Носителят на Оскар Павел Павликовски в България: Изкуството е съотношение между подреденост и хаос

За детството му, режисьорската роля и съвременното кино с полския режисьор разговаря Александър Донев.

Анелия Георгиева | 16 март 2019 в 18:10 | 1968 |0

Носителят на "Оскар" Павел Павликовски представи филма си "Студена война" за първи път пред българската публика на 23-ия Международен "София филм фест". Филмът е награден с 5 отличия на Европейската филмова академия и има 3 номинации за "Оскар".

Павликовски е роден във Варшава, но в ранна възраст се мести заедно с майка си в Лондон. Учи литература и философия в Оксфорд. Говори още 5 езика освен полски. С филмите си режисьорът учи за живота и неговата същност, а чрез своите творби кара хората да се замислят над същността на битието. През 2015-а Павликовски е удостоен с "Оскар" за най-добър чуждоезичен филм за лентата "Ида".

За първи път в София режисьорът идва през 2005 година, за да представи филма си "Моето лято на любовта" на "София филм фест". В следващите редове е пресъздаден разговор между Павликовски и продуцента и филмов критик Александър Донев на пресконференция преди премиерата на новия му филм в България.

Забележителното е, че сте се срещали лично с Достоевски. Какво влияние оказва тази среща в киното?

Срещал съм Достоевски в два смисъла. Първият е когато бях тийнейджър четох Достоевски и това, струва ми се, ме травмира за цял живот. Преди 30 години в Ленинград се запознах с правнука на Достоевски - Дмитрий Достоевски, който беше ватман по това време. Беше обиколил цяла Европа, следвайки стъпките на своя прадядо, но с цел да си купи втора ръка „Мерцедес”. Тогава направих документален филм за него - „Пътуванията на Достоевски”. Успях да убедя литературния отдел на Би Би Си да ми отпуснат финансиране за този проект, като им казах, че това е литературен филм.

Филмът е забележителен. Получава номинация за документален филм на Европейските филмови награди. Всички документални филми на Павликовски могат да бъдат гледани свободно на неговата страница в Интернет. Те наистина заслужават внимание. В един момент Вие казвате даже, че след „Ида” в много отношения документалните Ви филми са по-интересни от игралните. Имате ли идея да се върнете към документалните филми?

Мисля, че малко преувеличих, казвайки това. Исках по-скоро да привлека внимание към документалните си филми. Игралните филми някак си се „втвърдяват” с времето и когато по-късно се върнеш към тях си казваш: „Защо съм го направил това по този начин? Защо така съм го монтирал? Защо този кадър е точно такъв?”. Докато документалният филм няма как да бъде друг. При тях има нещо неповторимо. Документалните ми филми са приключенски в своята си форма, защото не знаех какво точно правя, а то е много интересно.

Въпрос от медиите: Какво ви вдъхнови да направите „Студена война”?

Много неща. Тази история отлежава в главата ми много отдавна. Историята на една трагична двойка, чиято любов все не може да се случи и до голяма степен причина за това са политически и исторически събития. Подобна е историята и на моите родители. Въз основа на моя личен опит мога добре да разбера трудностите в любовта. Мисля, че до голяма степен е една универсална история. Това, което сглоби филма беше контекстът на фолклорния ансамбъл. В Полша имаме такива фолклорни ансамбли, предполагам че и в България ги имате.

Въпрос от медиите: Вярно ли е, че част от сцените в „Студена война” са отнели повече от 12 часа? Какво ви носи този перфекционизъм и какво място заема фотографията във вашите филми?

За мен се носят такива странни легенди. 12 часа е всъщност нормален снимачен ден - няма нищо странно в това. Може би особеното беше, че правихме 45 дубъла понякога, друг път само 3. Опитвам се една сцена да я заснема от един единствен ъгъл, за да може след това да няма монтаж, да няма различни ъгли, които да се монтират. Опитвам се да постигна единство между сценографията, играта на актьорите и движението на камерата, което да произведе неповторима магия. Искам нещата да изглеждат много автентично, непосредствено и естествено, а понякога това изисква много дубли и много работа, което често изненадва актьорите и екипа, защото си представят, че ще снимаме оттук-оттам и при монтажа ще го нагласим, но аз не работя по този начин. За мен всяко едно изкуство е въпрос на съотношение между ред, подреденост и хаос. Всеки един творец има индивидуален подход. Аз се опитвам филмите ми да имат цялостност, единство, подреденост и едновременно спонтанност и непосредственост, което само по себе си е противоречие, но това е моят подход. Актьорите са много различни. Някои са много добри, когато са със свежи сили, други се справят по-добре, когато са уморени и тялото взима връх над ума.

Базирайки се на сценария на филма, както и на Вашия личен живот - Вие напускате родината си много рано, какво означава родината в сърцето на един емигрант?

Филмът си е филм, животът си е живот. Напуснах Полша без да си давам сметка. Мислех, че отиваме на екскурзия в Лондон, а се оказа, че ще останем, тъй като майка ми се омъжи за чужденец, по-скоро за англичанин, което е точно обратното на чужденец. В първата част от живота си човек търси нови неща, търси вълнения, докато в последната третина - по-скоро търси някакво място и общност, към които да принадлежи. Не толкова да открива множество неща хоризонтално, а да се задълбочи в едно нещо. Преди 7 години се завърнах в Полша. Дойде от само себе си. В днешния динамичен свят всичко е много крехко и променливо. Тази необходимост от принадлежност обяснява до голяма степен и промените в политическия живот, които наблюдаваме.

Що се отнася за филма - това е по времето на Сталин, време, в което е много трудно да се живее в Полша. Двамата главни герои са много различни. Ако за Виктор животът в Полша е действително невъзможен - той се задушава там, то Зула се чувства добре в Полша. Попадането ѝ във фолклорния ансамбъл е най-хубавото нещо, което може да ѝ се случи. Пред нея въпросът за свободата не стои и по-скоро се чуди какво ще прави на Запад. Хората са различни. Зависи какъв човек си, от какъв произход си, каква ти е историята и за каква политическа партия гласуваш.

Въпрос от публиката: След „Ида” за втори път снимате филм за следвоенните години в Полша. Киното лекува ли травмите ни или ги държи отворени?

Зависи от публиката. За мен да снимаш филм си е травма само по себе си. Никога не си задавам въпроса „Как ще въздейства филмът?”. Функцията на киното е да води публиката на едно пътешествие. Да ѝ покаже, че животът може да бъде прекрасен, трагичен, парадоксален. Да покаже, че действителността не може да бъде сведена до една простичка история, както все повече се опитват да ни накарат да вярваме. Вярно е, че филмът завършва трагично, но ми се иска да вярвам, че на излизане от залата зрителят се чувства окрилен. За мен това е филм, който би трябвало да окриля хората.

Във финалните надписи срещу Вашето име стоят три функции - режисьор, сценарист и автор на образа. Казвали сте, че според Вас операторската работа е прекалено фетишизирана в киното и едно от доказателствата, интерпретирано в доста противоречив план, е „Оскарът”, който получи Алфонсо Куарон за най-добър оператор. Любопитното е, че и трите „Оскара”, които получи Куарон бяха в същите категории, в които и Вие бяхте номиниран. Кои са етапите, през които минавате, когато създавате визуализациите на Вашите филми?

Вярно е, че в надписите срещу името ми пише три роли. Автор на образа е различно от оператор. Авторът на образа на един филм е нещо много повече от самите снимки. Това е продукт от цялостния екип под ръководството на режисьора. Знам, че някои режисьори не се занимават с тази част, а я оставят на оператора, но това не е моят подход. Сценографията също е много важна. Не съм сценарист, аз съм автор на историята. Не се придържам никога към твърд сценарий. Разбира се сценарият е необходим, за да кандидатстваш да те финансират, но в процеса на работата го променям около 195 пъти. Важното е основната история, която искаш да разкажеш.

Като цяло се опитвам да не се съобразявам с тенденцията в съвременното кино - да има строго разделение на труда при снимането на филм. Всеки си има точно определени задължения и си ги изпълнява. Работата по един филм се състои от много етапи и елементи и според мен работата на режисьора е да ръководи всеки един от тях. В съвременното кино много ясно си личи дали гледаш филм, който е режисьорски, или гледаш филм, при който е имало ясно разделение на труда - един продуцент е купил книга, наел е друг писател, който да направи сценарий, наел е оператор и всеки е работил самостоятелно по своята част. Съвсем различно е.

Процесът е дълъг. Когато започнах да разработвам филма, това което ме смути беше, че историята е много близка с тази на моите родители, а когато работиш по една истинска история, не ти се дава свобода да направиш историята интересна за зрителите. Тогава ми дойде идеята за фолклорния ансамбъл. Когато поставих цялата история в този контекст, стана възможно историята да се развие и да бъде по-увлекателна. Поканих двама актьори, с които правихме части от диалозите и наблюдавах какво се получава и какво не. Продължавах да редактирам. В края на работата ми с тях достигнах до един сценарий от около 60 страници, което е малко необичайно.

Започнахме с оператора и сценографа да търсим места за снимки. Показах им снимки на родителите ми от семейните албуми, картини и снимки от това време, които ми харесват. Докато оглеждахме местата, продължавах да редактирам сценария. При самите снимки имахме снимачни седмици от по 5 дни, като нормалното е 6. Пет дни са лукс. Един ден почивахме и един ден монтирах и редактирах сценария. Снимахме на 15 различни места, като две от тях са извън Полша. Имахме доста почивки между снимките на различните терени, през които продължавах да редактирам и монтирам. За мен това един дълъг процес, в който човек постепенно се приближава към истинското. Мога да дам дори примери с някои несполучливи моменти, които накрая останаха във филма. Всичко това е абсолютно противоположно на начина, по който се работи в индустрията днешно време. Трябва да имаш продуцент, който е много добър и ти има много доверие. Това има общо с моя опит и на документалист, тъй като винаги правех филмите на момента без сценарий.

По отношение на Алфонсо Куарон, той е много добър мой приятел. „Рома” е една негова обсесия и голямо лично постижение. Той имаше много време да работи по този филм и наистина му се отдаде.

Въпрос от медиите: Как сте се чувствали като дете измежду сложните отношения на Вашите родители? Как това Ви е повлияло?

Когато си дете не поставяш нещата под въпрос, възприемаш ги такива каквито са. Всичко това ме научи, че е напълно възможно всеки един да е прав и пак всичко да се провали. Въпреки че родителите ми се разделяха, ожениха се за други хора, разведоха се, пак се събраха, отново се разделиха, но в крайна сметка бяха най-прекрасната и обичащата се двойка, която можете да си представите. Родителите ми ме научиха, че една история не може да бъде съдена само по своя край.

Въпрос от медиите: Преди 7 години сте се върнали в Полша. Какво има в Полша, което не намирате другаде? Какво е специфичното в Полша, което води до производството на много по-добро кино от това в други страни от Източна и Централна Европа, които по-скоро изостават в това отношение, въпреки че може да се каже, че тези страни имат подобна история?

Русия също има доста добро кино. Бивша Югославия също. Радвам се, че харесвате полското кино - не на всички се харесва. По отношение на това какво ми дава Полша - това е много лично преживяване. Не бих могъл да го обясня. В Полша има много възрастни мои роднини, които за мен са морални ориентири и стожери. Хора, които въпреки трудния живот, който са водели, са успели да запазят ценностите си. Тези хора са на изчезване вече, но се радвам, че успявам да общувам с тях. Много обичам Варшава. Израснал съм там. Това не е красив град, но за мен е специален. Много е богат и има енергия. Понякога те изтощава, изсмуква те, но енергията му е много силна. В Полша има много история, която не е абстрактна, а присъстваща, осезаема, видима история. Съвсем на близо от мястото, на което живея във Варшава, има вход на канализация, който е бил използван от бунтовниците по време на Варшавското въстание през Втората световна война. Историята присъства много осезаемо и това ме вдъхновява.

Защо са толкова кратки вашите филми? „Ида” е само 80 мин., „Студена война” за географски и исторически мащаб тези 90 мин. изглеждат като късометражен филм.

Дори няма 90 мин., надписите са много дълги. От „Моето лято на любовта” всички мои филми са 83 мин. и половина. Не знам защо се получава така, сигурно е свързано с моят метаболизъм. Шегата настрана, обичам да гледам дълги филми, но когато ги правя предпочитам да не губя време за скучни моменти и се фокусирам върху силните, които могат да направят филма визуален, пластичен и многопластов. Също така обичам да работя чрез загатване, а не чрез директно показване.

Препоръчани материали

Няма коментари към тази новина !