„Трънски разкази. Балканска сюита“ на Петър Делчев е с ново издание.  Великолепният сборник през 2007 г. бе номиниран за наградата „Елиас Канети“, а през 2016 г. по „Трънски разкази“ е поставена пиесата „Вълци“, която печели три награди „Аскеер".

Петър Делчев е български писател и поет. Роден на 6 юни 1971 г. в София.
Първата му самостоятелна книга, поетичният сборник „Луд за обичане“, излиза през 2006 г. Същата година се появява и първият му сборник с разкази – „Трънски разкази“, който се превръща в явление в българския книжен свят. Сборникът е номиниран за наградата „Елиас Канети“ през 2007 г. През 2016 г. Драматичен театър – Пловдив поставя пиесата „Вълци“ по „Трънски разкази“ с режисьор Диана Добрева. Постановката печели три награди „Аскеер“ – за режисура на Диана Добрева, за поддържаща женска роля на Ивана Папазова и за театрална музика на Петя Диманова.
Втората самостоятелна белетристична книга на Петър Делчев, „Балканска сюита“, е издадена през 2009 г. и съдържа новели по легенди. По-късно, през 2013 г., „Трънски разкази“ и „Балканска сюита“ са обединени в общ сборник, който излиза с допълнителен разказ.
През 2012 г. излиза и първият роман на Петър Делчев – „Кастинг за Месия“.

Клетвата

– Никой не може да утепа вук1 на голе руке! Това го казвам я – Гьока Цветнио, айдук по душа и голем серсемин, инак муж на место! Никой не може да утепа вук на голе руке! – надвика всички в кръчмата един едър, тридесет и пет–четиридесетгодишен позачервен мъж, с големи мустаки и рунтави гърди, нескромно показани от широко разтворената, закърпена тук-там, вехта риза. Лицето му издаваше категорична сигурност в собствената правота, каквато имат само подпийналите, диктаторите и селските идиоти. Гьока още не беше седнал след изявлението си, когато кръчмата отново се изду от виковете на разгорещените мъже.
Спорът къкреше вече час, подправен с доста ракия. По тоя беден край на България лозя нямаше. Виното тук беше лукс, затова мъжете пиеха джанковица, от по-евтинката. Беше мирно време. Едната Световна, обезкръвила селото, бе почти забравена, а другата само някои от селските философи, държейки в ръце нишките на световната политика, прогнозираха с точност от около половин век.
Зимата полека отстъпваше позиции. През деня откъм селото нагоре по баирите настъпваха цветя, сякаш подгонили снега към високото, мамейки с цветове, непривични за зимните очи на хората. Мъжете в кръчмата бяха предъвквали повечето раздумки цяла зима, но сега пак се захапаха по вълчата тема. И зиме, и лете рехавите им стада даваха фира. Вълци имаше доста.
Цветнио се изпъчи и пусна най-дълбокия тембър на страшното ревящо гласище, заради което навремето се взеха с Иконѝя, хубавицата на селото. Гласът му на пръв певец, достоен за световните сцени – басов и плътен – почти изкърти джамовете на кръчмата, за да заглуши глъчката и да наложи неговата воля. Въпрос на чест за рунтавия бабаит бе да се чува думата му:
– Я, Гьока Цветнио, давам двоица волове на тоя, дека утепа вук на голе руке! Ей го разгеле и попа – за свидетел „ради Бога“! Попе!
Кръчмата беше утихнала изведнъж и последният вик на Гьока проехтя като рев на далекобойна гаубица. Щом ехото заглъхна, се чу как в складчето отзад кръчмарят Цеко подрънква с шишетията.
– Попе! – вече по-тихо натърти Гьока. – Ела тука, цръна въшко, и тресни един кръст за повър... потвър... потвържжение! Давам двоица волове на тоя, дека утепа вук на голе руке!
Цялото село знаеше, че Гьока има само един чифт волове, но казано по този начин, звучеше все едно е богат и воловете му на брой са поне колкото кокошките на другите селяни. Цялото имане на Гьока бяха тия волове, без които нямаше как да си изоре нивичките и да изхрани трите си дечица. Затова тоя залог се стори на селяните като да е предложил половин царство, барабар с царкинята и избата с вино.
– Те го попо да ми кръсти думите, оти я що кажем – нема назад! Че дам двоица волове за утепан на голе руке вук!
Мъжете не шукваха. Поддръжниците и на двете партии, защитавали различните гледни точки, мълчаха и се споглеждаха неспокойно. Моментът беше исторически, защото ако никой не приемеше предизвикателството, тия, дето твърдяха, че не може да се убие вълк с голи ръце, щяха да имат силен коз в следващите спорове. Години наред щеше да се носи мълвата по Трънско, че Гьока Цветнио и воловете е сложил върху думата си и тя пак не се е скършила! Дори пиян, Гьоката осъзна, че е пред прага на своя политически възход. За авторитет даже се поизпъна. Мълчанието на другите го убеди в правотата му и вече беше готов да си седне победоносно, тежко, когато се чу глас от дъното на кръчмата, досами малката вратница за вътрешното дворче на Цековата кръчма:
– Я че утепам вук. На голе руке. Тая нощ че го утепам и докà2 съмне, е тука!
Ако Царят беше влязъл в тоя момент в кръчмата, едва ли изумлението щеше да е по-голямо. В пълната тишина мераклията за воловете се изправи и пристъпи към масата на Гьока. Личен мъж, като повечето наоколо, и той се понавеждаше под вратите, но беше някак по-сух от другите. Викаха му Страхил Чобанина, защото от три педи фърфалак тръгна с овцете и козите.
– Я че го утепам и докà съмне, е тука! А ти че дадеш ли воловете? Даваш ли дума? Оти я живота у зуби че стиснем да ти го утепам вуко. Кажи тука, пред свите муже, даваш ли дума?
Страхил се изправи срещу Гьока и двамата се огледаха един друг. Бяха еднакво високи, но Гьока беше сто и двадесет кила – поне с тридесет повече от Чобанина. Въпреки това не изглеждаше много по-едър, защото стойката, фигурата на Страхил издаваха, че е як и жилав, а това прави осанката, дава ѝ форма, невидима за окото, но доловима.
– Ако докà съмне тука, на тая маса, легне на руке утепан вук – Гьока натъртваше всяка дума и за тежест бодеше с месестия си показалец по масата, както беше видял да правят политическите деятели, които се присещаха за тия диви села само преди избори, – я, Гьока Цветнио, сам че ти докарам воловете до вас! Те, честен кръст!
Гьока бавно и тържествено се прекръсти и незнайно защо след това подаде ръката си на попа, който още по-незнайно защо я пое и вече съвсем незнайно защо я целуна. Пиянска им работа, но никой не се засмя – тържествеността на момента не го допусна. Този странен жест – пияният Гьока си дава ръката, а попът я целува – сякаш сложи печат на сделката.