В нощта на 20 срещу 21 август през 1968 г. войските на Варшавския договор, включително и България, провеждат военна операция с кодовото име „Дунай“. 200 000 войници настъпват срещу „контрареволюционна“ Чехсловакия, за да прекратят „заплахата срещу социалистическия строй“, а над 100 души губят живота си в сблъсъците с войските на ОВС.

50 години след 1968 Ангел Филчев възкресява цялата история на Пражката пролет.

„1968. Смазването на Пражката пролет” е научно-документален разказ за опита на един народ да извоюва своята национална независимост и за бруталното прерязване на надеждата с военната операция „Дунай”.

Базирана на архивни документи, дневници, публикации, спомени, интервюта от чешки, словашки, руски, украински, полски, унгарски, немски, английски и български източници, книгата проследява както събитията в самата Чехословакия, които стават повод за интервенцията, така и събитията в СССР и агресивните действия на руските власти и окупационните войски.

Описана е мащабната пропаганда преди, по време и след нахлуването, която до наши дни изкривява фактите и продължава да събужда антагонизъм между държавите, участващи в конфликта.

В „1968. Смазването на Пражката пролет” Ангел Филчев пренебрегва всички табута и излага фактите, които обрисуват грозното лице на събитията, включително и неприемливата за мнозина истина, че българската армия се превръща в част от репресивния апарат на тоталитарния режим действа в услуга на съветското господство над страната ни.

Точно половин век след събитията името на Ян Палах още грее силно като символ на опита на един народ да бъде независим.

Из „1968. Смазването на Пражката пролет” от Ангел Филчев

ЧАСТ ПЪРВА

ТОСТЪТ. КАК СЕ КАЛЯВАШЕ ДРУЖБАТА

Сталин: Аз зная, че вие, чехословаците, на нас, руснаците, не ни вярвате. Дори и Вие другарю Бенеш, не ни се доверявате!

Бенеш: Да!

Сталин: Но въпреки това, аз ви уверявам, че ще спазим договора, който сключихме с вас – че Чехословакия ще бъде свободна и независима страна и че ние няма да се намесваме във вашите вътрешни работи. Както си ги направите, такива и ще си ги имате.

Тост на Сталин на вечерята в чест на Бенеш през пролетта на 1945 г.

След Втората световна война Чехословакия е възстановена, но не може да се откъсне от желязната прегръдка на „освободителите“. Още първите следвоенни избори преминават в обстановка на усилваща се съветска зависимост. Най-много гласове спечелва ЧКП и премиер на коалиционното правителство става председателят є Клемент Готвалд. Комунисти оглавяват най-важните министерства, но инструкциите, които получават от Кремъл, са да завземат цялата власт. Затова комунистите създават Народни милиции – незаконни въоръжени отряди от типа на SS, организират демонстрации и в началото на 1948 г. предприемат силен натиск. В знак на протест министрите демократи подават колективно оставка. Вярват, че Бенеш няма да я приеме или ще назначи нови избори, но това не се случва. Така комунистите получават цялата власт, а единственият министър некомунист Ян Масарик се самоубива при неизяснени и странни обстоятелства.

Едвард Бенеш (тогава президент на Чехословакия): „Дълго вярвах, че поне Готвалд не ме лъже, но сега виждам, че те всички лъжат без изключение. Който е комунист, е лъжец – това е обща черта на всички комунисти и особено на руските. Моята най-голяма грешка е, че до самия край не исках да повярвам, че и Сталин хладнокръвно и цинично ме мами – както през 1935-та, така и по-късно, и че неговите уверения към мен, както и към Масарик са били съзнателно и целенасочено мошеничество.“
Началникът на отдел „Ф“ на НКВД – отдела, който провежда терористични актове в „освободените“ от Червената армия страни, е пределно откровен в спомените си.

Генерал-лейтенант П. А. Судоплатов: „В навечерието на 1948 година Молотов ме извика в кабинета си в Кремъл и ми заповяда да замина в Прага, където да организирам тайна среща с Бенеш и да му предложа да напусне с достойнство своя пост, предавайки властта на Готвалд, лидерът на компартията на Чехословакия. За да напомня на Бенеш за неговите тесни неофициални връзки с Кремъл, трябваше да му представя разписка за десет хиляди долара, подписана от неговия секретар през 1938 година, когато тези пари са били нужни на Бенеш и хората му, за да се прехвърлят във Великобритания. Препоръча ми да му кажа, че в противен случай ще организираме изтичане на слухове за обстоятелствата около бягството му от страната и финансовата помощ, която сме му оказали, за тайното съглашение за сътрудничество между чешкото и съветското разузнаване, подписано през 1935 година в Москва, за секретния договор за предаването на Карпатска Украйна на СССР и участието на самия Бенеш в подготовката на преврат и покушение през 1938 година срещу тогавашния премиер на Югославия. Молотов подчерта, че не съм упълномощен да водя каквито и да било преговори по чешката политика. Моя задача е само да предам нашите условия, като оставя на Бенеш да решава сам как да ги изпълни. Молотов ми повтори своите инструкции много категорично, гледайки ме настойчиво през своето пенсне. Отговорих, че считам, че такава деликатна задача е по-подходяща за човек, лично познаващ Бенеш и имал вече контакти с него. И че такъв човек е Зубов, нашият бивш резидент от предвоенните години в Прага, когото Сталин и Молотов тогава вкарват в затвора за това, че през 1938 година им е съобщил за несъстоятелността на плана на Бенеш да се опре на съмнителни хора в Белград, като не им беше предал и парите. Молотов отговори, че лично аз трябва да се заема със задачата, а кого ще привлека още, си е моя работа. Беше ясно, че не искаше да поема отговорност, а го интересуваше само резултатът. Трябваше да напусна Прага дванадесет часа след разговора с Бенеш, без да чакам отговор.

Със Зубов пристигнахме с влака в Прага през януари 1948 година. От септември 1946 година той беше в пенсия. Неговият следовател Родос го беше пребивал в затвора системно така, че го беше превърнал в инвалид. Куцаше много видимо и можеше да се движи само с патерица. Настанихме се не в посолството, а в скромен хотел, където се представихме за членове на съветска търговска мисия. Нашата бригада със специално предназначение – 400 души, преоблечени в цивилни дрехи, се беше прехвърлила вече тайно в Прага, за поддръжка и защита на Готвалд. Официалните съветски представители оказваха върху Бенеш много силен натиск и ние също трябваше да добавим своята лепта. Със Зубов останахме в града цяла седмица. Той преди войната се е срещал с Бенеш в присъствието на нашия посланик Александровски и сега, използвайки цялото си умение и всичките си връзки от миналото, успя да се срещне за петнайсет минути с него в резиденцията му, разположена в самия център на Прага. Зубов предал посланието, заявявайки на президента, че в страната ще станат кардинални промени независимо от това дали ще се запази или не настоящето є ръководство. Той – Бенеш, обаче бил единственият, който може да обезпечи предаване на властта плавно и без кръвопролития. В съответствие с инструкцията му беше казал, че не очаква отговор от него, а само му предава това неофициално. По думите на Зубов Бенеш изглеждал като сломен и болен човек, който ще се постарае да направи всичко възможно за да избегне взрив от насилие и безредици в Чехословакия. Така, изпълнили мисията, седнахме отново във влака и веднага щом пресякохме границата, използвайки каналите на местния обком на партията, изпратих, както ми беше заповядано, шифровка до Молотов и копие от нея до Абакумов, тогавашния председател на НКГБ: „Лев получи аудиенция и предаде посланието“ (Лев беше кодовото име на Зубов).“
През лятото президентът Бенеш подава оставка, а скоро след това и умира. Готвалд поема и неговия пост и в страната се установява обикновен източноевропейски сталинистки режим – съпровождан с репресии, терор и съдебни убийства.

1. ПРЕДИ ДА СЕ СЛУЧИ

Аз вярвах в идеалите на социализма. Моята вяра беше чиста и искрена. За щастливия живот на човечеството аз бях готов да отдам своя разум, сърце и цялата си душа.
Александър Дубчек

В края на 60-те години на 20. век, в резултат на Втората световна война, Европа е разделена на два непримирими лагера: капиталистически и социалистически. Страните от Варшавския договор са под пълното политическо господство на СССР, а диктаторските им режими са крепени с помощта на могъщ репресивен апарат. Въпреки демократичните традиции още от времето на Първата република, Чехословакия също е управлявана от конституционно овластената ЧКП, дирижирана от КПСС. Положението и в нея е сходно с това в останалите страни – членки на Източния блок. Партията ръководи безпрекословно държавата: изпълнителната власт се състои изцяло от комунисти, а Народното събрание от депутати – определени от партията, гласува безотказно изработени от нейния ЦК закони и избира пак така президент. И все пак различия („национални особености“) между режимите има. Наглата и просташка милиционерщина на Живков липсва. Всичко е по-умерено и прикрито, а промените по времето на Хрушчов са по-осезаеми. Вече никого не преследват и не изпращат без съд и присъда в концлагер заради дълги коси, къси поли, тесни крачоли, буржоазни бради, вражески вицове, слушане на разложителна западна музика или четене на забранени книги. Хората на изкуството не са дискриминирани заради отклонения от издигнатия в България в ранг на свещена крава „социалистически реализъм“. Дори враговете на народната власт, мними или действителни, ги вкарват в затвора след влязла в сила присъда. Направен е опит и за икономически реформи и след 1965 г. са приети някои от идеите на икономиста Ота Шик – за въвеждане на пазарни отношения в социалистическото стопанство. Забележимо е либерализирането и в сферите на културата и науката. Само в Прага по това време има стотици биг-битови групи по подобие на „Бийтълс“ и „Ролинг Стоунс“, на чиито концерти полицията не вилнее с палки (като милицията в България), създават се малките театри („Semafor“, „Divadlo Na zábradlí“, „Činoherní klub“ и др.), започва да излиза либералният вестник на писателите „Literární noviny“, заражда се чешката нова вълна в киното (филмът на Иржи Менцел „Строго охранявани влакове“ получава „Оскар“). Реабилитиран е дори Кафка. По книжарниците се появяват множество западни книги. На конгрес на писателите през юли 1967 г. се поставя дори въпросът за свободата на словото. Променят се и обществените нагласи – за повече независимост. Дори смятаният за ортодоксален комунист първи секретар на ЧКП и президент на ЧССР Новотни отказва настаняването на съветски войски и съветско атомно оръжие на чехословашка територия. На доводите на Кремъл, че СА трябва да охранява западните граници на ЧССР, Новотни възразява: Какъв е смисълът да изразходваме милиарди за поддържане на своя 200-хилядна армия, ако тя не може да пази дори границите ни? Това, естествено, му създава врагове сред съветската военщина, което дестабилизира личните му властови позиции, които още повече се разклащат след идването на власт на Брежнев. Тогава, след преврата срещу Хрушчов, изпадналият в суетен възторг Брежнев решава да съобщи сам по телефона на всички съветски наместници в страните от Варшавския договор радостната вест за своето възкачване. Нетактичният Новотни обаче приема новината без всякакъв ентусиазъм: „За мен е малко неочаквано, не мислех, че ще стане така. У нас сега ще се вдигне шум. Казвам Ви го откровено. Това е така неочаквано. Аз мислех, че ще стане иначе, Вие да ръководите партията, а другарят Хрушчов да е председател на Министерския съвет“. „Но след това поздрави мен и другаря Косигин – отбелязва в записките си Брежнев. – Каза: Е, какво пък, хората идват и си отиват, но идеите остават...“ – сякаш му плюл в лицето. Леонид Илич приема това като голяма лична обида и никога не го забравя. Студенината на съветския вожд не остава незабелязана и когато към средата на 60-те икономическите неудачи и общественото недоволство срещу управлението на Новотни се засилват, опонентите му знаят, че не е непоклатим. А в структурите на партийния апарат и ръководство са настъпили и други промени. Идва ново поколение, влязло в партията след Втората световна война, с по-прагматично мислене, което подменя значителна част от старите кадри. И когато през есента на 1967 г. консерваторите в партията се опитват да ограничат либерализацията и да изтласкат от властта поддръжниците є, възниква политическа криза. Понеже положението е патово, от Новотни са недоволни всички. Така опонентите му от ляво и дясно се обединяват в името на общата най-близка цел – да го свалят от власт. Намеренията им са улеснени от грешките на самия Новотни и от непредвидени обстоятелства. През втората половина на октомври осветлението в едно от големите студентски градчета в Прага (Страхов) започва ежедневно да гасне. Всички работят по предаване на семестриални работи и чертежи и това е много изнервящо. В първите дни неприятният битов проблем е приеман с шеги, но когато това продължава и никой не предприема мерки, обстановката се изостря. На 11 октомври 1967 г. в поредния мрак сред афектираните студенти се понася спонтанно възглас: „Jdeme na Hrad!“ (Да вървим към Храда!). Около 1500 души тръгват към президентството със запалени свещи и възгласи „Chceme světlo!“ (Искаме светлина!). Полицията приема това като метафора и разгонва брутално демонстрацията – с палки и водни струи. Мнозина са арестувани, а срещу инициаторите започва наказателно дирене, което предизвиква нови протести. Два месеца по-късно студентската общност прекратява участието си в ЧСМ (чехословашкия Комсомол) и създава независими студентски съвети.
Въпреки че доскоро комунистическият режим не сe е съобразявал с общественото мнение, в новата обстановка то има значение. А обществеността смята, че за бруталната полицейска разправа е виновен самият Новотни. Президентът допуска и няколко персонални политически гафа. Особено проблематично е отношението му към Словакия, а връх на грешките му е поканата към Брежнев да посети Прага в навечерието на пленум на ЦК, без да се консултира с Председателството му. Надява се да получи подкрепа от него, но Брежнев е шокиран от огромната опозиция в ЦК срещу Новотни, a е и суетно злопаметен. И според официалната версия предоставил на чехословаците възможността сами да решат кой да ги ръководи. Казал: „Это ваше дело“ – изречение, което се запомня. Но същевременно дал да се разбере, че лично на него му харесва кандидатурата на първия секретар на компартията на Словакия – Александър Дубчек. Същият е живял преди войната с родителите си в СССР, а през 50-те завършва и съветската Висша партийна школа. Затова Брежнев го нарича „Наш Саша“. Преди да си замине, намекнал: „Наш Саша все же хороший товарищ“. И на Януарския пленум през 1968 г. по предложение на самия Новотни е избран именно Дубчек. С един глас мнозинство, като компромисна фигура – млад, неопитен, с мек и открит характер, приветлив, добронамерен и честен – приемлив и за реформаторското крило, и за сталинистите, и за Кремъл. Така тривиално и по класически за комунистическите традиции сценарий започва Пражката пролет.