, където, вместо “Born to be Wild”, сме пели „Води ме в някоя квартална кръчма“?

В началото на 90-те имаше доста готини фестивали, в интерес на истината. Имаше купища банди, имаше енергия. Въобразявахме си, че всичко ще е rock'n'roll. В средата на 90–те всичко приключи. Май се оказа, че хората нямат нужда от подобна музика. А и по-готините хора се изнесоха. Но като погледнем и в света е едно... стерилно, скопено.

Какво се случва с „Нови цветя“ днес? Свирите ли, имате ли нови песни?

Свирим и записваме постоянно. Но без да влизаме в професионално студио. Всъщност „Нови цветя“ никога не са записвали в професионално студио, което ни дава абсолютна свобода. Към днешна дата „Нови цветя“ сме аз, Вальо, Краси Слона и Геле на барабаните. Преди пандемията имахме свирения в София - в „Мазе“, в галерия „Ъндърграунд“. Имаме доста нови парчета. Едното е посветено на прословутия мост с голите жени в Кюстендил например...

Някой нов текст в аванс за феновете?

Ето ти едно четиристишие от една от най-новите ни песни:

Отрежете си филия,
намажете си пастет,
неочаквана награда
за модерния естет...

Има ли млади групи, които те впечатляват?

Има много такива. Например в началото на годината в Пловдив свирихме с едни млади пичове с мацка-викалистка. Групата се казва „Снейд“. Направо ми скриха топката – напомниха ми на “Pixies”.

Джони, само преди няколко дни рожден ден имаше Юрий Шевчук. Знаеш, че той прави Путин на две стотинки. В този ред на мисли – липсва ли ни политически ангажираният рок и пънк? Липсват ли ни българските „Sex Pistols”, които да изпеят „Боже, пази Бойко (царя, Костов, Виденов, Орешарски, Станишев) и неговия фашистки режим“?

Липсва доста, единствената банда, според мен, която се доближава до това, е „Джандема“. Да, текстовете им са дву-трипластови, но те са най-близо. Но не съм сигурен, че пънкът трябва да е чак толкова политически ангажиран и да крещиш някакви лозунги, камо ли директна пропаганда. Пънкът е бунт, гротеска, карикатура, подигравка с нещата, които не ни харесват.

Липсва ли ни желанието у обществото за бунт?

Липсва ни. На нас. Но не и на масата. Виждаш, протестите са малобройни. Явно това е положението...