'Какви 50? Вие сте блокирали цяла София!'

OFFNews | 14 ноември 2017 в 18:4144120

В новата си книга "Записки по революцията (1997-2017)" политологът и автор на OFFNews.bg Евгений Дайнов ни предлага различен поглед върху познати до болка събития, оставили ярък отпечатък в новата ни история.

Това е личният ми разказ за събитията между зимата на 1997 и пролетта на 2017 година. В началото на този период беше освобождението от последните остатъци от „реалния социализъм” и убедеността, че българите най-сетне сме тръгнали по „слънчевата страна на улицата”, както се пее в легендарното парче на Луис Армстронг. Между случките и приключенията, развиващи се общо взето из целия свят, става ясно, че в съвременната революция няма нищо страшно или заплашително. Напротив, революцията – това е най-шареното, любопитно, омайващо и често забавно нещо, в което човек може да участва. По пътеките й, освен това, бродят интересни и цветни хора, които е по-добре да познаваш, отколкото – не, казва Евгений Дайнов за новата си книга.

Премиерата на "Записки по революцията (1997-2017)" ще е на 22 ноември (сряда) от 18:30 ч. в кафе-книжарница Orange (ул. Граф Игнатиев 18, ет. 4).

Публикуваме в аванс откъс от книгата, предоставен специално за OFFNews.bg от издателство "ЕРА":

След случката с картината обаче Протестът пак започна да издиша, та се запретнаха моите съпартийци от „Зелените“. Идеята беше проста като фасул: Протестът се умори, нека да направим зелено излизане, хем ще сме повече (свикнали сме с годините да излизаме) от тъжните групички, ходещи из София всяка вечер, хем ще дадем кураж на останалите.

На сутринта в уречения ден ми се обажда една древна приятелка, тогава работеща по висшите етажи на правителството на Орешарски. Закача се по телефона:

– И какво сега? Протестът си умря, вие искате да го реанимирате... И какво ще направите, когато довечера изкарате 50 зелени човечета? Само ще се изложите...

– Как какво ще направим? – правя се на ударен. – Ще блокираме града от Народното събрание до Орлов мост.

– Ха-ха... С 50 човека?

– Гледай довечера новините – викам и затварям.

В ранната вечер вече се разхождаме със Зелените по осевата линия на „Царя“. Е, не сме успели да окупираме от Народното събрание до Орлов мост, но от СУ до моста ни се получи.

Бяхме бая народ, доста повече от обичайното за предните седмици. Махаме гащи нагоре-надолу, приказваме си, току скандираме по нещо екологично. Блокираните от нас шофьори, както винаги става в революционна София, не ни попържат, а махат за поздрав.

Удивително нещо е софийският шофьор. Инак зъл, сприхав и свадлив, когато има революция, става друго същество. Способен е с усмивка да изтърпи часове, през които да е блокиран от протест. Или както през 2013–2014 година – да си измисля алтернативни маршрути за прибиране от работа, така че да не се натъква на протеста. Или направо да се откаже от колата си, докато положението ври и кипи. И през цялото време нито един не изрева, нито в медиите, нито в интернет. Нито един! (освен една странна и видимо платена групичка във Фейсбук, на която никой не обърна внимание)

Недолюбвам София по ред причини (затова не съм софиянец от близо 20 години), но в едно тя е ненадмината: в такива моменти тя е пълноценен ГРАД в смисъла на „полис“, на общност, обитавана от граждани, загрижени за общото благо и следователно солидарни помежду си. И само София е такава, в цялата страна.

Та така, в мир и любов, си прекарваме времето, докато към 18:40 не ми звъни мобилният. Моята приятелка от правителството. Вика по телефона, задъхвайки се:

– Ама... Какво направихте вие? След малко са новините в 7! Махни ги тия твоите оттам!

Приятелка-приятелка, но в такива моменти не мога да пропусна да не вляза в режим „шеги и закачки“:

– Кои „тия моите“? Ония 50 човека, дето ти каза, че ще се изложим пред хората?

Не ѝ е до шегички:

– Какви 50? Вие сте блокирали цяла София!

– Не е зле като за 50 човека, не мислиш ли?

– Моля те, махни ги оттам...

Влизам в дълъг режим на обяснение, че „тия“ нито са „мои“, нито са докарани с автобуси, нито им се плаща – както прави правителството, когато иска да имитира подкрепа; та никой не може да ги „махне“. Ще се махнат, когато решат.

Обяснявам пренадълго и пренашироко, защото държа сметка за времето: с всяка секунда наближават новините в 7.

Остават точно 8 минути до новините, когато тя капитулира:

– Добре. Кажи точно какво искате, за да може правителството да го обещае поне към края на новините...

Ха сега де...

Де да знам какво точно искаме. Според мен искаме да покажем, че можем да блокираме София. Ама всъщност, сещам се, май имаше някакъв официален повод за протеста – нещо за някакъв закон...

Погледът ми хваща близо до мен един от „зелените адвокати“, Свилен се казва.

Казвам на приятелката от правителството да изчака малко и го питам:

– Абе какво точно искаме? Не беше ли неква алинея в некъв закон? Тук едни хора се интересуват...

– Как така какво точно искаме? – пали се адвокатът по адвокатски. – Искаме смяната на член 763, алинея 64 от ПРБДКОМЗЧ – или нещо подобно...

Прекъсвам го:

– Не го казвай на мен, кажи го тука на телефона ми...

– А с кого ще говоря?

– С правителството, с кого... Обещават хората да оправят работата.

Чак се опули, ама аз му пъхнах телефона и той започна, видимо потейки се, да обяснява какво искаме.

Не помня какво стана с алинеята. Май все пак я промениха. Един вид – пак победихме...

Помня обаче какво се случи след края на този точно протест.

Мръква се, почваме да освобождаваме „Царя“. Не ми се прибира и се сещам, че някой май ме беше поканил на някакъв коктейл, като че ли в „Хилтън“. Знаете, че не ходя на такива неща, но този път реших да разпусна с едно-две малки за чужда сметка, преди да се прибера.

Отивам до „Хилтън“, влизам. Така и не стигнах до евентуалния мой коктейл, защото още на входа се натъкнах на огромна, потна, официално облечена тълпа, люшкаща се в голямото фоайе. В дъното – трибунка. Зад нея – винил: „Forbes-Bulgaria. Човек на годината“.

Останах, макар неканен, защото се фасцинирах от профила на тълпата. Това не бяха хората от моето поколение, чийто „Титаник“ бях напуснал отдавна. Тези бяха от поколението на Протеста, но издокарани във вечерно черно. Макар и аз в черно – е, вярно, рокерско кожено яке – явно се откроявах, защото, както гледаха към трибунката и си приказваха, започнаха да извръщат погледи към мен.

Все пак, тъй като никой не дойде да ме изгони, останах.

За да видя следното: връчването на приза „Човек на годината“ на Цветан Василев, собственика на вече скандално известната Корпоративна търговска банка (КТБ). Обяснението: ползвал огромното богатство, с което разполагал, за да променя света около себе си...

Качва се човекът с мустака на трибунката, започва да благодари, тия му ръкопляскат. Отврат. Както казва нашият древен приятел Георг Краев: „Някой да ми донесе зеленото легенче да повърна“...

Излизам навън, на вечерния хлад. Бесен съм, не мога да разбера защо чак толкова. Влизам в бара през страничния вход (вече не искам да ме виждат, за да не се разпсувам пред публика), викам си джин с тоник, излизам пак навън да го пия на една сиротна масичка за пушачи.

Отвътре чувам да изреждат класацията на „Човеците на годината“ и отчетливо разпознавам „Делян Пеевски“. И той – защото бил ползвал огромното си богатство, за да променял бил света...

Ето защо съм бил освирепял – защото там, където е Василев, неминуемо ще се окаже и Пеевски. Онзи, заради когото вече половин година София се тресе от революция...

На следващия ден проверявам имотното състояние, декларирано от Пеевски в качеството му на депутат: 25-годишна „Лада“, едностаен апартамент в София, селска къща на 50 квадрата. Това е.

Какво „огромно богатство“, с което бил променил света?

По документи този човек е видимо по-беден от мен. Той – „Лада“; аз – „Голф“. Вярно, и аз в София имам едностаен апартамент, ама моята селска къща е бая над 220 квадрата, да не говорим за трите декара двор, 44-те декара ниви, двата декара гора и пр.

Пиша нещо гневно по въпроса (май беше в „Дневник“). Става хит. Канят ме в някакъв сутрешен тв блок, заедно с главния редактор на „Форбс“ за България. Става телескандал между него и мен.

И с „Форбс“ се разделихме, голяма работа, айде сега ще седна да рева...

Препоръчани материали

Няма коментари към тази новина !

 
18808