Димитър Воев можеше да навърши 57 години на 21 май. Вместо това, отброяваме 30 години откакто съдбата го отпрати в Клуб 27 на Небесния бенд.

Алея, улица, спирка на обществения транспорт или метрото… Идеята да се увековечи името му по подходящ начин не е от вчера.

„Решението алеята в Борисовата градина да носи името на твореца стана факт благодарение на подписка, организирана през миналата година по инициатива на над 230 интелектуалци от цялата страна - университетски преподаватели, писатели, поети, журналисти, артисти, художници, музиканти и безспорни публични фигури. Със свое решение от март 2022 г. Столичният общински съвет прие алеята, разположена от паркинга пред спортен комплекс „Стадион Българска Армия“ до тази, успоредна на бул. „Цариградско шосе“, преминаваща зад лятната сцена на парка и пред детска площадка „Слона“, да носи името "Димитър Воев".

По повода фондация "Димитър Воев-Нова Генерация" (със съдействието на издателство "Парадокс", Match Point Productions и EasyPay) организираха събитие по откриването и мини-фестивал, наречен "Алея на Воев", в "Маймунарника" в събота.

На алеята се събрахме към 16.30 часа, в 17.00 в Дома на киното имаше извънредна прожекция на новия документален филм "Воев" („прочит на младата режисьорка Биляна Кирилова, която – практически – не живее с рока на Второто БГ поколение). Лайвът в „Маймунарника” бе след 18.00 (по това време вече нямаше къде да се седне и трудно се намираше място, дето човек да си остави шишето бира) и продължи по текущите заръки за обществения ред едва десетина минути след 23.00 часа.

Премиера „с продължение” имаше и книгата „Непрочетено” – документално събрана от дъщерята на Митко Димитра и оформена от „Парадокс” (издателите и на първата БГ рок антология „Цветя от края на 80-те”).

Свириха хора и групи, замесени в рок-процесите (и в тъмните вълни) от времената след 87-ма на миналия век, насладихме се на всичко и с няколко „гвоздея”:

Иван Юруков и артисти (спектакъла „Част от колекция”) със своя емоционален „прочит” на Митковоевота творчество;
Стари и нови „Воцек и Чугри” бяха реставрирали парчета от репетиции и демозаписи (ония архивни глухо звучащи касетки-антикварна ценност) с „изваждане” на Воевия глас и пресвирване на епичните (вече) близо 40-годишни пиеси;

Появата на живо на самия Ачо Джендема, който стегнато представи китка от емблематични Джендемски парчета от Прехода;

„Начинаещите” на „Абсолютния” наследник Мони Воев с включване на Иван Гатев (днешния „Контрол”) като задължителна доза автентичност;

„Анимационерите” – сама по себе си, появата им бе щура вакханалия на ритмични емоции;

Финалът на „Ревю” и парчетата на Васо́, Киро Манчев и Митко, без които гордата рок история на Второто БГ поколение би била по-бедна. А „Барът на Чочо” с аранжиментното връщане към древния оригинал (двоен бас на Гюров и Алекс – бас-солото изпълни дамата) се получи като ретро поклон към Онзи-който-ни-напусна-без-време.

* * *

В трудно време живеем днес. Но май на нас, тук, никога не ни е било лесно. Приемливо или не, винаги е имало всякакви: едни са се кланяли доземи – други са подържали пламъка на духа и бунта. Съвременно: някои правят халтура, някои – култура. С прехода към демокрацията се роди чалгата, която продължава да изражда поредни поколения. Добре платена, силиконно напомпана и също толкова стойностна. Но години преди 10 ноември някои младежи – с бащини пари – си взеха първите „по-истински” инструменти и заявиха от тогавашните (още) комсомолски сцени: „Не е лесно да си тиква в задния двор на истрадната музика”, ала „Ние сме Нова генерация завинаги”. И, въпреки, че „стени не се разбиват със глави”, те пробваха. И успяха. Поне в онова, тяхно време. Защото – на фона на снишаващите се с всеки полъх на управленски промени БГ-интелектуалци (и днес) – рокаджиите от края на 80-те бяха истинските критически реалисти, тръбачи на несъгласието, бунта и промяната; творците на култура извън тезиси и постановления…, те бяха дисидентите в изкуството на Прехода.

Поезията и песните на Митко Воев и „Нова генерация” не бяха мейнстрийм, а соцкритици и музиколози провиждаха в тях предвзетост, маниерност и упадъчна депресивност. Все пак, в един отзив за „Генерацията”, след свирене на фест в Берлин, тамошните написаха, че образният му свят е подобен на този на Тарковски.

Сега разбираме колко много е сътворил този интровертен сюрреалистично-чувствителен младеж. И колко малко е изпял. Колко много истина е редил в думички по своя си начин, в резонанс със своя светоглед и избрани изразни средства. Дали пък не беше изпреварил с няколко стъпки поколението си, слушателите си… Или поне в нашата си тогавашна териториална сцена…

Сигурно има достатъчно интелигентни, чувствителни, непримирени, свестни хора тук и днес. Но Воев (напук на съдбата и болестта) имаше едно предимство и това е късметът на всички, които го помнят – или го откриват тепърва. Той бе творец. И остави творчество след себе си. Това е следа, пътека, по-витална от алеи, улици, магистрали. Важното е тя да бъде осветена, подържана и съхранена. С чисти намерения и подобаващи действия. (Ще помоля за извинение праволинейните фенове на „Нова генерация”, но лично мен – като съучастник, свидетел и архивист на моето рок поколение – не ме притеснява коя формация на групата била по-единствената, а ме натъжавама мъничко отсъствието на Крис, Катето или Мишо от събитието, което отново съживява паметта на Митко. И откриването на „неговата” алея без готова табела-указател в парка.)

А иначе, към всички отвсякъде. Малка страна сме. С топящ се народ. Джон Атанасов, Гяуров или Тео Ушев са ни гордост, но един Димитър Воев не е по-малък за националното ни самочувствие, че имаме такива творци. Не, защото ни е напуснал безвреме. А понеже онова, дето ни е оставил, е значимо. И роКовата памет е нужна, важна и е част от цялостната отечествена културна история.