Жан-Марк Тюрин: Не мога да търпя никаква форма на несправедливост

Зарина Василева
28 ноември 2019 в 09:15 | 2613 |0

Жан-Марк Тюрин e белгийски писател, режисьор и продуцент, чието творчество ни разказва за хората, лишени от глас, за онеправданите, за жертвите. Участта на ромите, Шоата, прекършените човешки съдби от световните войни, днешните страдания на поразените от диоксина във Виетнам, непромененото положение на коморите в управляваните от корумпирани правителства бивши френски колонии заемат централно място в творчеството му. Близък приятел на Маргьорит Дюрас и групата интелектуалци от улица „Сен Беноа“, той е автор на поредица интервюта с писателката, излъчени по Радио „Франс Кюлтюр“, както и на мемоарната книга „Маргьорит Дюрас, улица „Сен Беноа“ № 5, ет. 3, вляво“.  „Теа от Поречието“ е романът, донесъл Голямата награда на петте континента на франкофонията на своя автор през 2018 г.

Само няколко дни преди да гостува на седмото издание на "Софийски международен литературен фестивал“, Жан-Марк Тюрин даде специално интервю за OFFNews.bg.

Къде се коренят социалната прямота и силният гняв, така характерни за творчеството Ви?

Корените определено са в детството ми. Спомените ми са много ясни. Майка ми беше много гостоприемна жена и не понасях да гледам как мъже и жени просят по улицата на излизане от черква или до някоя хлебарница. През 1956 г. майка ми, заедно с други свои приятели, прие бежанци от Унгария, а малко по-късно и момичета от племето тутси (отпратка към племенните войни в Руанда и Бурунди, довели през 1994 г. до геноцида на почти един милион тутси за по-малко от 4 месеца – бел.пр.). Не мога да търпя никаква форма на несправедливост и с книгите си, а преди това и с радиопредаванията, се мъча да дам думата на хората, лишени от глас.

Използвате различни форми за своите послания. Как избирате подходящата медия за конкретната си емоция?

Влязох във Франс Кюлтюр през 1992 г. съвсем случайно. Нямах никаква подготовка за това и учих занаята „в движение”. Много скоро получих възможността да осъществя предавания с оцелели от нацистките лагери, а след това със и за циганите. Направих също радиопредавания, в които се разглеждаха социални теми като затворите, понятието за народ, за Европа и др. Трябва да кажа, че започнах да пиша доста късно, когато вече не работех за радиото. Не правя разлика между средствата, които използвам, за да постигна желания ефект. Няма особена йерархия.

Защо чувствителността ни не е толкова изострена към антициганизма, колкото  към маргинализирането на други народи? Къде е България, по скалата на тази чувствителност, през погледа на Вашите изследвания?

Струва ми се, че антициганизмът се проповядва от самите политически управници почти навсякъде из Европа. Този антициганизъм можеше да се пребори по-лесно, ако геноцидът над циганите от страна на нацистите беше единодушно признат от двайсет и седемте страни в Европейския съюз. Ала случаят съвсем не е такъв. Този народ е непрестанно стигматизиран и презиран, а неговите членове се смятат за второ качество граждани. Въртим се в омагьосан кръг. Единствено образованието би могло да доведе до това ромите да участват повече в социалното развитие на нашите страни, и същото това образование би накарало „висшестоящите“ да преразгледат представите си за този народ, който представлява най-многобройното малцинство в Европа. Не е излишно да си припомним думите на Вацлав Хавел , че „демократичното бъдеще на Европа ще зависи от съдбата, която се готви за циганите“. На втория въпрос не мога да отговоря, тъй като не познавам достатъчно положението в България.

Бедност, безработица, престъпност – тези щрихи обрисуват картината на ромското малцинство. Как се разрушава такова клише?

Като се срещаме с тях. Като ги изслушваме. Като им помагаме да излязат от самотата, в която се намират сред европейските общества. И отново - трябва да подчертаваме абсолютната нужда от образование. И то задължително споделено с останалите европейски граждани. Което, естествено, е израз на една „сладка“ мечта, утопия. В капитализма и глобализацията всичко е направено така, че да разделя хората и да ги противопоставя в непрестанна конкуренция. Да множи поводите за нетърпимост. Да води до все по-силен индивидуализъм.

„Момичета и момчета играят на любов и възпроизвеждат поведение, наследено от техните майки и бащи“, това описание в романа Ви "Теа от Поречието“ е като продължение на думите Франсоаз Долто, че малкото дете вижда всичко, което прави възрастният като „добро” и му подражава. Красив ли е светът на ромите във Вашите очи?

Идеалистично погледнато, светът на ромите е много красив. Но, разбира се, действителността е съвсем различна. Тъй като са отхвърляни, ромите имат склонността да се затварят, да живеят в тясната си общност, все едно това оттегляне може да им осигури място в обществата, в които се установяват. Тъй като са заплашени от поредица от провали, ромските деца естествено не могат да възпроизвеждат твърде фаталистичното поведение на родителите си. И е възможно училището като посредник да им помогне, без да отхвърля силата и красотата на тяхната култура или циганската им идентичност. Трябва решително да ги насърчаваме да учат или да усвояват занаяти, които да им позволяват да придобиват самостоятелност и „свобода“.

Циганските девойки трябва да заявяват волята си да живеят по собствена воля, преди родителите им, по силата на една зловеща повторяемост, да им уредят брак, който много скоро се оказва задънена улица. В същото време е очевидно, че остракизмът, на който са подложени с нечувана сила след падането на комунистическите режими в източноевропейските страни, трябва незабавно да бъде прекратен. Остракизъм, който принуди десетки и десетки хиляди роми да бягат от страните си и да живеят в по-голямата си част при възмутителни условия в една богата, процъфтяваща Европа на ХХI век. Една Европа, която се заявява като демократична и която смята себе си за пример, но която е неспособна да приключи веднъж завинаги с – какъв отвратителен израз – циганския въпрос.

Казвате, че в романа Ви "Теа от Поречието“, чиято премиера в България ще бъде по време на Софийски международен литературен фестивал, има повече свобода. А надежда?

Не храня особени надежди по отношение на положението на ромите в Европа. Те са онова, което са местните жители на Северна Америка: вечните парии. Политическите класи, които „ни ръководят“ нямат никакво намерение да се сблъскат с избирателите си по тема, която би могла да ми коства избора... единствено отделни хора и асоциации биха могли евентуално и то в дребни мащаби, да отговорят на разюздания расизъм спрямо ромите. Без илюзии.

Превод: Зорница Китинска

Препоръчани материали

Няма коментари към тази новина !