Лесно ли е да бъдеш Бог (2)

Вампирът на Пелевин долетя на нашия книжен пазар

Емил Братанов
07 септември 2017 в 17:45 | 1616 |1
корица (Парадокс)
корица (Парадокс)

Вампирската империя на Виктор Пелевин „Empire V” е на българския пазар от миналия четвъртък, благодарение на издателство „Парадокс“. В осмия си роман руският властелин на словото ни представя свят, управляван от Великия прилеп, в който прилепите-вампири са избрана каста. Преводач на „Empire V” („Ампир „В”, във вариант за заглавието, който също носи многопластов смисъл) е Боян Станков, а романът излиза под редакцията на Светлана Комогорова-Комата. Корицата и илюстрациите са на авангардиста Sasha Berg, който приема поканата да работи за българското издание.
И в Русия, и навън – където е преведен – авторът предизвиква почти равни дози пристрастно благоговение и критични отрицания. Втората група дори вече му е намерила антирекламния „слоган”: отдавна Пелевин пише един и същи роман. Феновете му пък подържат мащабния сайт за автора и творчеството му, едновременно разбулвайки информационни митове за личността му, и като му оставят възможността да не се мярка лично в мрежата. Самият Виктор Олегович казва някъде, че предпочита да пише книгите си, вместо да развива собствения си мит. А доброжелателите му откриват в текст след текст засилващ се контраст и плътност на картината от постсъветския бит и общество. Когато прочетох най-напред „Поколението”, „Книгата на плътеника” и „Империята” в тази последователност, и аз се поусъмних дали това не е, хайде да кажа, „сериал” от три части на тема „бит и душевност на днешния бивш съветски човек”. С повече философия, за по-напреднали (образователно) читатели, примерно в единия край на път, дето от другата страна върви Сергей Минаев, като и двамата се намират в еднакво геополитическо и обществено време, а количеството абстракции са щрих от творческия натюрел на авторите. Та между „мацките” на Минаев и лисицата Ай на Пелевин по-съществените разлики са в натрупания опит: за малко повече от 7 съзнателни години за дадена мацка, или доста повече от 7 века за лиска и посестримите и́. Въпреки, че вместимостта на съдържанието в черепната кухина на мацката е почти еднакво – колкото на лисица. Е, животът по време на Съветския съюз и по-преди от тази съмнителна епоха, явно дава философски плодове за ума. Докато този в „новото време” – само щения за задоволяване на физиологични нужди. Когато обаче прехвърлиш и други четива от Пелевин, картината наистина – освен по-плътна – става по-богата на нюанси и в сюжет и в метафорите. Писателят, който твърди, че обича много Изтока и прекарва там повече време, отколкото в родината си, допълнително ерудира читателите си, а колегите му от „другата страна на пътя” просто описват всеобщите недоволство и отрицание. Всичко обаче се върти около гламура и дискурса.
Предлагаме едно от малкото интервюта на Пелевин, измъкнато от сайта му. Започнахме с по пространен текст, писан от млада дама, очевидно добре литературно и лингвистично подготвена, в опит да възвърнем на българския читател вкуса към по-задълбоченото писане, в противовес на модните напоследък, неясни по жанр, "ревюта" за книги в знайни и незнайни блогове с неоправдано самочувствие, които промиват мозъците на неизкушените млади читатели точно както го правят и халдеите на Пелевин. Но трудно е да бъдеш Бог, както в друго време и при други измислени обстоятелства възкликват даже в заглавие на книга едни двама братя фантасти. В интервюто писателят – все пак – разкрива разни работи за себе си. Другаде намерих списък и щателно подредени „всичките” около 40-тина интервюта и материали с участието му. Замислих се, че хич не са много, като имаме предвид, че още през 1990 г. се появява „Затворникът и Шестопръстия”.

* * * * *

Наталия Кочеткова
Писателят Виктор Пелевин: „Руският вампир е повече от вампир”
(текстът е от личния сайт на автора, поддържан от неговото фен общество с личното одобрение на автора; прев.Александрина Петрова)

Излизането на книгата на Пелевин тази година бе предшествано от скандал: неизвестно как черновата на романа се появи в интернет, където всеки желаещ можеше да я прочете. За това как в столицата са се появили вампири, защо дискурсът и гламурът управляват света и как черновата на „Empire V” изтече в Мрежата, Виктор Пелевин разказва в ексклузивно интервю пред Наталия Кочеткова.
За кого работи фабриката за пари?
- Вашите вампири рушат традиционните представи от митовете и книгите за техните същества. Те не са кръвожадни чудовища, а висше звено на Земята след Бог. Тяхната дейност прилича на „млекодобивно животновъдство” – те не убиват хората, а ги доят. Не бяхте ли съблазнен да си поиграете на Брам Стокър?
В.П.: Струва ми се, че моите вампири са много по-страшни. Ужасиите могат да имат различен характер. Има такива, с които са ни приучили да свикнем още от детството и ние просто не ги забелязваме. Според мен, трудно е да се измисли нещо по-страшно от съвременния град. Какво представлява градът? Там хората живеят, защото по-рано в града са умрели много други. Още и защото, това е фабрика за пари. Само че, за кого работи тази фабрика? Даниил Андреев би се съгласил, че едва ли е за хората.
Хората не разбират даже смътно силите, които управляват живота им. Те не проумяват смисъла на своята еволюция. Това, което се нарича „прогрес” е поставило човека много по-ниско от живеещото на свобода животно. Начинът на живота на звяра – да яде екологично чиста храна, да живее в най-подходящите за организма му климатични условия, много да се движи и никога да не се вълнува за нищо – е достъпен днес само за някой милионер, отдал се на почивка. А обикновеният човек работи цял живот с изплезен от умора език, а сетне умира от стрес, едва успял да се разплати за бърлогата сив бетонния мравуняк. Единственото, което е в състояние да направи, е да пусне децата си в същото колело.
Градът – това са много, много такива истории, умножени една по друга. Когато потискащата безсмисленост на този живот превишава страха от смъртта, започват войни. Щом натежи страхът от смъртта – настъпва мир. Ето такава люлка ни люлее, това е ежедневието ни. „Дракула” на Брам Стокър гледаме само за да отдъхнем едва-едва и да се разсеем мъничко.

Политкоректност и гламур
- „Червената течност” вместо кръв и други евфемизми са пародия на политкоректността. Как мислите, в какви случаи политкоректността и произлизащите от нея лингвистични химери са оправдани и кога изглеждат комично?
В.П.: Мисля, че политкоректността е оправдана, когато позволява да се запази човешкото достойнство. Малко смешно е, когато я превръщат във фетиш и национален култ.
Никому не е нужна „He-or-shema”, както в Америка, но известен минимум от политкоректни клишета няма да попречи на всяко общество, където една до друга живеят различни нации. Американците СА прагматични хора. Те СА въвели политкоректността, защото тя моментално изгражда формален мост над емоционално зареденото блато. Наречете негъра негър и над вас ще надвисне част от отговорността за търговията с роби. Но ако го наречете афроамериканец, може спокойно да го уволните от работа.
Политкоректността създвава ясни правила и опирайки се на тях, може да се избегне двусмислеността, макар – сама за себе си – тази политкоректност да е много двусмислено нещо. Същността и́ е в обществения договор в максимално сбита форма. Удобно е, защото икономисва време и сили. Може би, това трябва да се изучава в училище.

- Дискурсът и гламурът СА основните дисциплини, които преподават на младите вампири. Защо ги смятате за ключови понятия на съвременното общество?
В.П.: Защото те са такива. Гламурът е скрита идеология на обществото, която обявява себе си за постидеологична или наема технолози за разработване на „потемкински” идеологии. При гламурната идеология ролята на агитпроп се изпълнява от рекламата – писал съм за това в „Generation „П”. А дискурсът е гламур на духа, единствената форма на гламура, достъпна за хора с отложена социална реализация.
Впрочем, струва ми се, че да употребиш димята „лузър” не е политически коректно, по-добре е, според мен, да се използва абревиатурата „ЛОСР” или „ЛСОСР” (Лица С Отложена Социална Реализация – б.прев.). По този повод вампирите казват така: ако гламурът е секс, изразен чрез пари́, то дискурсът е секс, който не е достатъчно изразен чрез пари, които ги няма. Може да се каже, че гламурът и дискурсът приличат на синус и косинус (от думата „sin” – грях), струва ни се, че между тях има разлика, но това е просто фазово отместване. Естествено е вампирите да изучават тези два предмета. Те трябва да бъдат на крачка пред хората във всичко.

                                                                                      

Майсторът, Маргарита и Нощният патрул
- Чрез преселването си от един носител в друг и запомнянето на всичко, което е ставало в „предишния живот”, езикът на вампира изпълнява функцията на културна памет. Излиза, че културата е демонична в своята същност, така ли?
В.П.: Аз не мисля, че в културата има някаква същност. Или, по-точно, идеята за такава „същност” се явява фрагмент от някои култури – например като теорията за „културните организми” на Шпенглер, „историческия материализъм” на Суслов и прочие. Аз гледам на живота по-просто, за мен културата е просто калейдоскоп. Каква „същност” да се крие в калейдоскопа? Тя е само в очите на онези, които гледат в него. Именно тази проеектираща се същност ще придава смисъл и взаимна йерархичност на възникващите картини, правейки ги демонични или какви ли не още. При това на гледащия в калейдоскопа, естествено, ще му се струва, че демонът е самият калейдоскоп.
- Какво е отношението Ви към „Майсторът и Маргарита” на Булгаков? Читателите и́ се делят на такива, които смятат книгата за шедьовър и други, за които тя е булеварден роман.
В.П.: За мен „Майсторът и Маргарита” е една от най-великите книги на ХХ-и век. Това е най-важният текст сред всичко, написано в съветско време. Никога не съм виждал хора, които да я наричат булеварден роман, даже ми е трудно да си представя такива титани на духа. Понякога казват за книгата, че тя е квинтесенцията на съветския опит и поради това не е особено разбираема за онези, които го нямат. Тя се възприема нелошо и на Запад – примерно Бьорк я хвали, а тя няма съветския опит.

                                                                                  


- А „Нощен патрул” на Лукяненко попадал ли ви е? Струва ми се, че понякога го пародирате?
В.П.: Гледал съм филма. Много съвременен филм – съставен е не от отделни сцени, а от клипове. Абсолютно различен тип операторска работа и режисура. Виждаме не просто един мръсен влак, чаша кръв или лицето на героя – виждаме реклама на мръсен влак, реклама на чаша с кръв, или реклама на лицето на героя и т.н. Този филм сякаш рекламира всички обекти, попадащи пред камерата. Потресаващо е. Много талантлив режисьор. Ако не греша, по-рано е правил клипове „Световна история” на „Банка „Империал”: за Суворов, за Великия инка. Жалко, че не ги снимат вече. Беше много запомняща се серия филмчета. Само че завърши някак бледо, липсваше заключителен клип.
Някога бях измислил такъв вариант: безкрайна опашка от намръщени хора с номера на дланите. Стоят в някаква банка. Над опашката се разнася шепот: „Отварят ли?” – „Не, не отварят.” – „Казват, че днес няма и да отворят повече.” И снизходителен дикторски глас: „Банка „Империал”, Световната история, „Банка „Империал”. Ако сте поръчали пародия.

                                                                                                                     

Френска целувка на студа
- Прадеди на главния героя в книгата Рома Шчоркин са прибалтийските барони фон Щорквинкел. Вие някога интересувал ли сте се от родословието си? Разказвали са ми, че до революцията Пелевини са били собственици на верига манифактурни фабрики.
В.П.: Не, надали съм от тези Пелевини. Ако моите предци са се занимавали с манифактура, аз най-вероятно щях да пиша криминалета.
- Просто не мога да не попитам: истина ли е, че изчезването на ръкописа на романа е плод на немарливост в издателството? Или е забавен ПиАр ход?
В.П.: Доколкото знам, не е някакво недоглеждане, а е кражба. На вас ви прилича на забавен рекламен трик, а на мен ми напомня принудителна френска целувка на студа. Виждате колко различни могат да бъдат асоциациите.
- Нямахте ли желание да промените нещо в книгата, за да се отличава тя от пусната пиратска версия, както беше направил в подобна ситуация Маркес?
В.П.: В мрежата изтече чернова – сурова и незавършена версия, която лично на мен, не ми е особено приятно да чета. Хемингуей казваше, че първите чернови са лайняни. В хода на работата аз внасям огромно количество поправки, понякога променям двайсет-трийсет процента от текста. Обидно ми е, че извадиха на показ вариант, който може да развали впечатлението от книгата.
- Запознат сте с театралния проект Shlem.com по „Шлем на ужаса” на младата прибалтийска режисьорка Живиле Монтвилайте, изграден като „актив фикшън щоу”. Когато имаме едновременно театър, литература, видео, музика, художествен пърформънс и интерактивно шоу. Как се отнасяте към нещо от такъв характер?
В.П.: Запознат съм с проекта от интернет. Според мен е много интересен. Приятно ми е, че режисьорката се е обърнала към този текст.
- Не ви ли смущава, че Монтвилайте е преправила финала, в резултат на което силно е опростила идеята на книгата?
В.П.: Не. Още повече, че книгата няма една-единствено идея. Има много идеи в нея. Същността на взаимоотношенията на писателя и режисьора е в това, че режисьорът започва своята работа от там, където писателят свършва. Това е като втората степен на ракетата, която може да я отведе на най-неочаквано място, някъде отвъд. Писателят не бива да се меси в този процес. Най-добре е изобщо да не знае нищо за това.
- Днес всички художествени произведения престават да бъдат само литературни явления и намират място в гранични области – появяват се паралелни проекти в интернет, театъра, киното. Например, в последния роман на Борис Акунин „Ф.М.” на читателя се предлага сам да разгадае ребуса. Победителя го очаква златен пръстен. Вие мислили ли сте за нещо подобно?
В.П.: Не. Въпреки цялото ми уважение към Борис Акунин, не съм планирал да се заема с разгадаването на ребуса.

                                                 

Източни принципи с европейски традиции
- А какво е отношението Ви към стиховете във форума на Вашия сайт? Има и много забавни – примерно, стихотворението за писателите, написано на жаргона на „утайката” на обществото?
В.П.: Там, във форума, има много второстепенни поети, тяколко отлични поети и двама велики – „Минздрав” и „Монти Пайтън”. Мисля си веднага да зачисля Минздрав в ОБЕРИУ.
- Във форума намерих още една любопитна реплика: млад човек иска да купи дрехи за любимото си момиче. Като образец за стил е взета лисицата Ай от „Свещената книга на плътеника”. Питам се дали героинята Ви е замислена като съвременен секс-символ?
В.П.: Не, замисълът беше, тя да е личният ми секс-символ. Изобщо не разбирам, защо младежът ще купува дрехи за момичето си, ако, разбира се, то не е гумено момиче. Не бива да се отнасяме към жената с такова презрително недоверие. Тя може спокойно да свърши някои неща и сама.
- За септемврийската изложба на книгата в Москва беше пристигнала младата френска писателка от китайски произход Шан Са. Дебютният и́ роман „Вратата на небесното спокойствие” е удостоен с „Гонкур”. За своя маниер на писане тя казва, че се опитва да съчетае принципа на източната живопис – контур без обем – с европейската традиция – обем без контур (т.е. масло). Като се има предвид, че Вие прекарвате много време на Изток, можете ли да кажете, че нещо подобно Ви е близко?
В.П.: Ако опитаме да обединим контур без обем с обем без контур, ще получим контур с обем. Защо да обединяваме източните принципи с европейските традиции заради толкова прост ефект. И така, всеки предмет притежава тези атрибути. А думите, все едно, никога няма да притежават нито контур, нито обем. Въпреки всичко, казаното от Шан Са ми е много близко. Ще обясня защо.
Малко по-рано говорихме за дискурса като разновидност на гламура. Ето това е класически пример как гламурът и дискурсът преливат един в друг и се сливат в едно цяло, образувайки сочен, хрупкав и калориен (но с мярка) продукт.

Митологични особи
- Тимур Кибиров беше казал, че е написал поемата „К.У.Черненко”, защото съветският чиновник е абсолютен мит. За него не се знае нищо и следователно, авторът е свободен при конструирането на художествения образ. Вие пък не участвате в литературни кръгове и форуми, отказвате да общувате с журналисти, постоянно подчертавате, че прекарвате много малко време в Москва. Не се ли страхувате да се превърнете в митологична особа или дори в персонаж в нечия книга?
В.П.: Знаете ли, изобщо всичко е един абсолютен мит. Човек не знае какво представлява той самият, откъде се е взел тук и накъде е тръгнал после. Затова Тимур Кибиров е тъй неизчерпаемо загадъчен, както и К.У.Черненко, или ние с вас.
Единственото, в което можем да бъдем стопроцентово уверени е днешният обменен курс на централната банка. Но даже и в този случай, не всичко е така просто, заради което и написах романа за „империята”.
А що се отнася до моя начин на живот, той си е съвсем стандартен, дори банален, за един писател. Мнозина писатели избягват публичността. Това е по-скоро правило, отколкото изключение. На теория, писателят може да бъде и литературен безделник, но ми се струва, че такъв хибрид няма да е сполучлив. Нали знаете, като летящия ескаватор – принципно такава машина може да се построи, но тя надали ще може и да копае, и да лети добре. Не се отказвам да общувам с журналисти, нашият разговор го доказва. Но се старая да сведа до минимум това почетно задължение.
А да стана персонаж в нечия книга… Мисля, че мога да бъда такъв само в собствена книга. Нещо, което и правя вече много години. Ако стана персонаж в чужда книга, то тя ще бъде такава някаква, за митологичен герой. Един вид митична особа. А тези особи живеят по свои собствени закони. Ние не можем да повлияем на ставащото с тях.

Източник:
Тексът е любезно предоставен за форума/сайта на писателя от в.”Известия” (http://pelevin.nov.ru/interview/o-empire/1.html)

+ 0
- 0
Много дълго бе, разгледах бегло картинките. Мяза на кухо интелектуално упражнение, липсва му субстанциалност. Къде е ролята на обикновенния човек? Новобуржоазен декаданс. Факт.