'Чатъртън' от Питър Акройд (откъс)

OFFNews
15 април 2020 в 19:00 | 1215 |0

В този забележителен детективски роман Питър Акройд „разследва“ смъртта на Томас Чатъртън, реален персонаж, гениален поет-мистификатор от XVIII в., чийто живот приключва при мистериозни обстоятелства. Едва след смъртта си Чатъртън е разкрит като автор на редица известни и основополагащи „средновековни“ стихотворения, за които приживе е твърдял, че са били открити от него. Възхитителен талант и литературен фалшификатор, той е водещият образ в зашеметяващата амалгама от реалност и измислици, която Акройд, предлага на читателя. Размивайки илюзия и въображение, заблуди и мечти, авторът умело крачи напред-назад между три века, като вплита в историята си по дикенски ексцентрични и жестоки персонажи, сред които са възрастната романистка и любителка на джин Хариет Скроуп и младият поет Чарлз Уичууд, който се опитва да разгадае тайната на Чатъртън. 

Романът на Акройд обследва творческия процес, обръща се към теми като цикличност, плагиатство, истинност и неистинност. Думите се превръщат в светове, изкуството чете нас и оформя не само настоящето, а и историческото минало, довело ни дотук. Нищо не може да бъде по-истинско от тях, а поетът е творецът на реалности. Само той е способен да преодолее ограниченията на времето и пространството. Изключително находчив, изпълнен с мрачен хумор, напрегнат и нерядко поетичен, романът изследва най-дълбоките проблеми както на живота, така и на изкуството.

Питър Акройд (1949) е знаменит английски писател, известен с умението си да разказва истории чрез цял хор от литературни гласове и с необикновения си интерес към историята и културата на Лондон. Той е Командор на Ордена на Британската империя, член на Кралското литературно общество и почетен член на Американската академия за изкуство и наука. Романите на Акройд, както и неговите биографии на Уилям Блейк, Т. С. Елиът, Чарлз Дикенс, Томас Мор, Чарли Чаплин и др. са удостоени с множество награди, сред които “Джеймс Тейт Блек“, „Съмърсет Моъм“, „Уитбред“ и наградата за фикция на в. „Гардиън“. Романът „Чатъртън“ е номиниран в краткия списък за Британския „Букър“.

Питър Акройд

Чатъртън

На Кристофър Синклер-Стивънсън

Томас Чатъртън (1752 – 1770 г.) се родил в Бристол. Обучавал се в училище „Колстън“ в същия град и за няколко месеца чиракувал при адвокат, но образованието било по-маловажно от поривите на собствения му гений. Баща му починал три месеца преди раждането на сина си и Чатъртън от най-ранна възраст бил запленен от древната църква „Сейнт Мери Радклиф“, където баща му някога работел като хорист. Бил седемгодишен, когато получил от майка си парчета пергамент, открити в архивите на същата църква, и въображението му изведнъж оживяло. Казал й, че е „открила съкровище“, и бил безкрайно доволен, че е „единствено по рода си“. „Влюби се, разправяла майка му, както в античността, така и в миналото на самия Бристол.“ Започнал да пише стихове, а на петнайсет-шестнайсет годишна възраст създал цикъла „Роули“ – тези стихове на пръв поглед били написани от средновековен монах и дълги години се смятало, че е така, но всъщност били дело на младия Чатъртън, който успял да създаде автентичен средновековен стил, като по неповторим начин съчетал прочетеното в книгите със собственото си въображение.
Накрая Бристол му омръзнал и примамен от изгледите за литературен успех, на седемнайсетгодишна възраст Томас Чатъртън заминал за Лондон. Надеждата му да се прослави обаче нямало да се осъществи – поне не и приживе. Книжарите не се въодушевявали или проявявали безразличие, а лондонските списания отказвали да публикуват повечето елегии и стихове, които им предлагал. В началото живеел при роднини в „Шордич“, но през май 1770 г. се преместил в малка мансарда на Брук Стрийт, „Холбърн“. Именно там сутринта на 24 август 1770 г., очевидно изтощен да се бори с мизерията и провала, той погълнал арсеник. Когато разбили вратата на стаята му, по пода били разпилени късчета хартия, изписани с неговия почерк. Провели разследване и обявили случая за самоубийство. На следващата сутрин го зарови в гробището към приюта за бедни на Шу Лейн. Знае се за съществуването на един-единствен негов съвременен портрет, но образът на „удивителното момче“ е запечатан за поколенията в картината „Чатъртън“ на Хенри Уолис. Творбата била завършена през 1856 г. и на нея позира младият Джордж Мередит, който се превъплътил в ролята на безжизнения поет, лежащ в мансардата си на Брук Стрийт.

* * *


− Можеше да съм флейтист – каза той, – но всъщност съм писател. – Гледаше я право в очите, докато го изричаше.
− Знаех си, г-н Лено! – Съпругът й всмука бузите си, като така родилният белег сякаш се уголеми, но не каза нищо. – С художествената измислица ли се занимавате? Или просто с въображението?
− В момента работя по едни стихове.
− А, поезия. Ала-бала! – През цялото време тя стоеше приведена в инвалидната количка и разучаваше книгите. – Презимето ми е поезия. Сибил Лирика Лено.
Съпругът й се беше върнал при препарирания орел и сега й говореше през рамо:
− Дали г-жа Лено е взела някакво решение?
Тя изписка и посочи гравюра на антична флейта.
− Гледай, скъпи, само какви златни отвори! – Тя обаче затвори книгата, преди той да има каквато и да била възможност да я послуша. – Предлагам петнайсет.
Чарлс не можеше да повярва.
− Имате предвид лири?
− Не, нямах предвид лири. Имах предвид паметници от желязната епоха.
Чарлс извади ръцете си от джобовете и с два пръста започна да усуква един кичур от косата си. Г-жа Лено отново беше изпаднала в медитация, затова той се обърна съм съпруга й:
− Възможно ли е да качите малко?
Г-н Лено, който ожесточено лъскаше ноктите, попита мъртвата птица:
− Дали може да качи малко?
− Би могла – г-жа Лено излезе от транса. – Би могла да качи чак до Пощенската кула , ако имаше крака. Но не всичко е възможно. Светът не е съвършен.
Чарлс така се изненада от незначителната сума, която му предлагаха, че изгуби интерес и започна да обикаля из магазина с безгрижието на незабелязан посетител. Във всеки случай вече не беше сигурен дали семейство Лено говорят на него, или помежду си.
− Лирика и лишения – декламираше г-жа Лено. – Лирика и лишения.
− Продължавай, скъпа.
− Те са същинска мансарда и погребална урна!
− Днес е неудържима – каза г-н Лено с тон, който съчетаваше възторг и негодувание. – Вече ми е ясно.
Чарлс реши, че поне тази реплика е насочена към него: той разглеждаше тесте едуардиански карти Таро, а когато се обърна, двамата действително гледаха в неговата посока.
− Вижте, бих искал повече. Това са ценни книги.
− Той иска повече, г-жо Лено.
− Така ли? И аз бих искала да тичам боса из Брайтън, но какво трябва да значи това?
− С пера в косите – въздъхна г-н Лено.

Внезапно Чарлс се отврати от миризмата на парафиновата печка и отново се обърна към тестето карти Таро. Именно тогава видя картината. Изпита бегло и мимолетно усещане, че го наблюдават, затова извърна глава и улови погледа на мъж на средна възраст, които го гледаше. За момент се взря с изумление. После с усилие се приближи и взе картината. Платното непохватно беше закрепено за нестабилна дървена подрамка и той го държеше в изпънатата си ръка, за да го разгледа както трябва. Беше портрет на фигура в седнало положение: в позата на човека се долавяше известна непринуденост, но после Чарлс забеляза колко силно стискаше в лявата си ръка страниците на някакъв ръкопис, сложен в скута му, и колко нерешително дясната му ръка беше надвиснала над малка маса, където един върху друг бяха струпани четири тома ин-кварто. Може би се канеше да загаси свещта, която блещукаше край книгите и хвърляше мъждива светлина върху дясната половина от лицето му. Носеше тъмносиньо яке или балтон и разкопчана бяла риза, чиято голяма яка се диплеше над самото яке: облекло, което вероятно изглеждаше твърде Байроново, твърде младежко за мъж, който видимо беше навлязал в зряла възраст. Късата му бяла коса беше разделена на път и разкриваше високо чело. Мъжът имаше специфичен чип нос и голяма уста, но Чарлс обърна внимание най-вече на очите. Сякаш бяха с различен цвят и придаваха на този непознат човек (тъй като на платното нямаше надпис) язвителен и дори смущаващо властен вид. Освен това лицето му беше някак познато.
Г-жа Лено внезапно се оказа до него.

− Приемаме Access, Visa, American Express…
− И Co-op Gold Card, скъпа.
− И Diners Card. Никога не го забравяй. – Тя потупа Чарлс по крака. – Казвали са ми, че кредитните карти притъпяват болката. Но вие вече го знаете. Вие сте поет.


Превод от английски: Кристина Димитрова

Препоръчани материали

Няма коментари към тази новина !