Голямата изложба в малък формат – картини от Калин Терзийски

Диана Маркова | 26 юни 2018 в 14:31 | 3294 |2

Изненадващо е как добри автори все още съществуват в нашето консуматорско, антикултурно, оглозгано време. Те – също като всички останали – крачат по оловните улици, вайкат се и се смеят на живота: днес, както във всички времена.

И днес, както някога – например, както когато Данийл Хармс е бил изпратен на гладна смърт в руска психиатрия – има и такива таланти, на които никой не е държал ръката, докато са правили своите движения с четката или пък никой не е възпитавал в поетично изразяване. Но те са били. Били са гениите на своето време, признати тогава или векове по-късно. Споменах Данийл Хармс, защото той е един от гениите, които Калин Терзийски признава за свои учители – редом до Джон Ленън, Джим Морисън, Гоя, Гоген, Ван Гог, Чарлз Буковски, Джак Керуак, Ницше. И други.

А споменах Калин Терзийски, защото той ни кани на изложба. На своя изложба. Учудващо е как талантът се оказва полифонична материя – не можеш да я изядеш, но може да й се наслаждаваш, да се възторгваш от нея, да се учиш от нея; при това тя идва от различни изразни средства. И ето – Калин Терзийски пише велики стихотворения, чутовни романи, силни есета… и рисува. Чувала съм го и да пее, но тук полифонията леко издиша, хаха. А писането и рисуването са различните изразни средства на една енергия; на един талант; на една дълго премисляна и подхранвана с много опит – свой и вече изведен от другите – философия.


Можем да забележим как Кайо Терзийски не е просто рисувач, нито просто художник. И думата артист не го описва докрай. Може би защото е аскет, а не бохем. Може би защото мисли. А да умееш да мислиш и да обичаш да мислиш са важни, толкова важни качества, – а и редки при това! – че няма как, притежавайки ги, изкуството да се окаже самоцел или обикновена истерия.

Та, на 28 юни – четвъртък – ще видим „Всичко от последните години, излязло изпод ръката на Терзийски. Не съвсем всичко. Най-доброто.“ Заповядайте от 19:00 ч в клуб Апартамента на ул. Неофит Рилски 68 в София. Ще можем да погледаме картини, да послушаме автора и… Дали ще прозвучи като прекалена хвалба, ако кажа, че ще можем да се разберем? При всички случаи това събитие е пробив на самобитните таланти над ограниченията на академичността, фалшивата елитарност и конюнктурата. Защото Кайо е човек, изскочил от живота – ама направо от живота! – и с чувство за хумор ще ни въведе в неговия дълбок, интересен, забавен и в същото време мъдър художнически живот.
„Ще чакам с радост всеки, що знае какво е Жан-Франсоа Миле (и не го бърка с прерафаелита Джон Миле!), защото френският Миле е реалист и майстор на чепатите, работнически фигури, от когото Ван Гог се е възхищавал, а много по-късно - и аз (и от двамата всъщност). Ще очаквам и всеки, който не знае какво е Жан-Франсоа Миле, но копнее да научи, защото знае, че знанието е единственият начин да си щастлив. (И това е неоспоримо - защото, за да си щастлив, трябва поне да Знаеш какво е щастие!). Ще се радвам и на всеки, който не иска да научи нищо, защото като дойде, струва ми се, малко от малко ще се промени и вече ще иска. Да научи разни неща”, казва Калин Терзийски по повод на предстоящото събитие.


В чест на Миле и всички останали негови татковци - Дьолакроа, Ван Гог, Домие, Гоген, Шагал, Сутин – той рисува тази малка картина, наречена Изгонване на Адам и Ева като текстилни работници.

И още някои други, които всеки присъстващ на изложбата ще може да види.

А ето за какво си поговорихме с Калин малко преди откриването на изложбата.

Кайо, сред своите истински учители в рисуването ти споменаваш и Марк Шагал. Смяташ ли – като него, – че за да си добър художник, трябва да си добър човек? Или може би човекът на изкуството е задължително егоцентрик и арогантен тип, малко хулиган с каскет и фас между зъбите?

Калин Терзийски: Твърдо убеден съм, че творчеството е дълбоко свързано с личността. Всички тия приказки за „твореца, който бил изключителен като творец, пък бил отвратителен човек” ми звучат глупаво. Остави, че ми звучат глупаво, но и някак подло, с тая подлост на невежеството, която владее толкова често хората. Тоест, видиш ли, може да си отвратителен човек, но като си вършиш добре работата – ставаш отличен творец. Това е неосъзнатия стремеж да оправдаем мръсника. За да ни е позволено и ние да бъдем мръсници. Така често впиянчени хора говорят с възторг за велики хора, които също са пиели много. Така, естествено, те се опитват да се приравнят с великите. „Хемингуей пие, аз пия, значи аз и Хемингуей сме едно и също.” Да, да, но не е така. Да приемаме че великият човек може и да е низък и жалък е начин да го направим малък като себе си. Да да, но не е така. Пушкин казва много хубаво: Той (великият) може и да прави подлости, да прави низости, да пиянства и да развратничи, но не като вас...не, не като вас, нищожни хора! В миналото, когато за да си добър в изкуството е било достатъчно да си извънредно сръчен и много добре обучен (използвам такива епитети именно за да придам пейоративен смисъл на казаното) е можело някак да излъжеш хората и да си противен човек, но добър майстор. Но сега, във време, което (грубо казано) всеки студент от някоя академия е много „по-ошлайфан” като техника, като майсторство на рисуването (или писането), просто няма как да излъжеш хората. Защото сега вече не можеш да криеш същността си зад технически прийоми! Сега не можеш да правиш истинско изкуство, оставяйки себе си „в скоби”. Което – да отделиш личността си от процеса на творене, само по себе си е абсолютно невъзможно, в края нали рисуваш с ръцете си?! Та нали сюжетите идват от мозъка ти?! Та нали цветовете идват от душата ти! Как ще стане така, че душата ти, ръцете ти и главата ти няма да си личат в нарисуваното? Това да не си личи личността на твореца в произведението е една идея-изискване от Средновековието – отвратителна и антихуманна – през Средновековието картината трябвало да изглежда така, все едно не е докосвана от човешка ръка, да не си личат мазките на четката и т.н. Тоест – все едно човек няма, а на платното (таблото) е положено само някакъво „Божествено вдъхновение”. Как ли би изглеждала картина на Рембранд или на Ван Гог, ако не си личеше кой я е рисувал, ако не личеше великата и добра ръка на добрия художник? Та така – ако изкуството е това – да отстраниш себе си, а да положиш в творението само това, което си усвоил като техника, като умения – то тогава вместо да има творци просто можем да използваме компютри. А ако някой ми заговори за това „художникът е само проводник на висш промисъл” ще му се изсмея. Висшият промисъл е именно ръката на художника, личността на художника, ума на художника. Всяка молекула, всяко неутрино е висшият промисъл. Бог е всяко нещо, а не само тая мизерна идея за душа или дух. Бог е в киселото мляко, в тоалетните, в хипоталамусите, в цветята, в хипофизите и в ноктите – във всичко! И всичко се отпечатва във всичко. Така че – творението е ясно (но ясно само за виждащия) отражение на същността на творящия!

- Рисуваш в пълна капсула. Какво се случва в тези моменти?

К.Т.: Не, рисувам дори и в моловете, дори и на пристанище на Балтийско море съм рисувал. Тоест, да, наистина, за да мога да рисувам и на такива места – явно се капсулирам. Но това не означава, че не говоря докато рисувам или не искам никой да гледа. Напротив. Капсулата е моето подсъзнание, на което аз услужливо предлагам ръката си, и тя започва да прави това, което то и нареди. Несъзнаваната част от душата е водач в сътворяването. Аз не правя скици, не планирам в оня глуповато рационален смисъл: ей тука ще нарисувам къща, пък тук – магаре, пък тук – душата на поета... не, не правя така и ми се струва, че човешкият разум (тоест глупашката му прагматична душевна функция) е твърде пошло-елементарна за целите на изкуството. Разумът е това, с което се оправяме при пазаруване или сковаване на кочина (или ракета), но не става за изкуство.Само интуицията и несъзнаваните глъбини на душата имат място в изкуството.

- Твоите картини са със сюжет, исторически и библейски. А живеем в ерата на черния квадрат. Страхуваш ли се от неразбирането?

К.Т.: Черният квадрат на Казимир Малевич е също нещо библейско. В най-общия смисъл. Защото библията не е някаква оперета, в която актьорите играят облечени с шантави старовремски костюми, а просто книга за Всичко и книга за това Защо сме живи и Как сме живи. А от неразбиране се страхувам в писането, но в рисуването – не. Пък и шегите и закачките в рисунките ми не са никак сложни.

Ти успя да разбиеш мита за пропадналия артист със своята воля – два пъти се преборваш с алкохолната болест след тежки кризи. Живееш тихо и мисля, далеч от суетата. Как успяваш да преодолееш физическото?

К.Т.: Не преодолявам физическото. Нито трудовото, нито математиката, нито пеенето. Шегувам се. Всъщност аз се отдавам на физическото с тая наслада и осъзнатост, която всеки от нас му дължи. Виж, не сега, а преди отричах физическото и вредях на клетото си тяло с литри алкохол и тонове тютюн, килограми ксанакс, купища диазепам и какво ли не. Ако и това не е отричане на физическото! Това е грозен бунт срещу физическата ни същност, срещу това, че сме това, което сме. А сега се радвам на остаряващото си и всъщност много послушно тяло, с което, при все това, мога на бегом да изкача стълбите до осмия етаж. А не всеки на моята възраст може, нали така? И не живея далеч от суетата. Отдавам й се. Но го правя по един тих и възможно най-осъзнат начин. Без злоба и отчаяние. А озлоблението и отчаянието са основата на всяко наше беснеене, на всяко наше неприемане.
Приеми света такъв, какъвто е, и ще отметнеш глава, а смехът ти ще стигне до небесата! – нещо такова беше казал Буда.

- Смяташ ли, че в академичните среди е възможна промяна? Какво трябва да се направи?

К.Т.: Ами повечето академични хора вече съвсем ясно заявяват, че няма академична среда и че такава „конюнктура” на утвърдените правила и норми и т.н. неприятни неща вече няма. И това, между другото, е доста объркващо. Хубаво си беше в социализма (майтап, естествено), когато даже само на един сантиметър да се отклониш от златния соц-стандарт на рисуване или писане – и вече си голям новатор, даже – дисидент! Леле мале! Ти си казал „Другарят Живков е велик”, ама с половин уста, а не с цяла, както е по норматив, и вече си велик герой, авангардист, дисидент и бунтар. А сега няма ни другар живков, ни гявол и няма спрямо какво да си алтернатива, и няма какво да отричаш и няма какво да събаряш, и няма срещу какво да се бунтуваш... Макар че, все пак, има!

Това, което е анти-изкуството сега е Статуквото на Пазара и на пошлото „Това харесват хората, това се търси”. Сега „Другарят Живков” е: слави трифонов, криско, чалгата, демагогията, простащината, войнстващата посредственост, патриотарството, постсоциалистическата мазна казионност (виж в литературата как бъкат като мехури блатен газ едни глуповати, но изгодни исторически романчета, които да „затвърждават патриотичния дух”). Та – сега няма академизъм, срещу когото да се борят разни нови импресионисти. Има власт на полуграмотния консуматор и неговите изкуствено създадени от пошлата реклама желания и потребности. И ние се борим срещу това. А академичното образование и академичният ред биха били добре дошли.

Препоръчани материали
SC

Рейтинг : 5193

01.07 2018 в 10:31 2
+ 0
- 0
Съгласен съм. Визуалните му творби са доста по-добри от литературните му. Защо не се занимава повече с това?
Prosperozo

Рейтинг : 714

26.06 2018 в 19:36 1
+ 0
- 0
В повечето случаи, като писател, го намирам за твърде многословен и обстоятелствен. Като художник е приятна изненада.