Замислих се за апокалиптичните сюжети в съвременния ход на днешното човечество: измислените и хипотетичните.

Зад едните седят писатели и кинаджии, за другите спорят учени и медии. Лично за мен никак не изглежда невъзможно магнитна буря да спре комуникациите (дори да не е задълго), или парче космическа скала́ да ни удари по-жестоко от онова, дето падна в Русия не толкова отдавна. Книги и филми разработват идеята с психологична лудост или с касова упоритост.

Коя ли един ден ще се окаже реалност: във Flash Forward целият свят губи съзнание за 2:07 мин. и хората получават видения от собственото си бъдеще; електричеството спира най-сетне в Revolution; Jericho ни показва вездесъщата частна корпорация, която заменя правителството; старите и поживелите достатъчно измират в Between; в „Изгубени” (Lost) мистерията е омесена с много научни хипотези; времето на „Лудия Макс” си е чист екшън; в астероидните заплахи често световните сили си помагат, но накрая един Брус Уилис е най-подготвеният… Излишно е да продължавам с примерите. Направени по книги, или не, по-редки са апокалиптичните сънища, в които с по-малко специални ефекти и зрелищност, се изследват обикновените извън-мистични преживявания на хората. Хората, които са потърпевши от катаклизъма и някак са оцелели. Т.е. фантастика без фантастична визия.

Една такава тема е за „Останалите”. Книга и сериал в 3 сезона я развиват и поставят много въпроси: за религията и просто вярата, за чудесата и атеизма, за скритите у човека добро и зло, за обстоятелствата, които отключват едно и не предотвратяват друго, за свободата и бягството от шаблоните на социума и изобщо на човешкия вид – физика и психика, за търсенето и разкриването на зловещи или неподозирани вътрешни тайни, просто за любовта и просто за човечността. Или за отсъствието им.

    Накратко кои са хронистите – наблюдатели на поредната драма. Романът на Том Перота „Останалите” (The Leftovers) е обявен за „Бестселър на „Ню Йорк Таймс” за 2011 г., отличен е и от авторитетната класация на „Вашингтон Поуст” като един от романите на годината; обявен е за „Една от десетте най-добри книги” за 2011-а според „Ю Ес Ей Тудей”, също и от списанието на Опра Уинфри. На 29 юни 2014 г. HBO излъчва първия епизод от първия сезон на създадения от самия Перота – заедно с Деймиън Линделоф (какво друго, ако не Lost в биографията му, с награда Еми) сериал. Точката му бе сложена на 4 юни миналата година (дали?). Продукцията (общо 28 епизода) също бе отличена подобаващо: ТВ-наградата за избор на критиците (2014-2016 последователно), награди за музиката (2014-2015; комп.са Макс Ричтър, сез.1 и Ирис Де Мент, сез.2), на телевизионните критици, актрисата Ан Доуд бе номинирана за Еми (2017), няколко поредни Златни Дерби-та за драматичен епизод. Линделоф твърди, че е фен на предишните творби на Перота, открил е тази роман след като прочел ревюто на Стивън Кинг в „Ню Йорк Таймс”.

Запомнящите се роли в ТВ-адаптацията пресъздават Джъстин Теру (полицаят Кевин Гарви), Ейми Бренеман (първата му жена, Лори), Кари Куун (новата му приятелка Нора Дърст), Кристофър Екълстън (братът на Нора, Мат Джеймисън, пастор; другаде един от обкръжението на бога Тор), Крис Зилка и Сара-Маргарет Куали (децата на Кевин и Лора), Ан Доуд (Пати Левин от сектата на „Виновните”, т.е. „Грешните отломки”), Лив Тайлър (Мег от сектата), Скот Глен (старият шеф на полицията Гарви, баща на Кевин), Кевин Керъл (Джон, съседът на Гарви в градчето Миракъл), Джанъл Молони (Мери, изпадналата в будна кома съпруга на Мат).

И също накратко – видът на „апокалипсиса”. На 14 октомври 2011-а 140 млн.души, ок.2% от земното население, за секунда, за едно трепване с клепач, за един удар на сърцето… просто изчезват. От бебешкото столче в колата, докато майката върти стартера; от семейната маса, докато четирима обядват и трима вече просто не са там; във въздуха при младежки скок във водата като двама се цамбурват и двама се стопяват във въздуха…
Изпаряват се, или се пренасят в някакъв друг свят (но отговор дали е раят или паралелна вселена, няма да получим в ясен вид даже в последния, 28-ми епизод, и не това е целта на писателя и режисьора). Това е „Внезапното заминаване”. За разлика от вариантния сюжет на „4400” тия са повечко и не се появяват отново. А ако се съмнявате, че във всичкото това няма място за хумор, лъжете се; ето щипка майтап, научаваме, че сред „заминалите” е целият екип на сериала „Напълно непознати” и има съмнения, че един от главните персонажи е инсценирал изчезването си и живее с нова самоличност в Австралия.
„Грабнати на облаците” (според Библията) или отнесени неизвестно къде от извънземни (по конспиративните теории); спасение за възнеслите се или изпитание за изоставените – в Мейпълтън, където Нора губи цялото си семейство, или в Джарден (наречен Миракъл, понеже там никой не е „заминал”) – и ние оставаме с „останалите”, защото хрониката проследява техните съдби и животът им „след”.

Мистиката е достатъчно, спецефекти – все пак – има, някои въпроси получават отговори, други само човъркат съзнанието на публиката (зрители или четящи; и – мое си мнение – сериалът е надхвърлил книгата в положителна посока). Ще ми се да ви провокирам над ефекта на възприятията. Заради усещанията и самовглеждането, породени от гледните точки на творците. Извън фикшъна. И да не забравя: ако не сте гледали филмите (а вече ви е любопитно), примерно в двата популярни сайта за „такива неща”, епизодите и субтитрите не липсват, но споделящите ги – особено за Сезон 2 – са вече толкова малко, че се чака на късмет по седмица, докато „наточиш” всичко.

Гледам полицейският шеф Кевин, наследил на поста стария Гарви, колко иска да има семейство, колко зле изживява бягството при пушещите мълчащи „виновни” на съпругата си, колко е влюбен в новата си приятелка. И как изперква – без да търси помощ от никъде – на фона на обкръжението в социума: алиенирали се пострадали от изчезването, месии и шамани, вбесени в неведението си, примирени, озлобени, потънали във вярата, освободили таената жестокост. Всякакви. И Кевин Гарви посред социалната какофония, назначен в градчето да охранява и помага, по едно време придобил някакво странно безсмъртие – което ожесточено (и напук на любовта към близките си) ще провокира безброй пъти. Толкова убедително, че престанах да се съмнявам в желанието му да „изчезне” по класически биологичен начин. Къде е логиката ли? Ами, не знам, ако съм на негово място, изобщо бих ли издържал…, все пак, той има силите на фикшън-герой.

На другия полюс като че ли е Мат. Грижи се с пристрастеност на фатално влюбен за онемялата си и направо „изключила се” съпруга и цялата останала енергия (а тя хич не е малко) посвещава на самарянско служене на хората с библейска вяра в изначалното добро. Даже, когато започва своите разследвания и печата в стенлистове установените факти, че не всички изчезнали са били добродетелни, т.е. не са възнесени и наградени – Мат утешава останалите, че не са изоставени, че не са наказани. Заради което – съвсем по „библейски” – го бият и мразят.
Кои са прави? Кой е адекватен при струпалите се обстоятелства? Дали въобще живите съвременни човеци са способни да посрещнат подобно изпитание, ако животът им го стовари?

За съжаление, един друг отговор все по-убедително се оформя в размишленията ми, докато гледам накуп за два-три дена всички епизоди от филма. Че, както си седим пред екрана, каквото и да опитва да ни внуши това въздействащо изкуство, киното, ние не ставаме по-добри. Нито по-подготвени за борбата със злото. Извън шаблоните, сериозно. Мисля си, че ако астероидът един ден падне наоколо, ние няма да сме сред висшестоящите или просто богатите, които ще се скрият в бункерите. И, ако изобщо оцелеем замалко, че в квартала ми няма никакъв Луд Макс, който да ни спасява. Нито Мат за утешител поне. Самият Перота (първоизточникът) е обективно жесток с нас (аудиторията) и съм му признателен, че не ни залъгва. Време е до добавя, че повод за написването на романа е случилото се с Кулите-близнаци през 2001-а.

Между другото, в интервю (около 2-я сезон на сериала) с писателя, Indiewire пита Перота: „Тази, “другата страна” предполагаше ли да се приеме буквално или?” А Том отговаря: „Ние с вас можем да си кажем “Не вярвам, че е възможно някой да иде до другия свят и да се върне”, но през хилядолетната история на човечеството, много хора са вярвали, че има хора около тях, които могат да комуникират със света на мъртвите и да се връщат в този. И те са имали съвсем истински усещания, свързани с тези си вярвания.” (hbo.bg; 04-12-2015).
В едно по-старо ревю за книгата („Книголина” в „Книжни криле”) се съгласявам с мнението, че вероятно и аз съм очаквал повече отговори. Някакви константи, поне според предпочитанията на автора. На друго място в българоезичната мрежа, Fantasyelf Luke пък пише: “… ако исках да разбера за нещастието на хората, просто щях да си пусна новините по българската телевизия.” И той е прав. Но, ако нямам телевизор, това прави ли ме по-добър и по-подготвен за някоя реална трагедия?

В последния епизод на ТВ-сериала, всъщност, има версия за финален щрих: онези са някъде другаде (независимо къде и защо) и ние – останалите – нямаме място при тях. Няма наказани. Каза ни го човек, дето отиде там, видя и се прибра тук (Нора). Просто ние продължаваме да сме такива, каквито сме. И не сме станали по-различни. Художествената измислица, изкуството, както също шаблонно казват, било за развлечение, entertainment, нали разбирате. Защо да се впрягаме излишно. Е, като дойде Нибиру и умните глави или непознатите от „Маджестик” ни съобщят, че след няколко часа заминаваме…, тогава ще му мислим. До този момент Тръмп ще е раздал М-16 на даскалите (преподаващите хуманитарни предмети – само с лазерни мечове), Гинка ще е направила тока за Зап.аднала България безплатен (заради което в Шенген ще приемат само източните земи на тимаджиите), Меркел ще управлява обединения евро-азиатски Меджлис, китайският ще е основен планетарен език, а Б.Б. ще разправя от телевизора, че усещането за корупция се е изпарило още със спирането на производството на „Тройной”.

А още по-лесно е, когато всеки сам си измисли индулгенцията, която му е нужна. Нора Дърст (Сез.2, еп.6) казва: На този свят се случват ужасни неща. И единствената ни утеха е, че не сме ги причинили...

Още по темата

13/01/2018

Култура

"Американски богове" и през 2018-а?

30/08/2017

Книги

Лесно ли е да бъдеш Бог

28/02/2014

Култура

Лошите и добрият: българската връзка в бестселърите