Един оформител в медия започва свое разследване по най-нашумелия национален крах – убийството на премиера. Между другото, взима да пише роман за разследващ журналист и асоциална компютърджийка. Съставя план за 10 книги, успява да напише 3, които излизат накуп. Умира от инфаркт на петдесет. Остават съмнения около смъртта му. Книгите стават бестселъри. Правят филми по тях. Възлагат на друг писател (бивш журналист) да ги допише. И той създава още три. Правят още филми. Трети писател, журналист и дипломат се връща към досиетата на първия и, може би, намира убиеца от истинската национална драма. Не е ли трилър всичко това? Последният, шести (дописан) роман от серията „Милениум” на шведа Ларшон излезе (у нас) само преди месец.
ВНИМАНИЕ! Текстът съдържа спойлери, но пък книгите и филмите са известни отдавна.

Посягали ли сте към скандинавската съвременна литература, дори да са епичните фентъзита, трилъри – претендиращи, че са изпреварили Данбрауновите; или криминални поредици – примерно за един норвежки детектив… По повечето от тях има хубаво направени филми, засега опазени от екшън-ефектния разгул на Холивуд. Съвременни скандинавски романи са се превеждали на български – оказва се – не от скоро, но никога не е късно човек да ги открие, хареса и да вземе да ги търси един след друг. А покрай рецензиите за някой, попадаш на следващ автор и, повярвайте, удоволствие има.

Стиг Ларшон (glasove.com)

Оказа се, че това било трилогия-тотален бестселър, отпреди десетина години, но аз попаднах на нея, когато съвсем наскоро прочетох из Нета, че имало един шведски журналист, който бил много сериозно увлечен от всичко, свързано с убийството на техния политик и премиер Улоф Палме (1986 г.) и последвалото разследване. Той се превърнал в най-отдадения и сериозен хроникьор на сензационното политическо убийство – извън служителите на правоохранителните служби – а по това време е само репортер в шведска информационна агенция (1977-1999 г.) и отговаря за компютърните графики: името му е Карл Стиг-Ерланд, познат като Стиг Ларшон. Приживе, премиерът безпрецедентно успява да вкара в затвора двама шведски журналисти, при това подслушвани от службите доста време. А Ларшон се прицелва в крайнодесните политически партии. Не вярва за „кюрдската връзка”, нито за посочения извършител – един наркоман (който е и оправдан впоследствие). Заедно с Анна-Лена Лодениус издават книга, посветена на крайната десница. Създава списание Expo, което се занимава с тези срамни за подредената като от ИКЕА Швеция въпроси. Дали ходенето по ръба на бръснача не му коства живота? Колегата му журналист, Ян Стокласа, години по-късно, без никога да го е познавал, отваря замразените досиета на Стиг и продължава пътя му. Не съобщава името на убиеца на Палме, ала твърди, че вероятно го е открил и предава досието на шведски прокурор. Но за това – накрая.
Стиг Ларшон умира съмнително млад, едва 50-годишен (през 2004 г.). Теориите на конспирацията го припознават като жертва, защото упоритото му ровене в дейността на крайната десница, и хипотезата му за участие на южноафриканското разузнаване в покушението срещу Палме, го правят твърде неудобен.
През 2002 г. той започнал да пише роман за един разследващ журналист от списанието „Милениум” (което, за да е кратко, нека оприличим на сайта „Бивол” днес). Не си мислете, че в Швеция няма корумпирани политици и държавни служители, детска порнография, малтретиране на жени и деца или неонацисти. (Впрочем, когато Ларшон изследва крайнодесните политически партии, разбира, че според тях Улоф Палме е политически агент, който уж се бил канил да продаде държавата на СССР.) Пътищата на героя му Кале Блумквист (има паралели и интуитивно перифразиране на „Пипи Дългото чорапче”) се преплитат с тези на Лисбет Саландер – интровертна, затворена в себе си, компютърна хакерка-гений, притежаваща фотографска памет, която като 12-годишна попада в конспирация по „покриването” на предал се съветски разузнавач (заради което е малтретирана и пратена в детска психиатрия, но тормозът изобщо не свършва с порастването и́).

 Кале и Лисбет в Милениум ІІІ (Bulevard.bg)

Ларшон не го предава веднага за печат. Той пише още две части и занася в издателството една готова трилогия: „Милениум”. През 2004 г. умира преди романите му да влязат в книжарниците. Но те ще го обезсмъртят. Той е вторият най-добре продаван автор в света за 2008 г. след Халед Хосейни. Последната част от серията става най-продаваната книга в САЩ за 2010 според Пъблишърс Уийкли. Има продадени над 88 млн. копия от „Милениум”.

  Милениум ІІІ (chitanka.info - корица на Colibri)

Поръчан писател (Давид Лагеркранс, работил и като криминален репортер на „Експресен”) вече „дописа” още 3 части от сериала. А на киноекрана първо се появи шведската трилогия с Нуми Рапас и Микаел Нюквист (починал неотдавна). Трите двучасови истории са удивително сполучливо адаптирани и е удоволствие да се гледат. Междувременно, американците луднаха и бързо спретнаха (този път получил се забележително) римейк на първата част с Руни Мара и Даниел Крейг. Миналата година Sony Pictures пусна филма, базиран направо по четвъртата част от шведската поредица. Става дума за романа на Лагеркранс, издаден от „Колибри“ под заглавието „Онова, което не ме убива“ (ориг.загл. The Girl in the Spider’s Web). Този път в ролята на ексцентричната хакерка Лисбет Саландер, влиза актрисата Клеър Фой. (През 2017 г. тя печели „Златен глобус“ за своето изпълнение като кралица Елизабет II в сериала „Короната“.)

Нуми Рапас в шведския "Милениум" (Youtube)

И тъй, какво имаме дотук? Книжната трилогия на Стиг Ларшон „Милениум” (2004, Швеция, с оригинални заглавия):
“The Girl With The Dragon Tattoo“, “The Girl Who Played With Fire“, “The Girl Who Kicked the Hornets’ Nest“
У нас те са преведени и излизат както следва (вс.на изд.”Колибри”):
Милениум: Мъжeте, които мразеха жените (2009); Милениум: Момичето, което си играеше с огъня (2010); Милениум: Взривената въздушна кула (2010);
Давид Лагеркранс (автор на биографията на Златан Ибрахимович) е уговорен от английското издателство MacLehose Press да продължи историята на Блумквист и Саландер. Шведите от Norstedts подписват договор с него и заявяват, че няма да се ползват текстове от полу-готовата четвърта книга на покойния Ларшон. Давид също трябва да завърши една трилогия. Лагеркранс ще „прати” Лисбет първо в затвора, по-нататък в Москва, където да разреши ситуацията с въведената от него в сюжета нейна сестра-близначка Камила. Последната книга (част Шеста) излезе по света и у нас буквално преди месец. Оригиналите са:
„The Girl in the Spider's Web”, „The Girl Who Takes an Eye for an Eye”, „The Girl Who Lived Twice”
За България издателството продължава да е „Колибри”. Заглавията са:
Онова, което не ме убива (2015), Мъжът, който търсеше сянката си (2017), Тя, която трябваше да умре (от 5 септември 2019)

  Лагеркранс VI (корица от colibri.bg)

Ларшон започва да пише още през 1997-а, като е подготвил пълен синопсис за 10 книги. През 2003 г. е готов изцяло с първите две, а година по-късно, когато вече сключва договора с издателство Nordstedts, и с третата. Правата са още за издаване в Норвегия и Германия. И това е втория издател, с който се свързва; първият ги отхвърля – после се оказва най-голямата му грешка. Журналистът от новинарската агенция и списание Expo е замразил по-важното разследване в живота и кариерата си – по убийството на премиера Улоф Палме. Вместо това, създава света на „Милениум”, списанието-разобличител, в което работи Микаел Блумквист. „Ка́ле” (но не момчето-детектив от историите на Пипи) ще издири изчезнала дъщеря на богаташ, която е била потенциална жертва на чичо си (сериен убиец и нацист). Докато рови по тази поръчка, ще се сблъска с една пораснала неконтактна тинейджърка, която пък е пострадала и продължава да е обект на терор от страна на служители от разузнаването – докато те прикриват свои черни следи от миналото (това е самата пораснала Пипи в днешния ден, странна и неразбрана в днешното ни общество - казва самият Ларшон в едно от малкото си интервюта приживе). А през всичкото това време, Блумквист е загубил дело по разобличаване на друг олигарх и трябва да влиза в затвора. Хакерката Лисбет Саландер и журналиста имат общи цели и общи врагове… и ще се съюзят. По-нататък в книгите ще намерят баща и́ (безскрупулен съветски агент-ренегат), който иска да я убие, но Блумквист също е в полезрението на престъпилите закона хора от спецслужбите. В един момент Лисбет, простреляна на три места, ще се изрови от плиткия гроб, в който набързо са я захвърлили, за да раздаде отмъщение. А накрая (в оригиналните 3 книги на Ларшон от първата трилогия „Милениум”) Ка́ле, детективът-любител и сестра му-адвокатката ще реабилитират Лисбет и ще пратят виновните, където им е мястото. Държавата (в Швеция, или в романите) все пак я има.

  Блумквист/М.Нюквист (tvovermind.com)

Филмите. Шведската продукция е чудесно направена. Държи в напрежение, нито е провлачена, нито претупана. Няма озадачаващи пукнатини в сюжета (пренесен от книгите). Блумквист не е нито супермен, нито нахакан мачо. Ходи на работа с колело, а от втория филм кара и хибридна Тойота. Не е изградил тялото си във фитнеса, даже лицето му е сипаничаво. Не е самонадеян, но е лидерът в редакцията, прави и грешки; просто е добър журналист, запален в работата си и отдаден на търсенето на истините. Тези, на престъпниците и на жертвите им. Актьорът Микаел Нюквист, потърсен и в Холивуд и снимал се в „Мисията невъзможна: Режим Фантом“, 2011, с Том Круз, както и в „Джон Уик“, 2014, с Киану Рийвс – за съжаление – също вече няма да може да влезе в образа на героя си… Нуми Рапас! Страхотна е. Зряла и по-женствена можем да я гледаме в „Седем сестри” („Какво се случи с Понеделник?”, 2017), в „Шерлок Холмс” (2011), или като доктор Шоу в „Прометей” (2012) и „Пришелецът: Завет” (2017) на Ридли Скот. Или в шведското предложение за „Оскар” Beyond (2011) на Пернила Аугуст (майката на Дарт Вейдър от „Епизод 1”). Но в „Милениум” Нуми е, ами, ужасяващо привлекателна като кибер-пънкарка с асоциално поведение. Крехка жертва и убийствено отмъстителна. Да се влюбиш в нея и да не и́ падаш на мушката.

  Една Лисбет, три актриси (indiewire.com)

Един от примерите за качествен и вдъхновен римейк е американската продукция по първата книга (2011). Режисьор е Дейвид Финчър, Блумквист го играе Даниел Крейг „Бонд”, а Руни Мара взима Оскар за ролята на Лисбет. Финалът е мъничко „поамериканчен”, но историята е разказана интригуващо и убедително. Всъщност, и на Руни и на Нуми не е лесно да изградят шантавата бисексуална хлапачка, тя почти не говори, мълчи, гледа без да мига, съсредоточава поглед в нищото, пуши и чука нещо в палмтопа. Остава именно и най-вече играта. И двете се отдават, като че играят себе си.
В продукцията на Sony Pictures по романа от „дописаната втора трилогия” на Лагеркранс The Girl in the Spider’s Web (реж. Феде Алварес, 2018), четвъртата част от шведската поредица трилъри „Милениум“, трета актриса се захваща с Лисбет – това е Клеър Фой. Кралица Елизабет II в двореца на киберпънка. Носителката на Глобус и ЕМИ през последните 2-3 години се справя, но лично за мен шведската продукция е най-достойния кинопрочит на романите на Стиг Ларшон. (Всичко споменато го има на обичайните P2P интернет места – но не пропускайте „арената” – защото с тегленето е малко тегаво; хората са позабравили по-старите филми.)

  The Soundtrack (Silva Screen Music)

Така стигаме до април/май 2019-а (тогава у нас я издава „Сиела”) и книгата на Ян Стокласа „Архивът на Стиг Ларшон”. Обявеното в предварителните анонси работно заглавие „Мъжът, който си играеше с огъня“ беше очевидна препратка към втората книга от „Милениум“ – „Момичето, което си играеше с огъня“; и май казва повече за заниманията на младия шведски разследващ журналист. (Оригинално заглавие: Stieg Larssons arkiv, Nyckeln till Palmemordet, 2018.)
В последните 30 години около 130 души са направили самопризнания за убийството на Улоф Палме. За убиеца му битуват редица теории, включително, че е част от югославските тайни служби или южноафрикански агент от ерата на апартейда. Нито една от тях не е доказана. Престъплението и до днес остава неразкрито, но отново се завърта в медиите през 2014-а, когато става ясно, че Ларшон е имал на времето си потенциален заподозрян. Разследването по случая обаче не е възобновено.
Стокласа се среща с много хора: от приятелката на Стиг (Ева, която вероятно пази архива му), през Анна-Лена Лодениус (обща книга с Ларшон за ултра-десните), до потенциални свидетели в Южна Африка и Кипър – някои от които даже полицията е „пропуснала”. Това уж е роман, където Ян се превръща в Ка́ле Блумквист, а фактите и фикцията преливат в художествена документалистика. Шведските власти получават разследването на Ян преди книгата, но в отпечатания тираж има места със зачернени плътно имена и една снимка, скрита по тяхно нареждане.
В статия за френския „Фигаро” Адриан Жолм пише (цит.по Гласове; glasove.com на 13.02.2019.): „В Швеция, останала неутрална по време на Втората световна война, крайната десница съществува като срамната тайна на една привидно чиста и усмихната социалдемокрация, като скелет в шкаф на ИКЕА. Като гост в телевизионни предавания, Стиг Ларшон предупреждава за възхода на крайната десница, която се превръща в движение, Партия на шведските демократи. Вдъхновява се от Searchlight, британски вестник на който сътрудничи, за да създаде специализирано списание по този въпрос, Expo. /…/ Ларшон има методичен, педантичен ум, който работи като компютър. Той е способен да направи сложни схеми, където стрелките, свързващи привидно несвързани факти или лица, разкриват неподозирани взаимоотношения. Той е убеден, че зад гладката и чиста фасада на социалдемократическа Швеция се крият тъмни сили. Неонацисти и други крайнодесни, скинхедс, любители на викинг-рока, но също и тайни мрежи в самия държавен апарат. Улоф Палме, едър буржоа, превърнал се в социалдемократ, мразен в своите среди, би могъл да е една от техните жертви. Министър-председателят е също така много ангажиран в борбата срещу апартейда в ЮАР.”

  Ян Стокласа (youtube.com)

Ян Стокласа не се е познавал със Стиг Ларшон. Ян е архитект, дипломат, после разследващ журналист, живял е в Прага, където пише книга за корупционен скандал около шведските оръжейни договори. В Швеция открива двайсетина кутии, резултат от дългогодишното разследване на Стиг Ларшон. Стокласа убеждава списание Expo да му позволи да използва документите.
В ефира на Bloomberg TV Bulgaria (18 април 2019; цит.по dnes.bg/notifikacii/2019/04/18) Ян Стокласа споделя: „Моята книга е една вълнуваща история за това как стигнах до архива на Стиг Ларшон и осъзнах, че той има собствена теория за това кой е убил Улоф Палме. Преглеждайки всички материали, ми се прииска да се срещна с хората, които той не е успял да види. Започнах да пътувам, да се срещам с хора, да събирам парченцата от пъзела, докато не стигнах дори до човека, който се предполага, че е убил Палме. Смятам, че едва сега стигаме до заключението какво убийство е това. Замесени са много интереси на супер сили.”
От „Архивът на Стиг Ларшон” може да се научи нещичко за самия него. От стила, с който художествено е „преписан”, също и за колегата му Ян Стокласа. Увлекателни или страшни, такива книги ти дават страници от литературата и журналистиката – каквито трябва да са. Понеже не всеки чете чешки или шведски вестници… А прописалият бивш дипломат казва още (18.04.2019; цит.по actualno.com/books): „Когато открих забравения архив на Стиг Ларшон, се потопих в свят, пълен с хора и събития, които сякаш бяха извадени от романите на Стиг. Персонажите бяха също толкова крайни, колкото Лисбет Саландер и Александър Залаченко. Само че истински. Убийци и жертви. Шпиони, които шпионират други шпиони. Убити жени и деца. Хакнати компютри, тайни записи, мисии под прикритие. И смърт. Зла, внезапна смърт.”

  М.Нюквист и Нуми Рапас (npr.org)

И вероятно от „Книголандия” са прави, като поставят книгата на Стокласа в недълга, но забележителна редица от такива, започваща с „Хладнокръвно” на Труман Капоти. Оказва се, че не всички следи са изстинали и всъщност още има какво да се научи за случилото се в онази нощ, когато застреляха шведския премиер. Всички данни от разследването на Ларшон и на Стокласа са предадени на съответните органи в Швеция. Очаква се те да се задействат. Дали пък това досие най-сетне няма да бъде закрито успешно. И така да завърши посмъртно и голямото разследване на автора на “Миленуим”, Стиг Ларшон. Мъжът, който търсеше в сенките им онова, което може и да го е убило.

Още по темата

10/08/2019

Култура

„СТРАННИТЕ НЕЩА”, хлапетата – патриоти и злите руснаци

19/07/2019

Култура

„АМЕРИКАНСКИ БОГОВЕ” – традиции срещу матрицата

04/03/2019

Култура

КОЛКО ТЪМНО МОЖЕ ДА СТАНЕ В „DARK”

29/09/2017

Книги

ИСТОРИЯ, мрачна като електронна игра