Чиста проба Кан: политическа ангажираност, дискретен блясък и внимание към жените

Боряна Матеева 11 май 2018 в 07:02 2701 0

Снимка festival-cannes.com

В ерата „пост-Уайнстийн“ и с президентка, признала, че е била жертва на посегателства от страна на холивудския магнат, Кан отбеляза началото на 71-ото си издание величествено и в най-добрите традиции.

Откриването беше на висотата на митичния статут на фестивала - зрелищно и красиво най-вече заради точния избор на филма - „Всички говорят“ на иранеца Асгар Фархади, и присъствието на неговите актьори Пенелопе Крус и „минотавъра с примитивна сила“ Хавиер Бардем. Звездна двойка в живота и във филма, те донесоха блясък и харизматичност на червения килим. Фестивалът беше обявен за открит на френски, в един глас от непостижимата Кейт Бланшет и Мартин Скорсезе. На другия ден култовият американски режисьор беше удостоен с наградата „Златната карета“, присъдена му от Асоциацията на френските режисьори в рамките на „Петнадесетдневката на режисьорите“.

„Всички говорят“, първото заглавие от състезанието, е направен от иранец, действието се развива в Испания, в кастилско село с лозя и винопроизводители, но говори за универсалните човешки категории – любов, предателство, корист, щедрост. Психологическа драма от висока проба, филмът на Фархади изследва механизмите и мотивите на човешките отношения (както и предишните му „Раздяла“ и „Миналото“), които понякога добиват уродливи и криминални измерения, но никога не са елементарни и еднозначни. Стабилен и виртуозен в портретирането, той оставя все пак някакво чувство за неудовлетворение.

Тази година Кан посреща 40 000 фестивалци от 160 страни, като само журналистите са 4000. Събитието обещава да е грандиозно и да влезе в новото десетилетие като се променя в крак с времето. Още първия ден в официално комюнике организаторите обявиха „гореща линия“ (телефон и имейл) за фестивалците, които станат жертва или свидетели на сексуално насилие. Вездесъщият Фремо обясни, че „след скандала Уейнстийн не само фестивалът в Кан се променя, но и целият свят се промени.“ Затова обръщат особено внимание на равновесието на половете. А от атаките на феминистки, че не са представени достатъчно жени-режисьорки, се защити, като посочи, че в световен мащаб само 7% от филмите са на жени, докато на екраните в Кан те достигат 20-23% ...

Да обърнем поглед и към „Особен поглед“ - неслучайно секцията беше открита с „Донбас“ на украинския режисьор Сергей Лозница – с това организаторите показаха ангажираността на фестивала към големите конфликти на времето.

Действието се развива в окупираните територии на Донбас в Източна Украйна през 2014-2015 г., където върлуват различни банди и формирования. Зрителят трудно отличава едните от другите и това всъщност е посланието на филма. Няма една истина, няма герои, няма идеали. Всички по един или друг начин са жертви. Украинската армия, подкрепяна от доброволци, се бие със сепаратистки банди, поддържани от руската войска. Това е колкото хибридна война, толкова и тежък военен конфликт с убийства, кражби, корупция.

Навсякъде има страх, омраза, насилие, отчаяние. Физическа и морална разруха. Мозаечната структура от 13 епизода, всеки разказващ различна история, е адекватна на съдържанието. Макар и игрален, филмът е вдъхновен от истински истории, които според режисьора „изглеждат абсурдни, гротескни, дори комични и невъзможни, но се случват наистина“. Стилът е с документалното изображение, а жанрът минава прогресивно „от абсурдна комедия до абсурдна трагедия“.

„Човешката природа се разкрива тогава, когато обществото се разпада, когато законите престават да се прилагат, когато земята се отвори под краката ни, когато не можем повече да се облегнем на институциите, а само на духовната си сила (ако имаме такава). В такива моменти (главно в периоди на голяма нестабилност поради война) се определя понятието за човечност...“ – казва Лозница. Въпреки че наблюдаваме насилие и отчаяние, в крайна сметка филмът бие тревога за изчезването на човещината. И за страшните последици от това. Не взема страна, избягва политическото заиграване, издига се над фактите, за да стигне до ужаса на моралното опустошение.

И още едно заглавие от „Особен поглед“ привлича вниманието – първият кенийски филм, показван някога в Кан - „Приятелки“ на младата режисьорка Уанури Кахиу. Това е история за привличане между две момичета в Кения, където хомосексуалността е извън закона и се наказва със затвор. Кена и Зики са много различни - едната прилича на момче и е умна, има отлични бележки на приемните изпити и иска да стане лекар. Другата е мека и женствена и мечтае да пътува по света. Любовта им избухва по време на изборната кампания на бащите им, които се оказват политически противници. Нравите в страната им са консервативни и това се отразява не само на сюжета, но и в съдбата на филма – забранен от цензурата за разпространение в Кения. Режисурата нежно, деликатно и живописно посяга към интимни теми и табута, без да прекрачва някои граници, както беше в „Синьото е най-горещият цвят“ на Кешиш (отличен със „Златна палма“ в Кан). Много повече, отколкото за сексуалността, „Приятелки“ говори за духовната свобода и приемането на различията по един естествен начин. На финала двете момичета са разделени и всяка поема по своя път.

За неприемането на различните, но в друг, философско-екзистенциален ключ, говори и египетският филм на дебютанта А.Б. Шауки „Йомедин“. Той скача в конкурса с покъртителен road movie за деформиран от проказа мъж, който тръгва с магарешка каручка по пътищата на Египет да търси семейството си, изоставило го някога в колония за прокажени. С него пътува и един сирак. Бешей търси своята идентичност, дом и семейство, но най-вече елементарна човечност от околните. След безкрайно много унижения, на ръба на физическото оцеляване, изпаднал на абсолютното дъно, този тотален аутсайдер получава всичко, което има морална стойност – изоставилият го баща му иска прошка, разбрал е кой е, намерил е син в лицето на момчето-сирак, постигнал е най-сетне душевно равновесие. Разбрал е, че мястото му е сред себеподобните, в колонията на прокажените. И просветлен се завръща там.

„Идеята е да не обръщаме поглед от изключените, които срещаме и да виждаме отвъд външността им.“ – казва режисьорът, завършил режисура в Ню Йорк. Потресаващото, освен необикновения сюжет, е автентичното изпълнение на непрофесионалните актьори и най-вече на Ради Гамал в ролята на Бешей. Едва ли журито ще присъди Наградата за мъжка роля на този нестандартен мъж, но той със сигурност я заслужава. „Въпреки че фонът е априори тежък, „Йомедин“ е решен с лекота – обяснява режисьорът. - като акцентът е върху куража на Бешей пред лицето на нещастието.“

Фестивалът потегли силно и впечатляващо, със сериозни и вълнуващи филми. Авторско кино от висока проба. Чиста проба Кан.

И една новина: „Човекът, който уби Дон Кихот“ на Тери Гилиам ще бъде на закриването. Съдът се е произнесъл в полза на Тери Гилиам и фестивала, който винаги е бил на страната на авторите. “Киното върна правата си. Фестивалът е уникално пространство на свободата. И ще остане такова.“ – се казва в специално обръщение.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови