'Този мой живот си беше хубав 'от Жан д’Ормесон (откъс)

OFFNews
17 април 2020 в 14:47 | 1553 |0

В „Този мой живот си беше хубав“ Жан д’Ормесон е едновременно обвиняем в съда и прокурор на собствения си процес. В този сбит, налудничав и завладяващ диалог авторът проследява забележителните моменти от своя живот, започнал между края на Първата световна война и Голямата депресия. Притиснат от своя строг и милосърден, на моменти безпощадно ироничен свръх-аз в ролята на прокурора, Д’Ормесон се потапя в миналото си и със спомени и размисли обрисува възхитителна, еклектична картина на своето битие. В шеметния танц на събития и образи пристъпват Колбер, Фуке, Босюе, Расин, Франсоа Митеран, Реймон Арон, Пол Моранд и Луи Арагон, чийто стих Жан д’О избира за заглавие на своята лебедова песен. 

С ироничен, закачлив и изпълнен с въображение стил Д’Ормесон се разкрива пред читателя чрез автентичния и страстен разказ за живота си. Равносметка, в която спомените, разкаянието и мечтите, никога неосъществени от великия писател, са изказани без носталгия или патетизъм, за да оформят всестранния портрет на един век и на целия френски народ.
„Този мой живот си беше хубав“ не е просто още един мемоар, а проекция на вътрешния дискурс на автора със своя свръх-аз, разигран в типичния за творчеството на Д’Ормесон стил – с малко тъга и меланхолия и непоколебима вяра в човешкото и доброто.

Жан Брюно Владимир Франсоа дьо Пол Льофевр д’Ормесон или наричан още Жан д’О (1925-2017) е френски писател, журналист, философ и актьор, член на Френската академия. Роден от сродяването на две стари благороднически фамилии, той прекарва детството си между семейния замък на майка си и Мюнхен, Букурещ и Рио де Жанейро, където баща му, Андре Льофевр, маркиз на Ормесон, е дипломат и „пълномощен министър“. Младият аристократ завършва Екол нормал и е гласен за дипломат или политик, но литературата и философията се превръщат в негова страст, източник на вдъхновение и в крайна сметка призвание. Връзката му с политиката не е напълно прекъсната и от 1950 г. е главен секретар на Международния съвет по философия и хуманитарни науки към ЮНЕСКО, а от септември 1992 г. е и негов председател. Между 1974 г. – 1977 г. е генерален директор на в. „Фигаро“, където в продължение на години е постоянен колумнист. Следвайки стъпките на чичо си, Владимир Льофевр д’Ормесон, през 1973 г. той е „обезсмъртен“ като член на Френската академия.

Жан д’Ормесон

ТОЗИ МОЙ ЖИВОТ СИ БЕШЕ ХУБАВ

σὺν ὅλῃ τῇ ψυχῇ εἰς τὴν ἀλήθειαν ἰτέον
Душата с всички сили трябва да се стреми към истината
ПЛАТОН

ДЕЙСТВАЩИ ЛИЦА:
АЗ: Неподкупен, строг, благосклонен и ироничен съдия. Сред интелектуалните и модните среди често го наричат леко подигравателно Свръхаз заради висшите му функции и произтичащото от тях високомерие.

АЗ: Това съм аз. Удоволствия, работа, стремления, дреболии и прочее, и прочее.

ИЗМЕЖДУ ДРУГИТЕ: политици, творци, писатели, журналисти, светски жени, курви, държавни и международни служители, шофьори, лекари, банкери, издатели, моряци, манекени, пощаджии, войници, безработни, стюардеси, мошеници, гении и т.н.
(позволено е да се добавят и още)

ДЕКОР
Декорът е светът.
Със своите морета, реки, планини, гори, дворци, замъци, градини, стари камъни, църкви и храмове, синагоги и джамии, пътни детелини и мостове, със своите навред еднакви закони и своите безбройни, но винаги различни в пространството и времето лица той е плашещ, но и красив.
***************
АЗ: Осъзнавате ли, нещастни и незначителни Азе, колко голям късмет имате? Любовта на родителите ви. Гладък и безгрижен живот. Декори, които се сменят бързо като в театър. В тези дванайсет или тринайсет първи години от живота ви насред вихъра на времената, живот, който е пазен и охраняван срещу всяко възможно посегателство от страна на късмета или Провидението, всичко ви е дадено в изобилие. Дори не трябва да правите и най-малкото усилие, дори не трябва да си отваряте устата: всички наслади на света лежат в краката ви. Мнозина нямат нищо. Вие имате всичко.
АЗ: Нямам всичко. Здравето ми е крехко. Бях хилаво и нервно дете, което в първите си седмици живот не можеше да понесе дори и майчиното мляко. За да се избегне най-лошото, трябваше да ме отглеждат като нещо съвсем мъничко и постоянно застрашено, а също и със сок от моркови. Сигурно щях да ви изглеждам, почитаеми Свръхаз, като зайче, стига да ме бяхте видели тогава.
Махнаха ми сливиците, като вече не си спомням при какви обстоятелства стана това, но във всеки случай беше по време, когато бяхме за кратко в Париж, не помня точно и лекаря. Имам един по-скоро смътен спомен за болка и кръв. Имаше ли смисъл? Донейде се съмнявам. Дори и в областта на медицината модата нанясаше своите удари тук и там. Когато бях още много млад, почти дете, вероятно поради мързел или поради някаква форма на безразличие и подчинение пред съдбата, си мислех, че е най-добре да се оставя в ръцете на природата и на добрия Дядо Боже.
Първите ми години не се въртяха край здравето ми. Същественото беше другаде. Бяхме католици. Републиканци, демократи, либерали, толерантни. Но също и католици. Или пък по-скоро християни. Все още не бе дошло времето на солидарността, споделянето, алтруизма. Великите принципи или речите. Бяхме каста, вече знаете това. Но бяхме и секта. Без много врява, без прекаленост, с нещо като умереност, ние бяхме ученици на Исуса Христа. А Божието царство бе най-напред долу, при нас. Първото нещо, на което неуморно ме учеха родителите ми, които искаха да съм възпитан, внимателен, подходящо облечен, контактен, беше да мисля за другите.
Знаехме, че някъде далеч, в други незнайни и невъобразими светове, в Африка или в Китай, децата страдаха от жажда и умираха от глад. Събирах грижливо алуминиевото фолио от опаковката на бонбоните, сладкишите и подаръците си и ги пращах по мистериозни канали на китайчетата, които бях придумван да обичам.
Достатъчно забележително е, че баща ми, толкова пламенен републиканец, бе толкова откровено враждебен към цял спектър от доктрини и действия на Републиката: а именно колонизацията. Смяташе, че колониите не са много удачно решение и че има други средства за подпомагане на населения, изпаднали в беда.
Нещастието на света не се явяваше пред очите ни така, както го прави днес, когато мизерията от всички страни достига до нас в реално време. Телевизията не съществуваше. Но при липсата на образи, идващи от другаде, баща ми и майка ми неуморно ме учеха да не се занимавам прекалено много със самия себе си, да не изпъквам, да не говоря за себе си и да се поставям на мястото на другите – на ближния, на старата, болна и луда наша леля, на непознати хора из приказни страни – като използвам въображението си.
Не се нуждаех от кой знае колко голямо въображение, за да разбера, че злощастието, толкова дълго отхвърляно и приписвано на други хора из далечни земи, беше напът да почука на нашата врата. Като в добре изградена пиеса, като в драма с грижливо смазан механизъм, ние пристигнахме във Франция точно навреме, за да присъстваме на срамното облекчение и унижението, предизвикани от Мюнхенското споразумение. Механиката на катастрофата и упадъка вече беше пусната в действие.
Разказват – Сартр разпространява въпросната сцена в един от романите си, – че Даладие, на връщане от Мюнхен, където заедно с Чембърлейн се е срещнал с Хитлер, за да спаси мира, като прави отстъпки, с ужас забелязва от самолета една гъста тълпа, вече струпала се на „Бурже“. Първоначално е убеден, че тя се е събрала, за да го освирка и обсипе с враждебни възгласи. Когато разбира, че тя е там, за да изрази радостта си и за да го акламира, той се провиква:
- Леле, какви тъпунгери!
Ние не пристигнахме със самолет на „Бурже“. След дълго пътуване обратно към родината си с кораб, се прибирахме в едно легендарно място, което пуска своите корени далеч назад в миналото и което бе орисано да изиграе голяма роля в скромното ми бъдеще: двореца „Сен-Фаржо“.
АЗ: Стигнахме и до това... Обсесия след обсесия. След обсесивно-компулсивното разстройство, свързано с баща ви, ето го и ОКР-то със „Сен-Фаржо“. Донякъде го очаквах. Нищо няма да ни се спести. Сега последователните епохи на личната ви митология ще почнат да се нижат пред леко отегчените ни очи, една след друга, ден подир ден и в различни форми. Каква досада!...
АЗ: Успокойте се, твърде уважаеми Свръхаз: за да се защитя по възможно най-добрия начин в този процес, чийто смисъл ми убягва, в началото, където няма кой знае какво за казване, следвах един хронологичен ред, който ми се струваше удобен. Ще продължим така още две-три години, а после събитията, мечтите, случайностите, смените на перспективата ще станат толкова много, че ще се наложи да зарежем този хронологичен и благичък порядък, за да го заменим с поредица от картини, които се надявам, че ще успеят да запълнят пейзажа на незначителния ми живот. Тогава вие ще трябва да го обследвате, за да доведете до успешен край следствието си.
АЗ: Не ми казвайте какво да правя, дребни и нахални Азе. Съдът ще направи с казаното от вас това, което си иска. Придържайте се към ясни отговори на въпросите, които задавам. Вече сме в „Сен-Фаржо“. За какво иде реч?

Превод от френски: Владимир Сунгарски

Препоръчани материали

Няма коментари към тази новина !