"Анхедония" разказва за най-излъганите и най-отритнатите люде в България - нашите бащи и нашите майки. Авторът Димо Райков се завръща в България за премиерата, която ще се състои на 4 юни в Пловдив.

Димо Райков е родом от Малко Търново, но от години живее в Париж със семейството си. Това е неговата 16-а книга. На корицата е неговият баща, който го е вдъхновил за написването ѝ.

По думите на Димо Райков „Анхедония“ е най-трудно написаната му книга, но и неговата книга светлина. Той я определя като нежен роман разговор между син и баща и я посвещава на нашите татковци. Ето какво още споделя писателят: 

"Написах „Анхедония“ със сърцето си и в моментите, когато то наистина спираше. И затова съм сигурен, че този роман ще предизвика у вас сълза. Сълза за бащите ни, за майките ни, но и за... нас самите. Защото ние сме следващите..."

Представяме ви откъс от романа:

И ето – татко му вече е в Париж!

Той току-що бе излязъл от тунела на метрото, правнучката, родена само четири месеца преди смъртта на жена му, го очакваше в детската си количка.

Каква картина – един току-що роден живот и един възрастен мъж, попаднал за първи път в града мечта, докосващ детската плът на своята кръв...

Извади фотоапарата – изпуска ли се такъв миг – прадядото, човекът, който за първи път в своя живот излизаше зад граница, и детето, родено в най-свободния град в света, детето, което още на два месеца отиде в раничката за бебе на гърба на майка си чак до Ню Йорк... Две смаяни от жажда за живот лица... Едното гладко и меко като коприна, другото – грубо, посечено от бръчките на почти изживения вече тежък живот... Но обединени от оная омая, омаята на желанието да тръгнат, да видят, да докоснат...

О, как се гледаха в очите тези две чеда на една и съща кръв...

Отдръпна се и засне първата снимка от стъпването на баща си на парижка земя. Най-хубавата снимка...

Да, снимката за началото и... краят... Всъщност за негово величество Живота, нали?

И в този миг идеята узря – той ще направи на баща си албум, това ще бъде най-хубавият му подарък.

Усмихна се. Наистина правнучката и прадядо й бяха чудесна двойка.

Изтръпна.

Какво ли чувстваха в тези мигове те, прадядото и правнучката...

А отсреща се белееше Айфелката.

И тръгнаха към нея. Веднага.

Татко му все повтаряше – давай, давай, давай... Искам чак горе! На върха на света, чуваш ли... Искам да се кача на самия връх, синко! Там, на върха! Чуваш ли?

Чуваше.

И то със сърцето си.

Разбира се, че щяха да се качат най-горе...

На самия връх на света...

Предварително бе намислил да му покаже Айфеловата кула откъм площад „Трокадеро“, оттук красавицата се виждаше в цялото си достолепие. И този първи досег оставаше у виделия я по този начин за цял живот.

Нарочно нищо не казваше на татко си, не му посочваше. Остави изненадата да бъде пълна.

О, какво се появи по лицето на баща му, когато изведнъж съзря в далечината контурите на кулата!

Как то изведнъж се промени неузнаваемо!

Старецът бе онемял!

И възхита, и възторг, и... тъга, защо ли пък тъга видя синът в изражението на любимото лице.

И после стана нещо, което го потресе. Татко му не бе набожен, стъпваше рядко в църква.

Но сега той изведнъж падна на колене! И се... прекръсти... Веднъж, два пъти...

И възрастният човек, все едно бе дете, се втурна към... Айфелката...

– Майко мила, та това е Айфелката, Айфелката... – повтаряше като в унес татко му.

И летеше ли, летеше...

Натам, към Мечтата си...

Едно голямо, възрастно дете, хукнало със сетни сили към... Живота...