Премиерата на новата книга "Тъй рече Виктор" на Маргарита Петкова се състоя в клуб „Журналист“. Залата на СБЖ можеше и да успее да събере обичащите Маргарита и Виктор поотделно, но да събере почитателите и на двамата се оказа невъзможно. Първата дама Десислава Радева, едни от най-даровитите български творци, както и много ценители и почитатели на поезията засвидетелстваха любовта си към колосалната поетеса.

Маргарита Петкова винаги се е доказвала като мъжкото момиче на българската поезия. Но за първи път показа на всички и Виктор – този, който диктува куплетите в последната ѝ стихосбирка. Публикувани в социалните мрежи през последните години, те бързо печелят хиляди почитатели, които настояват строфите да бъдат събрани в книга.

Дали вдъхновението е мъж, който се появява и изчезва ненадейно, дали думите му се късат в мрака или избуяват в утринен плам? Едно е сигурно – талантът вече не страда от еднополовост. Можете да изберете как да го наричате - Маргарита или Виктор, можете да изберете и как да го обичате. Но не можете да изберете да не го забележите.

Перото на Маргарита Петкова гали и пробожда, извайва и разрушава, разплаква и утешава, но никога не мирува. Надничаща под широкополата шапка на Виктор, стихията на поезията този път не ни отвява само с любовни строфи. Новите ѝ стихове са се изтръгнали от вените на живота, докоснали са се до божественото и са се трансплантирали обратно в човека, за да го спасят от самия него. Парче по парче, така както и са събирани.

На въпроса кой е Виктор, Маргарита Петкова отговаря: „Както е възкликнал Гюстав Флобер „Мадам Бовари – това съм аз!”, точно тъй рече и Виктор…"

Тъй рече Виктор, ден след атентата
Лее оловни куршуми небето против уплахи и против уроки.
Блъскат се облаците несметни, наметнати в сиви бурки.
Седем настръхнали гарвана гледат зорко и безпощадно.
Локвите мерят педя след педя по тротоарите. Гладни са.
Някак притихнало, някак неистинско, някак зловещо, природата
се разпростира с писък и плисък местно и международно.
Аполитично мълчат календарите - поредна червена дата.
Четири гарвана злобно повтарят, че животът е краа!-краа!-кратък.
Кратък е, знаем го, и е интрига, че може да бъде вечен.
И сто лета да живееш, не стигат. Някой те дебне, човечество.
Гарвани грачат. Дали привикнахме със всяко чудо за три дни?
И се скатаваме, ниско и тихинко, от Брюксел до село Миндя.
От Северния до Южния полюс, на изток и запад от Гринуич,
плюем си в пазвите и се молим. Пред смъртта няма различия.
Пред смъртта до един сме равни. Без цвят, без възраст, еднакви.
Литват и вият кръгове гарваните. Над пепелища и макове.
Ах, не разбираш ли, болно човечество, чуплив е животът. Кратък е.
Воланд се усмихва - Анушка вече е стиснала детонатора.

Снимки: Ивелина Чолакова